Определение № 74 от 01.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3437/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на адв. Н. И., като пълномощник на Е. А. Н., А. С. Г., К. С. Г., Р. Г. Ф., С. Г. Г.-Й., срещу въззивно решение от 27.04.2021 г. по в. гр. д. № 4806/2019 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените от касаторите /А. и К. Г. са конституирани на мястото на починалия ищец С. Г. Г./ срещу „Коверис Риджит България“ АД /сега „Пакор България“ АД/ и „Искра Силатроник“ АД искове с правно основание чл. 108 ЗС за признаване за установено по отношение на ответника, че ищците са собственици на следния недвижим имот: поземлен имот с идентификатор***, с площ 2 789 кв. м., находящ се в [населено място], м. „В. р.-И.“ на основание чл. 1 ЗВСОНИ по силата на заповед от 09.08.1996 г. на кмета на Столична община и наследствено правоприемство от С. Г. Г. /починал през 1968 г./ и Г. С. Г. /починал през 1983 г./ и за осъждане на ответниците да им предадат владението върху процесния имот съобразно владените от тях реални части: първото дружество – върху 1 184 кв. м., а второто – върху 1 614 кв. м., с описани граници. В изложението към подадената касационна жалба се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. а/ „длъжен ли е съдът да приложи нормата на чл. 2, ал. 6 ЗОСОИ, когато извършва преценка дали имот, отчужден по реда на чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ, съществува реално до размерите, в които е бил отчужден, или горната разпоредба се прилага само в хипотезите на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ – при незаконно завзети от държавата или отчуждени не по установения законов ред имоти“; б/ „реституционна пречка ли е за реалното възстановяване на собствеността върху имот, отнет по чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ, изграждането в същия след одържавяването му на постройка без редовни строителни книжа или след 25.02.1992 г.“; в/ „създава ли такава постройка суперфициарна собственост единствено поради факта на трайното й прикрепване към земята“; 2. „допустимо ли е въззивният съд да потвърди като правилно решение на първата инстанция, след като единственото правно основание, въз основа на което е постановено това решение, е обявено от въззивната инстанция за неправилно и противоречащо на трайната съдебна практика“; 3. „следва ли първо да бъде установена при условията на пълно и главно доказване идентичността на постройка, изградена без надлежни строителни книжа в чужд имот, обект на реституция, с вписана в акт за държавна собственост сграда, за да може съдът да приеме акта като годно доказателство за датата на построяването й; как следва да се разпредели в този случай доказателствената тежест между страните; отразяването на постройка, за която липсват строителни книжа, в акт за държавна собственост, установява ли по надлежен начин, че същата е била построена и въведена в експлоатация съгласно приложимите строителни норми“. По първия въпрос се сочи противоречие с тълкувателно решение № 1/17.05.1995 г. по гр. д. № 3/1994 г. на ОСГК на ВС и тълкувателно решение № 6/10.05.2006 г. по т. д. № 6/2005 г. на ОСГК на ВКС. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК - очевидна неправилност. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по касационна жалба изразяват становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Сочат, че въззивното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 22/24.01.2012 г. по гр. д. № 693/2011 г. на второ г. о., решение № 160/18.12.2015 г. по гр. д. № 4389/2014 г. на първо г. о., решение № 60/09.05.2018 г. по гр. д. № 3140/2017 г. на второ г. о. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК. При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното: Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявени искове за ревандикация на процесния имот, собствеността върху който е била възстановена в полза на ищците по реда на ЗВСОНИ, в качеството им на наследници на С. и Г. Г., от които са били отнети дворни места и построената в тях фабрична сграда, описани в акт за завземането им като държавни. Ответниците са възразили, че са придобили процесните реални части на основание чл. 17а ЗППДОП /отм./ - ответникът „Искра Силатроник“ АД чрез преобразуване на Завод за нисковолтова апаратура „Искра“ през 1991 г., а ответникът „Коверис Риджит България“ АД – на държавна фирма „Софияпласт“ през 1993 г. Първият ответник е посочил, че не са постъпвали заявления за реституционни претенции по пар. 6, ал. 1 и ал. 2 ПЗР ЗППДОП /отм./ от ищците. Вторият ответник при условията на евентуалност е въвел възражение за придобивна давност чрез упражнявано владение от 1993 г., както и възражение за признаване право на задържане до заплащане стойността на подобренията