Определение № 457 от 10.07.2020 г. на ВКС по т. д. № 2537/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от „Инфонотари“ ЕАД, чрез адв.М.И. срещу решение №6062 от 13.08.2019г. по в.гр.д.№9580/2018г. на Софийски градски съд. С въззивното решение е отменено решение от 07.09.2017г. по гр.д. №7595 по описа за 2013г. на Софийски районен съд, 62-ри състав в частта, с която е обявен за нищожен на основание на чл.26, ал.2, пр.2 ЗЗД сключения на 26.07.2011г. договор за предоставяне на удостоверителни услуги, сключен между „Инфонотари“ ЕАД и „Кулинар“АД поради липса на съгласие и вместо това договорът е обявен за недействителен на основание на чл.42, ал.2 ЗЗД.

В касационната жалба се твърди, че при постановяване на обжалваното въззивно решение съдът е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, довело до неправилност на акта. Касаторът поддържа, че въззивният съд е променил правната квалификация на иска без да уведоми страните и да им даде указания да предприемат действия във връзка с доказване на новоквалифицирания иск, вкл. за проверка дали ищецът няма намерение да потвърди сделката. Твърди, че ищецът не е обосновал правен интерес от иска по чл.42, ал.2 ЗЗД, нито такъв е налице. Излага доводи, че не са конституирани и надлежните страни по спор с правна квалификация чл.42, ал.2 ЗЗД, тъй като мнимият пълномощник не участва в производството. Намира за необоснован извода на съда във връзка с оспорването на упълномощителните сделки. Моли да бъде отменено въззивното решение и да бъде върнато делото на въззивния съд за ново произнасяне след отстраняване на допуснатите нарушения. Претендира разноски.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.2 ГПК. Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо, тъй като не е конституиран като страна в процеса мнимият пълномощник- основание за допускане до касация по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК.

Твърди, че съдът се е произнесъл по съществените процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора:

„1. Кога най-късно въззивният съд може да промени правната квалификация на предявения иск и дължи ли въззивният съд указания на страните във връзка с предмета на доказване и необходимите процесуални действия, ако направи нова квалификация на предявения иск?;

2. Кои са надлежните страни по иск по чл.42, ал.2 ЗЗД и следва ли мнимият пълномощник да бъде конституиран като необходим другар?“. Счита, че първият поставен въпрос е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР №1/09.12.2013г. на ОСГТК, както и с практиката по чл.290 ГПК- решение №3/10.08.2015г., т.д.№4073/2013г, II т.о., а вторият въпрос- в противоречие с практиката, обективирана в решение №103/16.07.2018г., гр.д.№3209/2017г., III г.о. По отношение на втория въпрос поддържа и основанието за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.1, т.3 ГПК- твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Ответникът “Кулинар Еърпорт Център“ АД /с предишно наименование „Кулинар“ АД/ оспорва касационната жалба, като излага доводи както за липсата на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за правилността на обжалвания съдебен акт. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

За да отмени първоинстанционното решение в частта, с която е уважен иск с правно основание чл.26, ал.2, пр.2 ЗЗД и да постанови ново решение за обявяване недействителността на основание на чл.42, ал.2 ЗЗД на сключения на 26.07.2011г. договор за предоставяне на удостоверителни услуги, сключен между „Инфонотари“ ЕАД и „Кулинар“АД, въззивният съд с оглед твърденията в исковата молба приема, че първоинстанционният съд не е опредил правилно правната квалификация на иска. Като взема предвид, че ищецът претендира обявяване на недействителност на договора от 26.07.2011г. поради липса на представителна власт на лицето, посочено за негов представител, СГС приема, че е сезиран с иск на основание чл.42, ал.2 ЗЗД, като правната квалификация, посочена от районния съд /чл.26, ал.2 ЗЗД/ е ирелевантна за допустимостта на решението, тъй като съдът се е произнесъл по предявения иск /с оглед наведените в исковата молба факти и търсената защита/. Въззивната инстанция счита, че е обоснован правен интерес от предявения иск, тъй като е налице правен спор за валидността на подписания между страните договора от 26.07.2011г. /ищецът твърди, че договорът е подписан за него от лице без представителна власт и е недействителен, а ответникът оспорва/, като е ирелевантно изтичането на срока на договора, доколкото последиците от действието на договора може да се проявят по-късно. Излага доводи, че евентуалните възможни вреди от така сключения договор, включително и с оглед на предмета на същия – за създаване и поддържане на електронен подпис, към момента не могат да се посочат изчерпателно, поради което и доводите на ответника за липса на правен интерес са неоснователни.

Въззивният съд излага мотиви, че договорът, който е сключен от мним представител не е нищожен поради липса на съгласие, а е недействителен като сключен без представителна власт, като тази сделка до потвърждаването й от мнимо представлявания не поражда целените с нея правни последици и е в състояние на висяща недействителност. Отказът да се потвърди сделката е равнозначен на позоваване на недействителност, като в този случай висящата недействителност се трансформира в окончателна. С оглед разрешенията, дадени с ТР 5/12.12.2016г. по тълк.д № 5/2014г. на ОСГТК на ВКС, съдът приема, че позоваването на недействителността на договора може да се направи съдебно или извънсъдебно –чрез възражение или чрез установетелен иск по чл.42, ал.2 ЗЗД за обявяване на недействителност на договора.

