Определение № 3491 от 23.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 1687/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал.2ГПК. Образувано е по частна жалба на „ХРАБРОВО УИНД 1“ ЕООД, представлявано от адв. К. Л., срещу определение № 554 от 24.07.2023г. по в.т.д. № 733/2022г. на Апелативен съд Варна, с което е оставено без уважение искането за изменение на постановеното по делото решение № 11 от 06.04.2023г. в частта за разноските. Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е неправилно поради противоречието му с процесуалния закон. Сочи, че разглеждането на делото пред въззивната инстанция е повторно и не представлява нито по-голяма фактическа и правна сложност, нито са изложени нови възражения, поради което поддържа възражението си за прекомерност на присъденото адвокатско възнаграждение за въззивното производство. Поддържа, че въззивният съд неправилно е отхвърлил и искането му за намаляване на присъдените на насрещната страна разноски в обезпечителните производства, в това число адвокатски възнаграждения, като е изложил съображения, че наведените доводи целят преразглеждане на въпросите, по които съдът вече се е произнесъл, защитата срещу което е по реда на чл.248, ал.3 ГПК с нарочна частна жалба. Сочи, че такива оплаквания вече са били изложени в касационната жалба, която въззивният съд е коментирал в обжалваното определение. Излага подробни съображения за вътрешна противоречивост на повторените от въззивния съд съображения, изложени и в решението му. Поддържа, че въззивният съд не е обсъдил във връзка с основанието по чл.78, ал.5 ГПК, че следва да извърши преценка за съотношението на цената на адвокатска защита и фактическата и правната сложност на спора, нито е обсъдил и приетото в решението на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16, т.47. Излага и съображения за неправилност на извода на въззивния съд, че искането за изменение на присъдените разноски по налагане на допуснатите обезпечителни мерки /разноски по изпълнителното дело/ било преклудирано, като твърди, че е допуснато противоречие с даденото с определение № 224 от 09.05.2016г. по ч.гр.д. № 5263/2015г. на ВКС, IV г.о. и определение № 769 от 19.04.2023г. по ч.гр.д. № 808/2023г. на ВКС разрешение, според което подаването на въззивна жалба срещу постановеното първоинстанционно решение запазва висящността на спора пред съда, включително и в частта му на извършените разноски, и затова в този случай жалбата в частта й за разноските не представлява молба по чл.248 ГПК и не подлежи на разглеждане от първоинстанционния съд по реда на изменение на решението в частта за разноските, а от въззивния съд. Сочи, че въззивният съд не се е съобразил и с практиката на ВКС, обективирана в определение № 506 от 17.12.2020г. по ч.т.д. № 2158/2020г. на ВКС. Ответникът „ЕНЕРГО – ПРО ПРОДАЖБИ“ АД не представя отговор на частната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл.274, ал.2 ГПК съдебен акт в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК. Въззивното производство е образувано по въззивни жалби на ищеца „ЕНЕРГО –ПРО ПРОДАЖБИ“ АД и ответника „ХРАБРОВО УИНД 1“ ЕООД срещу първоинстанционното решение, с което ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 344 261,97 лева на основание чл.55, предл.1 ЗЗД и е отхвърлен предявеният иск за разликата до пълния предявен размер от 613,363,72 лева. С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение в осъдителната му част и същото е отменено в частта, с която предявеният иск е отхвърлен, като същият е уважен в пълния предявен размер. С оглед изхода на делото въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в частта, с която на ответника са присъдени разноски, и е осъдил същия да заплати на ищеца сумата 24 285 лева – разноски във въззивното производство, както и сумата 40 552,23 лева – допълнителни разноски в първоинстанционното производство. Въззивният съд е бил сезиран и с частна жалба от „ЕНЕРГО-ПРО ПРОДАЖБИ“ АД срещу определение № 1575 от 24.10.2022г. на първоинстанционния съд, с което е изменил решението си в частта за разноските, като е намалил присъдените разноски в полза на страната до размер на 47 286,63 лева. С решението си въззивният съд се е произнесъл по подадената частна жалба, като е потвърдил обжалваното определение в частта, с която първоинстанционният съд е изменил решението си в частта, с която ответникът „ХРАБРОВО УИНД 1“ ЕООД е осъден да заплати на „ЕНЕРГО-ПРО ПРОДАЖБИ“ АД разноски в размер на 52 429,16 лева, като е намалил същите до размер на сумата 51 882,32 лева, и е отменил обжалваното определение в частта, с