в размер на 163 980 лв. /съставляващи стойността на построения в имота склад/. С акт за завземане на недвижим имот за държавен № 470/27.12.1949 г., от С. и Г. Г. на основание ЗОЕГПНС по преписка № 1982/1948 г. са одържавени: 1. фабрична сграда в София- [улица], В. р., застроена на 600 кв. м., един етаж, 10 помещения и незастроени 700 кв. м.; 2. празно място в [населено място] – [улица], В. р. от 1 600 кв. м. при съседи: [улица]и от двете страни общински места. От заповед № РД-58-857/09.08.1996 г. на кмета на [населено място] се установява, че на основание чл. 1 от ЗВСОНИ е отписан от актовите книги за държавни и общински имоти и е разпоредено да се предаде на наследниците на С. и Г. Г. владението на следния недвижим имот: част от парцели *, *, *, * в кв. 238, стар имот пл. № *, кадастрален лист 222, местност „В. р.-И.“, [улица]от 2 900 кв. м. по скица, представляваща неразделна част от заповедта. Посочено е, че „всички сгради върху имота са разрушени и няма извършено ново строителство“. За установяване правото на собственост на наследодателите са представени нотариален акт № 196, н. д. № 693/1937 г. за 870 кв. м. /в полза на Г. Г./ и нотариални актове № 820, н. д. № 4162/1936 г. за 75 кв. м. и № 72, н. д. № 1328/1935 г. за 506 кв. м. /в полза на С. Г./. Установява се от заключение на съдебно-техническа експертиза на вещото лице Г., че със заповед от 06.10.1999 г. на кмета на Столична община, район „Сердика“, на основание чл. 32, ал. 1, т. 2 ЗТСУ е попълнена кадастралната основа с нов имот пл. № *, кв. 4, м. „НПЗ В. р.“, на името на наследниците на С. и Г. Г.. По плана от 1947 г. имотът е с пл. № *и попада в границите на парцел *-„***“. В същия е построена масивна фабрична сграда на едно ниво с паянтова барака във вътрешната ъглова зона непосредствено до нея. Описаното в т. 1 от акта за завземане застроено дворно място представлява имот пл. № *, а по т. 2- имот пл. № */обозначени с жълт цвят/. Новонанесеният имот с пл. № * в кадастралната основа на сега действащия регулационен план от 1998 г. е идентичен с поземлен имот с идентификатор № *** по кадастрална карта. Западната зона в новонанесен имот № * в кадастралната основа на сега действащия регулационен план съвпада с преобладаващата част от стар имот № * по кадастралната основа в регулационния план от 1947 г., но двата не са напълно идентични, като имот № * е по-голям от имот № *. Вещото лице е заключило, че новонанесен имот № * съвпада с преобладаващата по размер северна част от стари имоти с номера: № * и № * по кадастралната основа в регулационния план от 1947 г., но старите и новонанесения имоти не са напълно идентични. В границите на УПИ № *, отреден: „За електротехническа промишленост“ (Производствената площадка на „Искра Силатроник“ АД) попадат части от двата стари имота: ивица с площ от около 109 кв. м. в източния край на стар имот № * и северната по-голяма част с площ от 1 088 кв.м в стар имот № *. В ползвания от ответника „Коверис Риджит България“ АД имот: УПИ № *, отреден „За химическа и каучукова промишленост“ в квартал № 4 по сега действащия план на Н. „В. р. - *“ попадат: около 1 150 кв. м. от новонанесен имот № *, а в имота ползван от ответника „Искра Силатроник“ АД: УПИ № *, отреден: „За електротехническа промишленост“ в квартал № 4 по действащия план попадат: около 1 648 кв. м. от новонанесен имот № *. Според експертизата на в. л. М. и дадените от нея обяснения, в процесния имот, югозападната част от който попада в имот, представляващ по действащия регулационен план за м. “В. р.“ УПИ *-„***“, кв. 4, се намира склад със застроена площ 780 кв. м. /построен през 1983 г. според акта за държавна собственост/. Същият е трайно прикрепен към земята, а не е временна постройка. Той е със съчетани метални колони на височина 12 м., под всички колони има масивни бетонови фундаменти и е стабилна метална конструкция с големи отвори. В техническия архив, съхраняван от ответника „Коверис Риджит България“ АД не е открито разрешение за строеж или други строителни книжа. В служба „Архив инвестиционни планове“ при НАГ- СО и в техническия архив при Район „Средец“, Столична община, също не са открити строителни документи. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното: за възстановяване на правото на собственост по силата на закона по реда на ЗВСОНИ /чл. 1 и чл. 2/ следва имотът да е отчужден по изброените в чл. 2 закони /в случая по ЗОЕГПНС/; към момента на влизането му в сила да е собственост на държавата, общините, обществените организации или на техни фирми или на еднолични дружества по чл. 61 ТЗ; да съществува реално до размерите, в които е отчужден; собственикът да не е бил обезщетени чрез изплащане на паричната му равностойност или с друг равностоен недвижим имот. Целта на реституционния закон е да се възстанови собствеността върху отнетите имоти, доколкото те съществуват като обекти на собственост, а не да се възстанови предишното им състояние, вид или предназначение, като обстоятелството дали обектът съществува към момента на влизане в сила на закона е въпрос на фактическо установяване. След анализ на писмените доказателства /акт за завземане от 1949 г. и акт за държавна собственост от 1991 г./ е обосновал извод, че е доказана принадлежността на правото на собственост на наследодателите на ищците, от които е бил отнет процесния имот. Разгледал е възраженията на ответниците, които поддържат, че са собственици на части от процесния имот на основание чл. 17а ЗППДОП /отм./ - ответникът „Коверис Риджит България“ АД като правоприемник на държавна фирма „Софияпласт“, а ответникът „Искра Силатроник“ АД като правоприемник на Завод за нисковолтова апаратура „Искра“. Изследвал е идентичността на отчуждените през 1949 г. имоти от наследодателите на ищците и имотите, върху които ответниците упражняват фактическа власт. Приел е, че идентичността на отчуждените от наследодателите на ищците имоти през 1949 г., предоставените за ползване на ответниците части от имот с идентификатор *** по действащата кадастрална карта и възстановения в полза на ищците като наследници на С. и Г. Г. се установява от заключението на вещото лице Г.. Обсъдил е наведените от ответниците придобивни основания, както и възражението на ответника „Коверис Риджит България“ АД, че е налице реституционна пречка, тъй като във владяната от него реална част е изграден склад, поради което собствеността не може да бъде възстановена /имотът не съществува реално до размерите, в които е отчужден/. По отношение на исковете срещу този ответник е посочил, че едва при образуването през 1993 г. на „Софияпласт“ ЕАД е била прехвърлена собствеността върху процесния имот върху търговско дружество, т.е. към 25.02.1992 г. е бил държавна собственост и тази предпоставка за реституция е налице. Не е налице вторият елемент от фактическия състав на реституцията по ЗВСОНИ, а именно имотът да съществува реално до размерите, в които е отчужден. Постройката има траен устройствен статут, а не е изградена по реда на чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ /отм./. Изложил е допълнителни съображения, свързани с доводите на ищците, че складът е незаконно построен. Незаконните строежи или строежи, извършени след 25.02.1992 г., не са пречка за реституция на имота, като под „незаконни строежи“ следва да се разбират такива, извършени в отнетия имот без надлежните строителни книжа. Ако върху имота, който след национализацията и отнемането е станал изцяло държавен, бъде построена сграда от държавата или от държавно предприятие, на което той е предоставен за стопанисване и управление, разпоредбата на чл. 2, ал. 6 ЗОСОИ не следва да намери приложение при разрешаването на спора за собствеността на сградата. Това е така, защото тази разпоредба се отнася за изцяло отнетите без законово основание или отчуждени не по установения законов ред имоти. В конкретния случай, с оглед представените писмени доказателства се установява, че имотът е отнет по реда на ЗОЕГПНС с акт за завземане на недвижим имот от 1949 г., с оглед на което за възстановяване на имота е приложим чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ, а чл. 2, ал. 6 ЗОСОИ се явява неприложим. По отношение на исковете срещу втория ответник въззивният съд е посочил, че към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ – 25.02.1992 г., имотът е бил придобит от дружеството по силата на чл. 17а ЗППДОП /отм./. С решението за регистрация на едноличното акционерно дружество /от 28.10.1991 г./, на същото е прехвърлено правото на собственост върху имотите, които са били стопанисвани от Завод за нисковолтова апаратура „Искра“, в които се включва и процесния имот, съгласно акт № 12212/26.02.1991 г. за държавна собственост. Не е налице хипотезата на § 6, ал.1 от ПЗР на ЗППДОП /отм./, съгласно който лицата, чиято собственост е възстановена по ЗВСОНИ могат да заявят своето вещно право пред органа по чл. 3 /органът приел решението за приватизация/ най-късно в двумесечен срок след обнародване на решението за приватизация на предприятието, в което е включен съответният имот /договор за продажба на 67 % от акциите на дружеството, сключен на 30.07.1997 г. с Агенцията за приватизация - чл. 7. 