Определение № 1550 от 27.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1968/2024 г.

ВКСI гражданско отделение27.03.2025 г.докладчик Ваня Атанасова

Диспозитив

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 53 от 13. 03. 2024 г. по в. гр. д. № 491/2023 г. на ОС – Шумен. ОСЪЖДА В. Д. Р., на основание чл. 78, ал. 1 и ал.8 ГПК, да заплати на Община – Шумен сумата 100 лв. юрисконсултско възнаграждение ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

Мотиви

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от В. Д. Р., чрез адв. Д. П., срещу решение № 53 от 13. 03. 2024 г. по в. гр. д. № 491/2023 г. на ОС – Шумен, с което, след отмяна на решение № 763 от 13. 10. 2023 г. по гр. д. № 177/2023 г. на РС – Шумен, е уважен предявеният от Община – Шумен против В. Д. Р., по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, положителен установителен иск за собственост, като е прието за установено по отношение на В. Д. Р., че Община – Шумен е собственик на поземлен имот с идентификатор ***по КККР на [населено място], с площ от 1322 кв.м. и адрес [населено място], [улица], и е отменен, на основание чл. 537, ал. 2 ГПК, нотариален акт № 103, том V, рег. № 13331, дело № 723/2022 г. на нотариус Ст. С., с който ответницата е призната за собственик по давност на описания имот. Поддържа се основанието по чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставени материалноправни и процесуалноправни въпроси.

Ответната страна по касационната жалба – Община Шумен изразява становище за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и правилност на същото.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, за да се произнесе, съобрази следното:

За да достигне до извод за основателност на предявения от Община – Шумен срещу В. Д. Р. положителен установителен иск за собственост, въззивният съд е приел, че процесният имот е бил собственост на Х. К. М., притежавал източната половина от къщата, гараж и 1/2 ид.ч. от дворното място, и А. К. М., притежавал западната половина от къщата, гараж и 1/2 ид.ч. от дворното място. Със заповед № 18 от 16. 01. 1987 г. имотът бил отчужден за изграждането на „Крайречен булевард“ в полза на държавата (мероприятието е било предвидено със заповед № 922/4. 08. 1979 г. на председателя на Комитета по архитектура и благоустройство при МС, на основание чл. 73 и чл. 76 ППЗСТСУ /отм./), оценен на 31352, 42 лв. и собствениците първоначално били обезщетени имотно – с жилища, но впоследствие поискали парично обезщетение, което искане е било уважено и въз основа на заповеди № № РС-25-757/12. 06. 1989 г. и РС-25-990/29. 07. 1989 г. на отчуждените собственици са изплатени парични обезщетения. През 1990 г. за имота бил съставен акт за държавна собственост, в който е посочено, че имотът е отчужден за строеж на „Крайречен булевард“.

През 1991 г. имотът е придобит от общината на основание пор. 7, т. 3 ПЗР ЗМСМА – като парцел, отчужден за обществено благоустройствено мероприятие, незастроен (съществуващите върху парцела сгради били съборени), което не е реализирано към влизане в сила на пар. 7, т. 3 ПЗР ЗМСМА, но което предвиждане не е и отменено.

В обобщение е направен извод, че общината е придобила собствеността върху имота на основание пар. 7, т. 3 ПЗР ЗМСМА, чрез трансформиране на собствеността от държавна в общинска, а държавата е била собственик на основание проведено отчуждително производство, приключило с обезщетяване на отчуждените собственици.

За неоснователно е прието възражението на ответницата за придобивна давност. Разпоредбата на чл. 86 ЗС, ред. ДВ, бр. 31/1990 г., въвежда забрана за придобиване по давност на вещ, която е държавна или общинска собственост. С чл. 7, а. 1 ЗОС, в сила от 1996 г., също е въведена забрана за придобиване по давност на вещи общинска собственост. Забраната по отношение на недвижими имоти и вещи частна общинска собственост отпада на 9. 11. 1999 г., с изменението на ЗОС, обн. ДВ бр. 96/1999 г. По отношение на процесния имот обаче е приложим въведеният с пар. 1 ДР ЗДЗС мораториум, спиращ течението на придобивния давностен срок от 31. 05. 2006 г. до 31. 12. 2022 г. С влизане в сила на 8. 03. 2022 г. на решение № 3 от 24. 02. 2022 г. по к.д. № 16/2021 г. на КС са обявени за противоконституционни разпоредбите на пар. 1, ал. 1 ЗДЗС и на пар. 2 от Заключителните разпоредби на ЗИЗС и е отпаднал занапред мораториумът за придобиване по давност на имоти частна общинска собственост. Поради изложеното, владението на ответницата, упражнявано от 9. 11. 1999 г. (отпадане на забраната за придобиване по давност на вещи частна общинска собственост) до 31. 05. 2006 г. (спиране течението на придобивния давностен срок на основание пар. 1 ДР ЗДЗС), от 31. 12. 2017 г. до 19. 01. 2018 г. (през който период не е действа мораториумът, установен с пар. 1 ДР ЗДЗС) и от 9. 03. 2022 г. (влизане в сила на решението на КС за прогласяване противоконституционността на пар. 1 ЗД ЗС) до 27. 01. 2023 г. (предявяване на иска) не би могло да доведе до придобиване по давност на процесния имот, тъй като общата продължителност на владението е под установения в чл. 79, ал. 1 ЗС десетгодишен придобивен давностен срок, а след 27. 01. 2023 г. придобивният давностен срок е спрял да тече на основание чл. 115, б. „ж“ ЗЗД.

Направен е и извод, че според въззивната инстанция имотът е публична общинска собственост.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

  1. Представлява ли абсолютна положителна материална предпоставка за възникване на публична общинска собственост на недвижим имот наличието на решение на общинския съвет по пар. 5, ал. 2 ПЗР ЗОС.

Твърди се разрешаването му в противоречие с решение № 10 от 20. 02. 2013 г. по гр. д. № 742/2012 г. на ВКС, 2 г.о., и решение № 98 от 02. 08. 2018 г. по гр. д. № 4308/2017 г. на ВКС, 1 г.о.

  1. Длъжен ли е въззивният съд в мотивите на съдебното решение да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, както и въведените от страните доводи и възражения.

Длъжен ли е въззивният съд, на основание чл. 235, ал. 2 ГПК, като инстанция по същество, да обсъди всички допустими и относими доказателства в тяхната съвкупност, като основе решението си на установените от него факти и на закона.

Твърди се разрешаването им в противоречие с решение № 120 от 2. 06. 2016 г. по гр. д. № 5790/2015 г. на ВКС, 1 г.о., решение № 126 от 27. 02. 2024 г. по гр. д. № 732/2023 г. на ВКС, 1 г.о., решение № 24 от 28. 10. 2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, 1 г.о., и решение № 149 от 03. 07. 2012 г. по гр. д. № 1084/2011 г. на ВКС, 3 г.о.

Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение по първия въпрос. Въпросът би бил от значение при преценка основателността на иска само в случай, че ответницата по иска би могла да придобие по давност процесния имот, чрез упражнявано владение от 1995 г. до предявяване на иска на 27. 01. 2023 г, ако се приеме, че същият е частна, а не публична общинска собственост. В случая, въззивният съд е обсъдил на първо място тази възможност и е направил аргументиран извод, че с оглед установената законова забрана за придобиване по давност на вещи частна общинска собственост до 9. 11. 1999 г., спиране течението на придобивния давностен срок в периода 1. 06. 2006 г. – 30. 12. 2017 г. и 20. 01. 2018 г. – 07. 03. 2022 г. и продължителността на срока на владение в периодите, в които течението на придобивния срок не е било спряно, ответницата не би могла да придобие по давност имота, ако се приеме, че същият е частна общинска собственост. Във връзка с този решаващ извод няма поставен въпрос.Като допълнителен аргумент в подкрепа на извода за неоснователност на възражението за придобивна давност е посочено и обстоятелството, че според състава на въззивния съд имотът е публична, а не частна общинска собственост. Затова въпросът, касаещ характера на общинската собственост върху процесния имот – публична или частна, не е обуславящ изхода на делото, следователно – не представлява общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК по смисъла на разясненията, дадени с ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, т. 10, предпоставящо допускане до касационен контрол на въззивното решение.

Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване и по процесуалните въпроси, тъй като същите не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Въззивният съд, като инстанция разглеждаща по същество правния спор и при съобразяване с уредбата на въззивното производство като ограничен въззив, с правомощията си по чл. 269 ГПК и с указанията по прилагането му, дадени с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, е обсъдил всички ангажирани от страните доказателства, установяващи релевантни за спора факти, всички доводи и възражения на страните, направил е собствени изводи от фактическа и правна страна и ги е обективирал в мотивите към решението. Последните отразяват правораздавателна дейност, осъществена от инстанция по съществото на спора. Обсъдил е и оплакването на ответницата, че общината е призната за собственик на незаявено придобивно основание. Това оплакване е прието за неоснователно по съображения, че в исковата молба е посочено, че собствеността върху имота е трансформирана от държавна в общинска, тъй като имотът е отреден за обществено мероприятие на общината, а ищецът не е длъжен да посочва правната квалификация на претенцията си. Обстоятелството, че изводите на съда не съвпадат с вижданията на ответницата не предпоставя допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Посочените от касатора пороци на съдебния акт не са такива, че да обусловят очевидна неправилност на акта, изводима от съдържанието му. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена или позоваване на несъществуваща правна норма. Не се касае и до нарушаване на основни принципи на гражданския процес, нито се касае до липса или пълна неразбираемост на мотивите към решението. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи със събраните доказателства, правилата на логиката и науката.

С оглед изхода на делото, жалбоподателката В. Д. Р. следва да бъде осъдена, на основание чл. 78, ал. 1 и ал.8 ГПК, да заплати на Община – Шумен сумата 100 лв. юрисконсултско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение

Цитирани разпоредби

17