която първоинстанционният съд е изменил решението си, като е намалил размера на разноските за разликата от 51 882,32 лева до 47 286,63 лева. В решението си, при произнасяне по сезиралата го частна жалба, въззивният съд е изложил съображения, че изборът на ищеца да образува повече от едно обезпечително производство по чл.390 ГПК, като по всяко договаря отделен хонорар за процесуален представител, не следва да влече отговорност за насрещната страна, която надхвърля обезпечителния интерес. Посочил е, че страната е предприела две частични обезпечения, но на една бъдеща претенция до размер на 413 363,72 лева, респ. е договорила два адвокатски хонорара според минимума по чл. 7, ал.7 вр. чл. 7, ал.2, т.5 от Наредба 1/2004 год. /в редакция към датата на договаряне ДВ, бр. 41 от 2017 г., в сила от 23.05.2017 г./. Намерил е, че базата, по която следва да се изчисли дължимото минимално възнаграждение, е половината от общата стойност на претендираните за обезпечение суми, а не половината от стойността на обезпечените претенции по всяко производство. Изтъкнал е, че при преценка на отговорността за разноски съдът дължи преценка за тяхната обоснованост, прекомерност и справедливост, поради което е намерил първоинстанционното определение за правилно в обжалваната част. Във връзка с оплакването в частната жалба за незаконосъобразност на извода на първоинстанционния съд за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение за защита по частни жалби в обезпечителните производства въззивният съд се е позовал на практиката на ВКС и е приел, че производството по допускане на обезпечение е самостоятелно производство с определен материален интерес – по аргумент от чл.7, ал.7 от Наредба № 1/2004г., и поради това минималното възнаграждение по частни жалби в обезпечителното производство следва да се определи по чл.7, ал.1, т.7 от Наредбата, която е специална по отношение на чл.11 и възлиза на 1/3 от минималния размер за една инстанция. Посочил е, че в случая договореното възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 31.03.2020г. за частна жалба по ч.т.д. № 193/2020г. на АС Варна е ориентирано към минимума по Наредбата, възлизащ на 2212 лева, както и че при използване на аналогичен способ на изчисление са идентични изводите и по отношение на останалите претендирани разноски за адвокатско възнаграждение за частни производства по обжалване. Достигнал е до извод, че тези разноски следва да бъдат съобразени в пълния им размер от 8988 лева с ДДС или общо претендираните от ищеца разноски за първа инстанция при отчитане на редуцирането на разноските в обезпечителни производства до размер на 7666 лева /т.4 и т.10 от списъка/ възлизат на 92 437,55 лева, от които съразмерни на уважената претенция са 51 882,32 лева. По тези съображения е приел, че в посочения смисъл следва да бъде изменено обжалваното определение. В решението си въззивният съд е приел, че с оглед изхода на спора пред него на ищеца следва да се присъдят разноски в размер на 24 285 лева съобразно представен списък по чл.80 ГПК /позиции 1 и 3/. Намерил е за неоснователно възражението за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение от 8304 лева с ЗДДС по договор за правна помощ от 27.09.2022г. и 10 104 лева с ДДС по договор за правна помощ от 10.10.2022г., като е посочил, че това възнаграждение не надхвърля минималните размери по Наредбата според обжалваемите интереси, а от друга страна, предмет на делото са множество възражения, свързани както с допустимостта, така и с основателността на предявената претенция. Приел е, че не е прекомерно и възнаграждението във връзка с производството по чл.248, ал.3 ГПК при съобразяване, че предмет на обжалване са множество позиции от разноски при наведени различни правни доводи за неправилност. Посочил е още, че с оглед изхода на спора в полза на ищеца следва да бъдат присъдени допълнителни разноски за първоинстанционното производство, като при редуциране на общия размер на претендираните разноски от 93 411,55 лева съобразно определението по чл.248 ГПК остават 92 437,55 лева. Посочил е, че тъй като определение № 1575 от 24.10.2022г. е потвърдено до размер на 51 882,32 лева, на страната следва да се присъди разликата от 40 552,23 лева. Въззивният съд е намерил за преклудирани доводите на ответника в отговора на подадената от ищеца частна жалба срещу присъждането на част от разноските от първоинстанционния съд, като е посочил, че ответникът не е предявил молба по чл.248 ГПК за изменение на първоинстанционното решение в посочения смисъл. В обжалваното определение въззивният съд, сезиран с подадена от „ХРАБРОВО