Определение № 310 от 26.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4526/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Държавен фонд „Земеделие“ /ДФЗ/ и по насрещна касационна жалба на В. П. Л., С. П. Л., чрез своята майка и законен представител В. П. Л., И. А. Л. и С. П. Л. срещу въззивно решение на Хасковски окръжен съд № 260136 от 15.04.2021 г. по гр.д.№ 56/ 2021 г., с което е потвърдено решение на Хасковски районен съд от 14.10.2020 г. по гр.д.№ 2511/ 2018 г. и по този начин ДФЗ е осъден да заплати на В. П. Л. 45 000 лв, на С. П. Л., чрез своята майка и законен представител В. П. Л. 45 000 лв, на И. А. Л. 30 000 лв и на и С. П. Л. 30 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на П. С. Л., починал на 17.05.2018 г. при трудова злополука, призната с разпореждане № 22132/ 14.06.2018 г. на НОИ – ТП София град, със законната лихва върху тези суми от 17.05.2018 г. до окончателното им изплащане, като за разликата до пълните предявени размери от 150 000 лв, 150 000 лв, 100 000 лв и 100 000 лв исковете са отхвърлени, а изцяло са отхвърлени предявените от ДФЗ обратни частични искове срещу ЗАД „Булстрад Виена иншурънс груп“ ЕАД за сумата от 50 000 лв и е разпределена отговорността за разноски между страните по делото. Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на ответника ДФЗ - ЗАД „Булстрад Виена иншурънс груп“ ЕАД, гр.София. Касаторът по първоначалната жалба ДФЗ обжалва въззивното решение в частта, в която предявените срещу него искове са уважени, както и в частта, в която са отхвърлени изцяло обратните му частични искове. Искането за допускане на касационен контрол обосновава с твърдения за недопустимост на решението по първоначално предявените претенции като постановено по непредявени искове /такива по чл.78 ал.1 вр. чл.79 ал.2 ЗДСл, вместо по чл.200 КТ/. Поддържа и недопустимост на решението по обратните искове по същите съображения: съдът отхвърлил исковете като предявени от ДФЗ, а всъщност ДФЗ действал не от свое име, а като процесуален субституент на ищците, съответно били отхвърлени искове различни от тези, които са предявени. Освен това касаторът ДФЗ претендира за допускане на касационно обжалване на решението поради това, че с него са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/ правни въпроси, които при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, следва да бъдат уточнени и синтезирани в следния смисъл: когато пострадалият е допринесъл за настъпването на трудова злополука при условията на груба небрежност, може ли отговорността на работодателя да бъде намалена с повече от 70 %, ако е изпълнил всички свои задължения за осигуряване на безопасни условия на труд, включително с провеждане на необходимите инструктажи; длъжен ли е въззивният съд да даде указания на страните относно възможността да предприемат процесуални действия в случаите, когато първата инстанция неправилно е квалифицирала спорното право и не е включила в доклада по делото предявения иск. При условията на евентуалност поддържа, че първият въпрос, ако не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Изложени са и твърдения за очевидна неправилност на обжалвания акт, без допълнителна обосновка. Ищците В. П. Л., С. П. Л., чрез своята майка и законен представител В. П. Л., И. А. Л. и С. П. Л. оспорват жалбата на ДФЗ като поддържат, че няма основания обжалваният акт да се счете за недопустим. Според тях въззивният съд бил дал уточнение на правната квалификация на първата инстанция, но не се е произнесъл по различни искове. Считат, че няма основание за допускане на касационния контрол и по поставените въпроси които не били правни, а изразявали несъгласието на касатора – ответник с анализа и преценката на доказателствата от съда по същество. Излагат съображения за правилност на обжалвания акт в частта, уважаваща претенциите им. Ищците В. П. Л., С. П. Л., чрез своята майка и законен представител В. П. Л., И. А. Л. и С. П. Л. са подали насрещна касационна жалба срещу въззивното решение в частта, в която претенциите им са отхвърлени за разликата до пълния предявен размер. Като основание за достъп до касационен контрол формулират правни въпроси, които при условията на горепосоченото Тълкувателно решение следва да бъдат уточнени в следния смисъл: кои са релевантните факти и обстоятелства, които съдът трябва да вземе предвид при определяне на размер на обезщетение за неимуществени вреди с оглед прилагане принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД; при настъпила трудова злополука в резултат на допуснати от пострадалия нарушения на правилата на ЗДвП, при какви обстоятелства тези нарушения могат да се счетат извършени при груба небрежност по смисъла на чл.201 ал.2 КТ; и когато в исковата молба пострадалият от деликт, претендира обезщетение за неимуществени вреди в размер на определена сума, без да признава съпричиняване от своя страна, обвързан ли е съдът да приеме, че справедливото обезщетение за всички вреди е в рамките на претендираната сума или е обвързан само от размера на предявеното искане. Касаторите - ищци считат, че първият от тези въпроси е разрешен от въззивната инстанция в противоречие с практиката на ВКС, за останалите поддържат, че са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, а за третия заявяват, че се разрешава противоречиво от състави на ВКС. Поддържат също очевидна неправилност на обжалваното решение поради допуснати процесуални нарушения, необоснованост и нарушение на материалния закон. Ответникът ДФЗ оспорва насрещната касационна жалба с доводи, че първият въпрос не е не е правен и не е относим към разрешенията на въззивния съд, за втория поддържа, че има трайно установена практика, съобразена от въззивния съд, а за третия – че е предмет на тълкувателно дело пред ВКС и може да обоснове спиране на производството, но не и допускане на касационно обжалване. Оспорва и твърденията за очевидна неправилност като счита, че те недопустимо се обосноват с касационни доводи и поддържа, че в обжалваната от ищците част въззивното решение е правилно. Третото лице – помагач ЗАД „Булстрад Виена иншурънс груп“ ЕАД, гр.София не взема становище по жалбите. Съдът намира жалбата ДФЗ за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно, съответно насрещната касационна жалба не подлежи на разглеждане по същество. При мотивиране на обжалваното решение въззивният съд приел за установено, че П. С. Л. бил назначен със заповед № 577 от 30.10.2017 г. по реда на ЗДСл за държавния служител в ДФЗ, имал задължения да извършва проверки на място на фактите, въз основа на които се извършвали плащанията към бенефициенти/ползватели. За изпълнение на тези задължения му било предоставено ползването на служебен лек автомобил - ВАЗ 21214 с рег. [рег.номер на МПС]. Бил му проведен инструктаж при постъпване на работа на 01.11.2017 г., както и периодичен инструктаж по безопасност и здраве при работа на 02.03.2018 г. Той бил в брак с ищцата В. Л., от брака било родено детето С. Л., семейството живеело в дома на родителите на П. Л. – ищците И. и С. Л.. На 17.05.2018 г. П. Л. пътувал в изпълнение на служебните си задължения по път II – 76 в светлата част на деня, при условията на мокра пътна настилка. В участък от пътя около км 30 + 500 имало поредица от завои, първият от които надясно, в който П. Л. навлязъл с несъобразена скорост /107 км/ч при допустима скорост 90 км/ч/ и загубил контрол върху управлявания от него автомобил, който се ударил последователно в две дървета, намиращи се в непосредствена близост до платното. При произшествието П. Л. получил тежки травматични увреждания, несъвместими с живота и починал. С разпореждане № 22132/ 14.06.2018 г. злополуката била призната за трудова от НОИ – ТП София-град. Превозното средство, при управлението на което е настъпила, било собственост на ДФЗ, който е имал сключен договор за застраховки „Гражданска отговорност“ и „Каско“, със ЗАД „Булстрад Виена иншурънс Груп“. За настъпилата злополука било образувано досъдебно производство, впоследствие прекратено с постановление от 10.12.2018 г. поради това, че не било установено виновно поведение от страна на друг участник в движението, освен това на водача. Смъртта на П. Л. се отразила тежко на дъщерята, съпругата и родителите му. Те живеели заедно и били в много близки емоционални взаимоотношения на близост, обич, привързаност, финансова и духовна общност. Със съпругата си пострадалият имал много добри и хармонични взаимоотношения, задружно полагали грижи по отглеждането и възпитанието на малолетната си дъщеря. Пострадалият бил финансовият стожер на семейството и подпомагал родителите си в грижите за неговата по-голяма сестра /с призната 100 % неработоспособност поради „детска церебрална парализа”, квадрипареза в тежка степен и симптоматична епилепсия/, която продължавала да живее в дома на родителите си. При тези фактически установявания от правна страна съдът извел, че дадената от първата инстанция правна квалификация на първоначално предявените искове по чл.200 КТ не е достатъчно прецизна. Между П. Л. и ДФЗ било възникнало служебно, а не трудово правоотношение, за което били приложими и специалните норми на чл.78 и чл.79 ЗДСл. Преквалифицирането не водело до съществено изменение на предявените искове и не променяло разпределението на доказателствената тежест по