Съдът констатира, че на 26.07.2011г. е съставен договор, с който Б. Е. Б. като упълномощен представител на ищеца възлага на ответника да предоставя на „Кулинар“ АД срещу възнаграждение услуги по издаване, поддържане, управление на удостоверение за електронен подпис и други удостоверителни услуги в съответствие с разпоредбите на ЗЕДЕП и действащата нормативна уредба. С оглед доказателствата по делото, вкл. представените пълномощни /за упълномощаване на Н. Я. да представлява „Инте“ ООД като управител на „Кулинар“ АД и за упълномощаване на Б. Е. Б. да представлява „Кулинар“ АД да сключи процесния договор/, писмо от Министерство на правосъдието и обществения ред на Република Кипър и заключението на съдебно-почерковата експертиза, съдът приема, че съставените пълномощни са неавтентични, а сертификатите апостил по Хагската конвенция от 1961г. са неистински /апостили с процесните номера 24745 и 24744 не са издавани на посочената дата 21.07.2011г./. С оглед изложеното, съдът приема за установено, че договорът от 26.07.201г. е сключен от лице без представителна власт за ищеца, поради което и предявеният иск за обявяване на недействителността му е основателен. Като неоснователно е отхвърлено възражението на въззивника /ответник/ за необсъдени гласни доказателства, като изрично е посочено, че свидетелски показания не са допустими за опровергаване на официален и частен документ, носещ подпис, положен за страната която го оспорва, освен в хипотеза на оспорен частен документ и съгласие от насрещната страна.

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваният съдебен акт е валиден и допустим. Предметът на спора и правната квалификация на предявения иск се определят от съда с оглед твърденията в исковата молба за претендираното или отричано от ищеца субективно право, вида и обема на търсената защита. Няма спор в теорията и съдебната практика, че когато съдът се произнесе по предмет, за който не е сезиран, т.е. въз основа на обстоятелства, които не са наведени от ищеца и когато дава защита, която не е търсена /свръх петитум/, постановеното съдебно решение е процесуално недопустимо и подлежи на обезсилване. В настоящия случай въззивният съд се е произнесъл по предявения иск – за обявяване за недействителен на процесния договор, сключен от името на ищцовото дружество от лице без представителна власт, като е променил дадената от първоинстанционния съд правна квалификация- от чл.26, ал.2 ЗЗД на чл.42, ал.2 ЗЗД. Законосъобразни са изводите на решаващия съдебен състав, че независимо от неправилната правна квалификация на иска, първоинстанционният съд е постановил допустимо решение, тъй като е обсъдил релевантните факти, наведени в исковата молба и е постановил решение с оглед търсената от ищеца защита.

Неоснователно е възражението на касатора, че въззивното решение е недопустимо поради неучастие на необходим другар- мнимия пълномощник на ищеца. Ищецът претендира прогласяване на недействителността на сключения между него и ответното дружество договор за предоставяне на удостоверителни услуги поради липса на надлежно учредена представителна власт на представлявалото го лице, но нищожността на самата упълномощителна сделка не е предмет на отделен самостоятелен иск. Надлежни страни по така предявения иск с правно основание чл.42, ал.2 ЗЗД са страните по сделката, чиято недействителност се претендира и в чиято правна сфера ще настъпят правните последици от недействителността. Мнимият пълномощник няма качеството задължителен и необходим другар, като недействителността на сделката няма пряко отражение в неговата правна сфера. Участието на това лице в производството не е задължително, а ако искът бъде насочен и срещу него, следва да бъдат изложени конкретни факти, обосноваващи правния интерес на ищеца. В този смисъл е и цитираното от касатора решение №103 от 16.07.2018г., гр.д.№3209/2017г., ВКС, III г.о.

С оглед изложеното, съдът намира, че не е налице основание за допускане на касационен контрол по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното

дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че поставеният от касатора процесуалноправен въпрос- за задълженията на въззивния съд при неправилно определена правна квалификация на предявения иск, е значим за изхода на спора, тъй като обуславя изводите на въззивния съд. Налице е общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, но касаторът не обосновава наличието на допълнителната предпоставка за достъп до касация по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той трябва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства.

В случая процесуалните действия на въззивния съд са съобразени изцяло с разясненията, дадени от ОСГТК на ВКС с цитираното по-горе тълкувателно решение. Съдът е променил правната квалификация на иска и се е прознесъл по иск с правно основание чл.42, ал.2 ЗЗД, като е преценил, че тази промяна не налага доказване на нови факти и обстоятелства, различни от посочените в исковата молба и отговора, респ. не е нужно да бъде разпределяна отново тежестта на доказване и да бъдат давани указания на страните. Съдът дължи указания на страните за тежестта на доказване, но само относно своевременно наведените от тях факти и обстоятелства, от които произтичат техните претенции и защитни възражения. Като е приел, че въпреки неправилната правна квалификация първоинстнационният съд се е произнесъл по предявения иск, като няма неточни указания относно релевантните факти и обстоятелства и тежестта на доказване, въззивният съд се е съобразил със задължителната съдебна практика на ВКС, вкл. и с разрешенията по въпроса, обективирани в цитираното в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК решение №103/16.07.2018г., гр.д.№3209/2017г., III г.о.

Вторият поставен въпрос- относно надлежните страни в производстото по предявения иск, е относим към допустимостта на обжалвания съдебен акт и е обсъден от съда по-горе.

С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.

С оглед изхода на спора ответникът по касационната жалба има право на разноски за касационното производство, но липсват доказателства за договорено и платено адвокатско възнаграждение, поради което искането му е неоснователно.

Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд