Определение № 431 от 14.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1411/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. Б. К. и М. А. К. от [населено място], Б. област, срещу въззивно решение № 3544 от 05.08.2019г., постановено по в.гр.д.№ 80/2019г. на Благоевградския окръжен съд с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопризводствените правила - касационни основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е отменил частично решение № 2072 от 02.06.2017г. по гр.д. № 263/2016г. на Гоцеделчевския районен съд и вместо него е признал за установено, че касаторите не са собственици на селскостопанска сграда с наименование “Телчарник”, находяща се в УПИ * от кв. 63 по плана на [населено място], по предявения от Д. С. П. срещу тях иск с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че процесната сграда е построена в бивш стопански двор на ТКЗС и е закупена от ответниците с писмен договор от 24.11.1995г. след проведен търг за продажба на имуществото на ТКЗС. Покривната конструкция на сградата е изгоряла преди 29.01.2007г. и до настоящия момент не е възстановена. С нотариален акт от 21.11.2014г. ищецът в първоинстационното производство Д. С. П. е закупил идеални части от урегулирания поземлен имот, в който се намира сградата, с което обстоятелство е обосновал правния си интерес от предявяването на отрицателния установителен иск за собственост, респ. с придобиването на сградата по силата на чл.92 ЗС, а ответниците се позовават на изтекла в тяхна полза придобивна давност от 1995г. Правото на собственост върху имота е възстановено с решение № 5375А от 02.06.2014г. на ОСЗ – гр. Гоце Делчев след отмяна на първоначален отказ с влязло в сила решение № 1274 от 04.04.2013г. по адм.д.№ 1076/2012г. на РС-Гоце Делчев, поправено с решение № 57 от 06.01.2016г. по същото дело, постановени в производство по чл.14, ал.3 ЗСПЗЗ. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че за ищеца е налице правен интерес от предявяването на отрицателния установителен иск за собственост съгласно дадените с ТР № 8/2012г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения. Изложени са съображения, че след погиването на покривната конструкция на сградата същата представлява незавършен строеж по смисъла на §5, т.38 ДРЗУТ като ответниците са запазили правото на строеж в същия обем. Тъй като правото на строеж не е реализирано в предвидения в чл.67, ал.1 ЗС петгодишен срок, съдът е приел, че то е погасено по давност, както и че ответниците не са могли да придобият сградата на основание давностно владение след унищожаването на покрива ѝ, тъй като оттогава тя не е била годен обект на правото на собственост. Посочено е, че косвен съдебен контрол върху решението на ОЗС за реституция на имота в полза на праводателите на ищеца не може да се осъществи, тъй като ищецът не черпи права от земеделска реституция, а твърди, че е собственик по силата на договор за покупко-продажба. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси: 1.Може ли да бъде определено без производство по делба или такова по чл.32, ал.2 ЗС къде се намира притежавана от единия съсобственик идеална част от съсобствен имот; 2. Възможно и допустимо ли е провеждането на косвен съдебен контрол при предявен иск за собственост спрямо трето, неучаствало в реституционното административно производство лице и по възражение по чл.17, ал.2 ГПК от това лице срещу приобретателя на лицето, на което имотът е възстановен с решение на ОСЗ след постановено съдебно решение по отмяна на отказ за издаване на индивидуален административен акт за възстановяване собствеността върху имота и 3. Трето лице, чиито права са засегнати от незаконен индивидуален административен акт, което не е участвало в реституционното административно производство, обвързано ли е от силата на пресъдено нещо на решението на административния съд. Ответникът по жалбата е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски.не вземат становище по нея. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Според дадените с ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения поставеният от касатора правен въпрос определя обективните рамки на извършваната от ВКС селекция на касационната жалба и следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. По поставения от касаторите първи въпрос във въззивното решение липсва произнасяне и същият няма обуславящо изхода на спора значение, тъй като съдът не е определял къде се намира притежаваната от ищеца идеална част от съсъобствения недвижим имот, което би било и невъзможно с оглед правната същност на съсобствеността, при наличие на която вещта принадлежи на няколко физически или юридически лица и обект на всяко право на собственост на отделния съсобственик е цялата вещ. Според установената практика не съществуват пречки отрицателният установителен иск за собственост на сграда да бъде предявен и от лице, което не претендира да е изключителен собственик на мястото, върху което тя е построена, както е в случая. Вторият поставен въпрос, макар и да не е свързан пряко с предмета на спора, има отношение към правния интерес от предявяването на иска и оттам към допустимостта на обжалваното решение, но не е решен в противоречие с практиката на ВКС, а в съответствие с нея, вкл. с представените от касаторите Р № 250 от 08.05.2014г. по гр.д.№ 3215/2013г., ІІ г..о. и Р № 199 от 12.05.2011г. по гр.д.№ 345/10 г., І г.о. Практиката е константна, че при спор за собственост, основан на земеделска реституция, съдът може по възражение на страната да упражни косвен съдебен контрол върху решението на административния орган по чл.14, ал.1 ЗСПЗЗ за възстановяване собствеността върху земеделски имот, както и върху съдебното решение по чл.14, ал.3 ЗСПЗЗ, с което се признава това право, но само когато тя противопоставя собствени права върху имота, които изключват правата на другата страна. В случая ответниците по иска, сега касатори, не са заявили собствени права върху поземления имот, а са твърдели, че той е държавна собственост, който спор е разрешен с влязлото в сила решение по чл.14, ал.3 ЗСПЗЗ по отношение на праводателите на ищеца и държавата по обвързващ държавата начин съгласно ТР № 5/2011г. на ОСГК на ВКС. Ето защо този и следващият поставен въпрос, по който във въззивното решение липсва произнасяне, също не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване. Разрешаването на обуславящ изхода на спора правен въпрос в съответствие с практиката на ВКС изключва приложното поле на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл. 1 и 3 ГПК нито касаторите се позовават на тях. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответника по касация сторените от него разноски в настоящото производство в размер на 600 лв., представляващи платено адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.