4 от договора и приложения към същия/. Ищците не са заявили претенциите си пред надлежен орган в предоставения от закона преклузивен срок, с оглед на което имат право на обезщетение, но не и на реално възстановяване на имота. Съставът на Второ гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Не се разкрива противоречие с цитираната тълкувателна практика по първия въпрос в изложението, съдържащ три подвъпроса. Първият е свързан с приложението на нормата на чл. 2, ал. 6 ЗОСОИ. Нормата е материалноправна и намира приложение само за въведените с § 1 ПЗР ЗОСОИ реституционни основания по чл. 2, ал. 1 и ал. 2 ЗВСОНИ. В решение № 160/18.12.2015 г. по гр. д. № 4389/2014 г., ВКС, първо г. о., е дадено тълкуване, че законността на строителството е от значение само по отношение на недвижими имоти, подлежащи на възстановяване на предвиденото с § 1, ал. 2 ПЗР на ЗОСОИ ново реституционно основание /чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ/, но не и по отношение на имоти, подлежащи на възстановяване на основание чл. 1 и чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ. Незаконността на новото строителството, извършено след одържавяване на имотите по реда на ЗОЕГПНС, по смисъла на това понятие, изяснен в ТР № 6/2006 г. на ОСГК на ВКС, не представлява самостоятелно и ново основание за реституция на одържавения имот. Вторият подвъпрос е свързан със значението на законността на извършеното след одържавяването строителство. Всяко строителство, извършено след одържавяването, включително и незаконното, е пречка за възстановяване правото на собственост в хипотезите на чл. 1, ал. 1 и чл. 2, ал. 1 ЗВСОНИ в първоначалната им редакция /такава е и настоящата хипотеза/, като се прилагат разрешенията по т. 1 и т. 2 от ТР № 1/1995 г. на ОСГК на ВС. Решаващите изводи на съда по исковете срещу „Коверис Риджит България“ АД /сега „Пакор България“ АД/ са изведени от липсата на предпоставката имотът да съществува реално до размерите, в които е отчужден. При отчуждаване на застроен терен е необходимо към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ да съществува поне една от сградите. В този случай се възстановява собствеността на съществуващата сграда заедно с целия терен, а построените след одържавяването сгради остават в суперфициарна собственост. Третият подвъпрос е относим именно към такава хипотеза и не е обуславящ за направените изводи в конкретния случай при който фабричната сграда е била разрушена. Вторият въпрос е обоснован с възприетото от въззивния съд, че ищците са правоимащи лица за възстановяването на собствеността, като по отношение на тази предпоставка от фактическия състав на реституцията не е споделил изводите на първоинстанционния съд, който е отхвърлил исковете само на това основание. Предвид липсата на други елементи от този състав, като краен резултат от въззивната проверка е достигнал до заключение, че исковете са неоснователни, поради което е потвърдил първоинстанционното решение. Не е налице процесуално нарушение, а изпълнение на правомощията на въззивната инстанция като такава по същество. Третият въпрос /в който са включени процесуалните въпроси, по които се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/, отново е свързан със законността на построения след одържавяването склад в УПИ № *, отреден „За химическа и каучукова промишленост“. Съобразно изложеното по-горе, законност на строителството като пречка за възстановяване на собствеността се изисква за въведените с измененията от ДВ, бр.107/1997 г. реституционни основания – чл. 2, ал. 6 ЗОСОИ. За първоначалните реституционни основания по чл. 1, ал. 1 и чл. 2, ал. 1 ЗВСОНИ законността на построеното е без правно значение. Решаващите изводи са направени въз основа на релевантната преценка, че сградата е трайно прикрепена към земята по начин да не може да се отдели без нарушаване целостта на конструкцията, независимо как е осъществено прикрепването. По принцип, щом е налице трайна връзка на изграденото с терена, осъществена чрез бетонна плоча, послужила като основа на сградата, и трайно прикрепена към нея конструкция, следва да се приеме, че обектът не е преместваем, а представлява сграда, която по силата на закона е недвижима вещ. По изложените съображения, не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Такива не са налице и на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, предвид наличието на съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК – очевидна неправилност, установима пряко от съдържанието на обжалвания акт. Същата е обоснована с твърдяното от касаторите приложение на нормата на чл. 2, ал. 6 ЗОСОИ и по отношение на реституционното основание по чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ. Въззивният съд не е приложил цитираната норма в смисъл, обратен на вложеното в нея значение. С оглед изхода на делото касаторите трябва да заплатят на ответниците по касационна жалба разноски /за адвокатско възнаграждение/ както следва: на ответника „Пакор България“ АД – в размер на 5 868 лв. съобразно представените доказателства за действителното им извършване и на ответника „Искра Силатроник“ АД – в размер на 800 лв. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение