Определение № 60668 от 19.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1235/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. Т. С., чрез адв. Т. и адв. Б. решение № 100/24.11.2020 г., постановено по в.гр.д. № 376/2020 г. на Апелативен съд Бургас, с което след отмяна на решение № 199/22.06.2020 г. по т.д. № 223/2019 г. по описа на Окръжен съд Бургас в частта, с която е отхвърлен искът на „Юробанк България“ АД против Г. Т. С., над присъдения размер от 41 532 швейцарски франка до претендирания размер от 52 458,56 швейцарски франка, касаторът е осъден да заплати на допълнително на банката сумата от 10 926,56 швейцарски франка с равностойност 6626,17 евро при курс на швейцарския франк към евро 1,649 CHF/EUR, представляваща част от общо дължимата главница в размер на 60 956,03 швейцарски франка с равностойност 36 965,45 евро при курс на швейцарския франк към евро 1,649 CHF/EUR по договор за кредит за покупка на недвижим имот № ... от 17.06.2008 г. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и по конкретно на разпоредбата на чл.269 ГПК и необоснованост - основания по чл.281, т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК следните процесуалноправни въпроси: 1/ Ограничен ли е въззивният съд от въведените с въззивната жалба оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение; 2/ Следва ли въззивният съд, без да има оплакване във въззивната жалба да приеме, че първоинстанционният съд е извършил неправилни изчисления, да извърши самостоятелно тези изчисления и въз основа на тези нови изчисления да измени първоинстанционното решение. Поддържа се, че въззивният съд се е произнесъл по тези въпроси в противоречие със задължителната практика на ВКС – т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК, както и с практиката на ВКС, обективирана в решение № 204 от 11.01.2017 г. по т.д. № 1635/2015 г., II т.о. и решение № 235/22.072011 г. по гр.д. № 954/2010 г., IV г.о. Поддържа се и основанието на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК - очевидна неправилност на решението. Насрещната страна - „Юробанк България“ АД, чрез пълномощника си адв.М. заявява становище, че не е налице соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване. По съществото на жалбата поддържа неоснователност на изложените в нея доводи за неправилност на въззивното решение. За да отмени решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен предявения иск за заплащане на сумата от 10 926,56 швейцарски франка и да постанови друго, с което да осъди ответника да заплати на ищеца допълнително тази сума, въззивният съд е приел, че страните по делото са обвързани от договор за банков кредит, сключен на 17.06.2008 г., по който банката е упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, като изявлението й за това е достигнало до кредитополучателя на 22.06.2018 г. Приел е, че клаузите на чл.6, ал.2 и на чл. 22 от договора са нищожни като неравноправни, вследствие на което последващите сключването на договора промени във валутния курс на евро спрямо швейцарски франк, не се отразяват върху договорното правоотношение, като от значение за изпълнението на задължението за връщане на кредита е стойността на валутата по договора към евро към датата на сключването му. Кредитирайки заключението на ССЕ, изслушано в първата инстанция, съдът е приел, че кредитът е усвоен на 27.06.2008 г., при курс CHF/EUR 1,649. Именно при това курсово съотношение и отчитайки извършените от кредитополучателя плащания по главницата на кредита в размер на 5 368,86 швейцарски франка, е приел, че неизплатена главница е в размер на 64 198,85 швейцарски франка или 38 931,57 евро. Приемайки за основателно заявеното в отговора на исковата молба възражение за погасителна давност по отношение на вземанията за главница с настъпил падеж до 18.04.2014 г., които са на обща стойност 3 242,82 швейцарски франка, е приел, че дължимият остатък от главницата е в размер на 60 956,03 швейцарски франка или 36 965,45 евро. Доколкото с петитума на исковата молба ищецът претендира сумата от 52 458,56 швейцарски франка като част от общо дължима главница в размер на 69 484,86 швейцарски франка, въззивният съд е приел, че искът е основателен до пълния предявен размер от 52 458,56 швейцарски франка при курс CHF/EUR 1,649, т.е. по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита. Касационният съд приема, че повдигнатите от касатора въпроси макар и да имат характер на правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК не обосновават допускане на касационно обжалване, тъй като нямат претендираното от касатора значение. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.дело № /2013 г. на ОСГТК на ВКС процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение, но по отношение на преценката за неговата правилност служебният контрол е ограничен предвид изричната разпоредба на чл.269, ал.2 ГПК, според която извън проверката за валидност и допустимост въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата, но не и при нарушение на императивна материалноправна норма, което може да се констатира като порок и без да е изрично заявено. Ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Доколкото основната функция на съда е да осигури прилагането на закона, тази му дейност не може да бъде обусловена от волята на страните, когато следва да се осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес. Противно на твърденията в касационната жалба обжалваното въззивно решение не противоречи на разясненията, дадени в тълкувателното решение по приложение на разпоредбата на чл.269 ГПК. На първо място следва да се посочи, че нормите, уреждащи материята за неравноправния характер на клаузи в потребителския договор, са повелителни, поради което по отношение на тях намират приложение дадените разрешения в т.1 и т.3 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.дело № /2013 г. на ОСГТК на ВКС, според което при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване, както и да събере необходимите за прилагането й доказателства, които се събират служебно от съда. В конкретния случай въззивният съд е възприел фактите по спора, така както те са установени от първоинстанционния съд и е подвел същите под приложимите материалноправни норми, съобразявайки се с трайната съдебна практика на СЕС и на ВКС по релевантния за спора въпрос, а именно: в хипотеза на банков кредит, по който цялата сума фактически е предоставена на разположение на кредитополучателя в резервната валута на страната /евро/, а не в чуждестранната валута /швейцарски франкове/, уговорена в договора за кредит, и задължението за погасяване е посочено в договора в същата чуждестранна валута, счита ли се договорът сключен в резервната валута на страната /евро/ и в коя валута се дължи връщане на кредита. Отговорът, даден в съдебната практика, е че в посочената хипотеза договорът не се счита сключен в резервната валута на страната /евро/ и връщането на кредита се дължи в чуждестранната валута /щвейцарски франкове/, като даденото разрешение е съобразено със задължителната практика на Съда на Европейския съюз, постановена по транспонирани в ЗЗП разпоредби на правото на ЕС /определение от 22.02.2018г. по дело С-119/17, EU:C:2018:103 и решение от 20.09.2017г. по дело С-186/16, EU:C:2017:703/. По договорите за банков кредит, сключени с потребители се приема, че установяването на неравноправния характер на клаузите за служебно превалутиране на платените в лева или евро суми в швейцарски франкове по курс „продава“ на банката за швейцарския франк към лева/евро и поемане на целия валутен риск от промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към лев/евро само от кредитополучателя – потребител, позволява да се възстанови правното и фактическото положение на потребителя, каквото би било без наличието на тези неравноправни клаузи. Договорът за кредит може да се прилага и изпълнява и без клаузите, уреждащи прехвърлянето на валутния риск изцяло върху потребителя, предвид разпоредбата на чл. 430 ТЗ, съгласно която с договора за банков кредит банката се задължава да отпусне на заемателя парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок, а заемателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока. При уговорка за предоставяне на кредитен лимит в равностойността на швейцарски франкове на конкретна сума евро по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита и по който сумата е предоставена към момента на усвояване на кредита, и установяване на нищожност поради неравноправност на клаузите, уреждащи прехвърлянето на валутния риск изцяло върху потребителя, то кредитът следва да бъде върнат в уговорения размер и валута – равностойността в швейцарски франкове на конкретната сума евро по първоначално определения курс, т.е. по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита, без това да води до изменение на основния предмет на договора. Именно по този начин е процедирал и въззивния съд, който стъпвайки на установената от първата инстанция фактическа обстановка е приел, че кредитът следва да бъде върнат в уговорения размер и валута - равностойността в швейцарски франкове на 42 180 евро по първоначално определения курс, т.е. по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита - CHF/EUR 1,649, след приспадане на извършените от кредитополучателя частични плащания на вземания по главницата / в размер на 5368,86 швейцарски франка/ и на погасените по давност вземания за главница / в размер на 3 242,82 швейцарски франка/ и до размера, предявен от ищеца с исковата молба. По изложените вече съображения, не е налице и твърдяното от касатора противоречие с разрешенията, дадени в посочените в изложението решения на ВКС по въпросите дали въззивната инстанция може да промени приетите за установени от първоинстанционния съд факти, без да има изрично оплакване във въззивната жалба и ограничен ли е въззивният съд от въведените с въззивната жалба оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение. Накрая, неоснователно се поддържа, че решението е очевидно неправилно. Изложените от касатора съображения са за порок на въззивното решение, обхванат от хипотезата на чл.281, т.3 ГПК, но хипотезата на чл.280, ал.2, предл. последно ГПК предполага неправилността да е съществена до степен, че да може да се установи от съда несъмнено и без да е необходимо да се преценяват съображенията на плоскостта на чл.281, т.3 ГПК. В конкретния случай не се установяват хипотезите на тази квалифицирана форма на неправилност на решението - законът да е приложен в неговия обратен, противоположен от вложения от законодателя смисъл, или делото да е решено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, или въззивният съдебен акт да е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че формулираните от касатора въпроси не обосновават допускане на касационно обжалване. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,