делото, поради което не се отразявало и върху крайните решаващи изводи на първоинстанционния съд. Исковете били доказани по основание, тъй като пострадалият починал при злополука, призната за трудова, а ищците търпели неимуществени вреди от смъртта му. По основния спорен пред въззивната инстанция въпрос за наличието на съпричиняване при груба небрежност и неговата степен съдът посочил, че в участъка от пътя, в който е настъпило произшествието, имало поставени пътни знаци - А3 „Последователни опасни завои, първият от които е надясно“ и В24 „Забранено е изпреварването на моторни превозни средства“. При наличието им водачът бил длъжен да съобрази, че съществува опасност, да концентрира вниманието си и да промени скоростта си на движение, още повече при мокра пътна настилка и облачно време. Вместо това той продължил да управлява автомобила с неподходяща скорост, което довело до загуба на управлението и удара, причинил смъртта. Съдът отхвърлил възражението на ищците, че липсва причинна връзка между поведението на пострадалия и резултата, тъй като произшествието би настъпило /според експертните заключения/ и при скорост под 90 км/ч, която за съответния пътен участък била разрешена. Посочил, че законодателят въвел горна граница на скоростта, но в зависимост от конкретните особености на пътя и пътната обстановка, водачите били длъжни да управляват с по-ниска скорост. Без значение било дали управляваният от П. Л. автомобил бил оборудван с допълнителни системи за активна и пасивна защита. Именно поради липсата на подобни системи водачът следвало да подходи по – внимателно към пътната ситуация. Съдът отхвърлил и възражението, че пътят в процесния участък се отличавал със специфични особености, несигнализирани по съответния начин. Опасността била сигнализирана с поставения знак А3, предупреждаващ за поредица от опасни завои. Не липсата на сигнализация, а несъобразяването с поставените знаци създало предпоставка за инцидента. Съдът преценил приноса на пострадалия в степен от 70 %, като намерил, че е допусната груба небрежност, изразяваща се в неспазване основни пътни правила за движение и пътни знаци, макар пътният участък да е бил познат за пострадалия и макар да му е бил проведен начален и периодичен инструктаж по здравословни и безопасни условия на труд. Съдът отхвърлил и доводите на ищците, че размерът на действително претърпените от тях неимуществени вреди е определен неправилно. Посочил, че отчита установените обстоятелства въз основа на свидетелските показания и намира претенциите за доказани в заявения размер. Отхвърлил доводите, че размерът на заявената претенция не съставлявал решаващ фактор при преценката относно действителния размер на вредата като противоречащи на принципа на диспозитивното начало. Посочил, че ищецът определя предмета на спора и рамките, в които съдът е длъжен да се произнесе и че съдът не може да изземе функциите на ищеца и сам да определи размера на справедливото обезщетение. По възраженията на ответника, че първоинстанционният съд се произнесъл по непредявен иск /на застрахования срещу застрахователя за осъждане на последния да плати дължима сума по застрахователния договор, вместо по иск на процесуален субституент срещу застрахователя от името на застрахованите/ съдът посочил, че първата инстанция правилно е възприела предмета на иска и е разпределила доказателствената тежест. Доводите, че иска по застраховката „Трудова злополука“ се предявява от ответника в качеството на процесуален субституент на наследниците на пострадалия не следвали от исковата молба, с която бил предявен обратния иск. В нея ответникът изрично подчертал, че предявява иска в качеството си на застрахован. Че е субституент на други лица той заявил за първи път с въззивната жалба пред втората инстанция, а това било недопустима форма на изменение на иска. Съдът отхвърлил и доводите на ДФЗ, основани на наличие на застраховка „Гражданска отговорност“ между него и третото лице. Посочил, че работодателят, който носел отговорност по реда на чл.200 КТ, имал право да предяви регресни права срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“, но само ако е платил дължимите суми по извънсъдебна спогодба между него и увредените лица. В случая доказателства за такова плащане нямало, поради което нямало възникнали регресни права на ответника срещу застрахователя. Не съществува вероятност така мотивираното решение да е недопустимо по първоначално предявените претенции като постановено по непредявени искове. Въззивният съд е постановил, че уточнява правната квалификация на тези искове от чл.200 КТ на чл.200 КТ вр. чл.78 ал.1 вр. чл.79 ал.2 ЗДСл. Той обаче не е разгледал различни от сочените в исковата молба или приети в решението на първата инстанция правопораждащи факти, затова произнасянето му е по надлежно заявените претенции. Действията му са съобразени с установената практика, според която основанието на предявения иск е различно от неговата правна квалификация. Първото се извежда въз основа на твърденията, които в исковата молба се сочат като пораждащи спорното право, а второто съставлява подвеждане на тези твърдения към приложимия материален закон. Ограниченията в обсега на въззивната дейност на съда следва да се разбират като ограничения до установяване на нови факти /извън новооткритите/, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материално-правна норма. Когато установи неточна правна квалификация на иска, довела до неправилно прилагане на материалноправна норма, въззивният съд е длъжен да подведе фактите към относимата правна норма. Само когато приеме, че се касае до друг фактически състав, от който произтича спорното право, въззивният съд следва да отмени обжалваното решение и да постанови свое с точната правна квалификация /решение № 61/ 13.07.2017 г. по гр.д. № 3439/ 2016 г., ІІ г.о./. Не съществува вероятност за недопустимост на решението и по обратните искове. Според ДФЗ съдът отхвърлил исковете като предявени от негово име, а всъщност ДФЗ действал не от свое име, а като процесуален субституент на ищците. Твърдението не държи сметка за естеството на процесуалната субституция /във форма на застъпничество/ на страната на ищеца, което е възможно само в изрично предвидените от закона случаи /чл.26 ал.2 ГПК/. В този случай ищецът трябва изрично да заяви, че предявява от свое име правата на трето лице. При предявяване на обратните искове не са изложени никакви твърдения от ответника, че се предявяват за защита права на ищците. Напротив, ДФЗ изрично е претендирал, че предявява свои права, произтичащи от сключени между него и ответника застрахователни договори, което е констатирал и въззивния съд. Затова произнасянето му е по предявените обратни искове и не съществува вероятност в тази част решението му да е недопустимо. Необуславящ решението на въззивния съд е материалноправният въпрос дали когато пострадалият е допринесъл за настъпването на трудова злополука при условията на груба небрежност, отговорността на работодателя може да бъде намалена с повече от 70 %, ако той е изпълнил всички свои задължения за осигуряване на безопасни условия на труд. Въззивният съд не е разрешавал този въпрос, тъй като не е постановил в мотивите на акта си, че това е възможно или не. Той е определил степента на съпричиняване в съответствие с установените от съдебната практика критерии, а не е постулирал, че не е възможно тя да е в по-голяма или в по-малка степен от 70 %. Необуславящ е и въпросът длъжен ли е въззивният съд да даде указания на страните относно възможността да предприемат процесуални действия в случаите, когато първата инстанция неправилно е квалифицирала спорното право и не е включила в доклада по делото предявения иск. В обжалвания акт не е постановено, че такова задължение не съществува, нито се съдържа констатация, че предявеният иск не е включен в доклада по делото. Какъв иск е предявен се определя от твърденията и петитума в исковата молба, а не от правната квалификация, която страната не е длъжна да дава. Квалифицирането на спорното право е задължение на сезирания съд, а когато дадената от първата инстанция квалификация е неточна, въззивният съд е длъжен да отстрани порока. Той обаче не е длъжен да прави нов доклад, нито дължи указания до страните, ако това не води до промяна в подлежащите на доказване факти и ако за тези факти са дадени надлежни указания от първоинстанционния съд. В този смисъл е тълкуването, дадено с решение № 50/ 16.05.2018 г. по гр.д.N 2104/ 2017 г., ІІІ г.о. и то е съобразено от въззивния съд. Затова по формулираните въпроси касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Обжалването не може да бъде допуснато и по твърденията за очевидна неправилност. Съгласно установената практика такава е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. Случаят не е такъв, тъй като жалбоподателят - ищец не излага доводи за очевидна неправилност, различни от формулираните от него правни въпроси. Тези въпроси не обуславят обжалваното решение, поради което обжалваният акт не може да се окачестви като „очевидно неправилен“. С оглед изложеното по касационната жалба на ДФЗ няма основание обжалваното решение да бъде допуснато до касационен контрол. В този случай насрещната касационна жалба не следва да се разглежда – чл.287 ал.4 ГПК. По изложените съображения съдът