Определение № 3552 от 12.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 1946/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България“ АД срещу решение №566 от 30.04.2025 г. по в.гр.д.№3294/2022 г. на САС. С решението в обжалваната част, след частична отмяна на решение №262932 от 12.09.2022 г. по гр.д.№1003/2019 г. на СГС, са отхвърлени предявените от „Юробанк България“ АД срещу М. М. А. и В. И. Т. искове за солидарното им осъждане да заплатят следните парични суми по договор за кредит за покупка на недвижим имот HL33769 от 15.04.2008 г.: 35 543.65 швейцарски франка, представляващи разликата над сумата от 19 013.29 швейцарски франка до уважения размер от 54 556.94 швейцарски франка и представляваща част от дължима главница (частичен иск) в общ размер от 72 288.06 швейцарски франка, заедно със законната лихва върху присъдената сума от 23.01.2019 г. до окончателно плащане; 1059.85 швейцарски франка, представляваща част от дължима сума (частичен иск) за договорни такси за управление на кредита, начислени за периода от 23.04.2016 г. до 09.01.2019 г., в общ размер на сумата от 1880.22 швейцарски франка; 65.59 швейцарски франка, представляваща част от дължима застрахователна премия, за периода от 08.04.2016 г. до 09.01.2019 г. в общ размер 217.51 швейцарски франка и 1039.98 лв., представляваща направени за сметка на кредитополучателите финансови разходи за нотариални такси за връчване на уведомления, по повод изпълнението на кредитното задължение. В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на решението, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се поддържа, че са решени в противоречие с решение №50015 от 27.08.2024 г. по т.д.№657/2021 г. на ВКС, ТК, Второ отделение (основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и с практиката на СЕС, вкл. определение по дело С-117/23 (основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК): 1. Когато в договор за потребителски кредит е уговорено, че заетата в една (основна) валута сума се предоставя в равностойност на друга валута, но подлежи на връщане в основната валута, възлага ли тази уговорка валутен риск върху потребителя и ока да, при какви предпоставки може да се преценява нейната равноправност и как следва да процедира съдът при установяване на неравноправността. 2. Влияе ли на преценката за нищожност на валутната клауза или на целия договор обстоятелството, че страните са предвидили в договора изрична възможност за кредитополучателя с едностранно волеизявление да заяви смяна на валутата, в която кредитът се погасява по всяко време на действие на договора. М. М. А., В. И. Т. и „Колект БГ“ АД, трето лице помагач на страната на „Юробанк България“ АД, не заявяват становище по жалбата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че между страните в производството е налице облигационна връзка, възникнала по силата на договор за кредит за покупка на недвижим имот HL33769 от 15.04.2008 г. Посочил е, че следва да обсъди изявлението на особения представител на кредитополучателите М. М. А. и В. И. Т. за нищожност на клаузите на член 1, алинея 1, чл.2 и чл.6, ал.2 от процесния договор за банков кредит и за недействителност на договора в неговата цялост, поради което да настъпят законовите последици за връщане само на предоставената сума по кредита, без лихви, такси и разноски, заявено с оглед новата практика на СЕС, формирана по преюдициални запитвания за идентични казуси и практиката на ВКС (решение №50011 от 26.11.2024 г. по т.д.№1060/2022 г. на ВКС, ТК, Първо отделение). Изложил е съображения, че в множество решения на СЕС (вкл. и в определение по дело С – 117/23) е разяснено, че клаузите, отнасящи се до валутния риск, следва да се разглеждат като група уговорки, която определя основния предмет на договора, като по отношение на тях забраната в член 4, §2 от Директива 93/13 (да се преценява от съда техния неравноправен характер) се преодолява, ако не са изразени на ясен и разбираем език, но не само от формална и граматическа гледна точка, но и от гледна точка на разбиране по същество на заложения в тях икономически смисъл и риск за кредитополучателя. По отношение клаузите, чиито неравноправен характер преценява в случая, е намерил, че са такива уреждащи предоставянето на парична сума в чуждестранна валута- швейцарски франк, която трябва да бъде върната в същата валута независимо от изменението на обменния курс на швейцарския франк спрямо националната валута, след датата на предоставяне на сумата, като е логично да се приеме, че един среден потребител, дори да се е информирал предварително за това възможно ли е изменение на този валутен курс, няма как да разполага с експертни знания на ниво, че да може да предвиди икономическите, финансовите, политическите и всички други процеси, включително свързани с вътрешната финансовата политика на държавата, в която съответната валута е разплащателно средство, които оказват комплексно влияние върху валутния курс. В този контекст е направил извод, че не следва да се считат за прозрачни договорни клаузи, които са сключени при наличие на информация, основана на хипотезата, че курсът на чуждестранната валута, спрямо валутата на изплащане, ще е относително стабилна през целия срок на договора респективно, че потребителите не са били уведомени за всички обстоятелства, които могат да се отразят на техните задължения, респ. не са могли да прогнозират информирано общата цена на кредита си за целия срок на договора. Посочил е, че непредоставянето на информация от банката на кредитополучателите за рисковете от подписването на клаузи, с които валутният риск е поет изцяло от тях, е преценена трайно и последователно в практиката на СЕС като непрозрачна и поради това неравноправна по смисъла на чл. 3, §1 от Директива 93/13 (решение по дело С-84/19; решение по дело С-222/19 и С-252/19, т. 93 и решение по обединени дела С-776/19 и С-782/19, т.96, 98 и 100), поради което е счел, че клаузата на чл.6, ал.2 от договора за кредит е неравноправна. Позовавайки се на решение №50008 от 05.03.2025 г. по т.д.№1367/2021 г. на ВКС, ТК, Второ отделение, е приел, че липсва възможност клаузите относно основния предмет на договора да бъдат заменени от норми, които са диспозитивни, уреждащи отношенията между потребител и доставчик, тъй като липсва такава позитивна правна уредба във вътрешното законодателство, поради което следва да се приложи по аналогия специалната норма на чл. 14, ал.2 от ЗПК от 2006 г. (отм.), като се изследва каква е чистата стойност на кредита и каква сума подлежи на връщане. Изразил е становище, че размерът на задължението след премахване на неравноправните клаузи следва да се формира от чистата стойност на кредита, като се остави договорът неприложен в цялост, т.е. от задължението следва да се приспаднат всички суми, внесени от потребителите за лихви и такси и стойността на предоставения кредитен ресурс от банката се изчисли по курса към момента на получаването му – в случая кредитополучателите са върнали на банката общо сумата от 35 543.65 швейцарски франка, която сума след като бъде извадена от дължимата главница – предоставената сума от банката, води до основателност на частичния иск от 54 556.94 швейцарски франка до размера на 19 013.29 швейцарски франка. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. По формулираните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси, относно неравноправния характер на клаузи като процесните, по утвърдения и сключван от касатора договор за кредит в швейцарски франкове и относно начина на процедиране от съда при релевирано от потребителя възражение за нищожност на визирания договор, е налице значителна по обем практика, формирана от съда на ЕС по повод отправени от националните съдилища запитвания във връзка с тълкуване на Директива 93/13 (приложима и към договори за кредит между продавач/доставчик и потребител, деноминирани или индексирани в чуждестранна валута - швейцарски франкове), в т.ч. и определение от 18.10.2023 г. по дело С-117/2023 г., постановено по отправено от български национален съд преюдициално запитване, касаещо включително неравноправния характер на клауза по сключен от касатора „Юробанк България“ АД договор за банков кредит с идентично съдържание с това на чл.6, ал.2 от процесния договор. Направените от въззивния съд изводи за неравноправния характер на клаузите, с които на ответника е прехвърлен валутния риск и относно начина на процедиране при установена неравноправност на тези клаузи, са съобразени изцяло с посочената практика на съда на ЕС, която е задължителна за всички съдилища в Република България, вкл. и за различните състави на ВКС (чл.633 ГПК). Съдът на ЕС разяснява, че клаузите, отнасящи се до валутния риск, определят основния, по смисъла на чл.4, §2 от Директива 93/13, предмет на договорите за банков кредит, в които заеманата сума е деноминирана в чуждестранна валута - швейцарски франкове. При приемане от съда (предвид направено възражение от потребителя или служебно), че тези клаузи са нищожни, той следва да прогласи целия договор за недействителен, в случай че не може да приложи диспозитивна правна норма и с това не излага потребителя на особено неблагоприятни последици. Съдът не може, с цел да запази действителността на договора, да неутрализира неравноправния характер на клаузите, определящи основния предмет на договора по смисъла на чл.4, §2 от Директива 93/13, като ги адаптира/измени посредством промяна на валутата, в която страните са договаряли предоставянето на заемната сума, или посредством промяна на обменния курс на тази валута към конкретен времеви момент. С оглед изложеното по поставените от касатора въпроси касационно обжалване не може да бъде допуснато, поради което, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,