УИНД 1” ЕООД молба по чл.248 ГПК, е намерил за неоснователно направеното от това дружество възражение за прекомерност на заплатеното от насрещната страна адвокатско възнаграждение в размер на 8304 лева с ДДС съгласно договор за правна помощ от 27.09.2022г. и 10 104 лева с ДДС съгласно договор за правна помощ от 10.10.2022г., като е посочил, че възнагражденията не надхвърлят минималните размери по Наредбата според обжалваемите интереси и предмет на делото са множество възражения, свързани както с допустимостта, така и с основателността на предявената претенция. Изложил е съображения за неоснователност на довода относно повторния характер на разглеждането на спора във въззивната инстанция, като е изтъкнал, че при първото разглеждане на делото във въззивната инстанция първоинстанционният акт е бил обезсилен и делото е било върнато за повторно разглеждане от първата инстанция в хипотезата на чл.270, ал.3 ГПК – разглеждане на иск, различен от предявения, и предмет на обжалване в това въззивно производство е решението, постановено при новото разглеждане на делото, с множество въззивни възражения по допустимостта и правилността им, вкл. и постановяване на въззивния съдебен акт от незаконен състав. По тези съображения е заключил, че наличието на предходна висящност на спора пред въззивната инстанция е ирелевантна за фактическата и правна сложност на развилото се при второто разглеждане от въззивната инстанция производство. Въззивният съд е приел, че искането за изменение на постановеното решение в останалата част относно разноските в обезпечителното производство на практика цели преразглеждане на въпросите, по които съдът се е произнесъл в нарочно проведено производство по чл.248, ал.3 ГПК по частна жалба на насрещната страна и е посочил, че в закона не е предвидена възможност за изменение на постановеното определение по чл.248, ал.3 ГПК, а защитата срещу него следва да се осъществи с нарочна частна жалба по реда, по който се обжалва самото решение. Изтъкнал е, че посочените въпроси с преюдициален характер са разрешени по реда на чл.248, ал.3 ГПК и имат обвързващ характер по отношение на общата величина на разноските, които първоинстанционният съд е присъдил на ищеца и които въззивният съд е присъдил допълнително за първи път с оглед изхода по съществото на спора, поради което е намерил, че липсват основания за изменение на постановеното решение в частта, с която въззивният съд е присъдил допълнителни разноски на ищеца за първоинстанционното производство. По отношение на искането за изменение на решението в частта за допълнително присъдените разноски, свързани с налагането на обезпечителни мерки, въззивният съд е посочил, че първоинстанционният съд е включил тези разноски в общия размер на подлежащите на възстановяване разноски на ищеца и ответникът не е предявил искане за изменение на решението в тази част. Намерил е, че повдигането на въпроса дали посочените разноски подлежат на възстановяване следва да се счита за преклудирано, като при окончателното разпределяне на отговорността по чл.78 ГПК въззивният съд е обвързан от извода за общата величина на сторените разноски в първа инстанция, извън тези, за които се е произнесъл в нарочно производство по чл.248, ал.2 ГПК. По тези съображения въззивният съд е намерил искането за изменение на въззивното решение в частта за разноските за изцяло неоснователно. Настоящият състав намира за неоснователен изложеният в частната жалба довод за прекомерност на заплатеното от „ЕНЕРГО-ПРО ПРОДАЖБИ“ АД адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция в размер на общо 18 408 лева с ДДС. Доводът е обоснован с факта, че делото е разгледано за втори път от въззивната инстанция, което се отразява на преценката за действителната фактическа и правна сложност на въззивното производство. При първото разглеждане на делото във въззивната инстанция спорът не е бил разгледан и разрешен по същество, тъй като въззивният съд е приел, че първата инстанция се е произнесла по непредявен иск, и поради това е върнал делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане. С оглед на това се явява правилен изводът в обжалваното определение, че в случая фактът на повторно разглеждане на делото от въззивната инстанция не обуславя по-ниска фактическа и правна сложност на спора. Настоящият състав, като съобразява предмета на спора, обстоятелството, че първоинстанционното решение е изцяло обжалвано във въззивното производство, многобройните възражения на ответника по предявения иск, поддържани във въззивното производство, и направените от страните оплаквания, приема, че договореното от частния жалбоподател адвокатско възнаграждение не се явява прекомерно спрямо фактическата и правната сложност на спора и не е налице основание за неговото намаляване. В тази връзка следва да се посочи, че уговореното и заплатено от ищеца адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция в размер общо на 18 408 лева с ДДС не надхвърля съществено договореното и заплатено от частния жалбоподател възнаграждение за същата инстанция в размер на 16 560 лева с ДДС. По отношение на допълнително присъдените от въззивния съд разноски за първоинстанционното производство при съобразяване на редуцирания общ размер на същите съобразно определението по чл.248 ГПК правилно въззивният съд е намерил за преклудирани доводите на ответника – настоящ частен жалбоподател, изложени в отговора на подадената от ищеца частна жалба срещу присъждането на част от разноските от първоинстанционния съд. Тези доводи се отнасят до направените от ищеца и претендирани за възстановяване разноски в изпълнителното производство по налагане на допуснатите обезпечителни мерки, които с решението си първоинстанционният съд е включил в общия размер на дължимите от ответника разноски. По реда на чл.248 ГПК с подадена молба ответникът е възразил срещу определения с първоинстанционното решение размер на разноските, изразяващи се в договорени и заплатени адвокатски възнаграждения в производствата по допускане на обезпечение, като е изложил съображения, че общият размер на всички начислени адвокатски хонорари за всяко отделно обезпезпечително производство, както и частните производства по обжалването им, е прекомерен и не следва да се присъжда в тежест на ответника, както и че в производствата по частните жалби срещу определенията по чл.390, респ. чл.289 ГПК, както и в производството по отмяна на допуснатото обезпечение относно начисления адвокатски хонорар приложение следва да намери разпоредбата на чл.11 от Наредба № 1 от 2004г. Ответникът обаче не е възразил по реда на чл.248 ГПК срещу включването на разноските по налагане на обезпечителните мерки в подлежащите на възстановяване с оглед изхода на спора разноски. Редът за защита срещу първоинстанционното решение в частта за разноските при несъгласие на страната с определения от съда общ размер на подлежащите на възстановяване разноски е чрез молба по чл.248 ГПК до постановилия решението съд. Когато несъгласието не е обосновано със съображения, свързани с конкретния изход на спора по предявения иск и обусловеното от това съотношение на дължимите се на всяка от страните разноски, а е обосновано с доводи за недължимост на част от разноските, по тези доводи компетентен да се произнесе е постановилият решението съд по реда на чл.248 ГПК, а не сезираният с въззивна жалба срещу решението въззивен съд. Поради това настоящият състав не споделя практиката, обективирана в посочените от частния жалбоподател определение № 224 от 09.05.2016г. по ч.гр.д. № 5263/2015г. на ВКС, IV г.о. и определение № 769 от 19.04.2023г. по ч.гр.д. № 808/2023г. на ВКС. Доводите на частния жалбоподател за намаляване на присъдените на насрещната страна разноски в обезпечителните производства, в това число адвокатски възнаграждения, не следва да се обсъждат, тъй като са извън предмета на настоящото производство. Срещу определения в първоинстанционното решение размер на тези разноски ответникът, настоящ частен жалбоподател, е възразил с подадена по реда на чл.248 ГПК молба, по която първоинстанционният съд се е произнесъл с определение № 1575 от 24.10.2022г. Срещу това определение ищецът е подал частна жалба, по която въззивният съд се е произнесъл с решението си. Защитата срещу определението на въззивния съд по подадената частна жалба, обективирано в постановеното решение, е чрез обжалването му с частна касационна жалба по реда на чл.274, ал.3 ГПК. Ответникът „ХРАБРОВО УИНД 1“ ЕООД е изразил несъгласие с произнасянето на въззивния съд с касационната си жалба срещу въззивното решение и с молбата си по чл.248 ГПК за изменение на въззивното решение в частта за разноските. В тази част касационната жалба и молбата на „ХРАБРОВО УИНД 1“ ЕООД имат характера на частна касационна жалба срещу определението на въззивния съд, обективирано във въззивното решение, с което се е произнесъл по частната жалба срещу определение № 1575 от 24.10.2022г. Частната касационна жалба е подадена в посочения от въззивния съд едномесечен срок, но е нередовна, тъй като не е представено изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Поради това делото следва да бъде изпратено на въззивния съд за администриране на подадената от „ХРАБРОВО УИНД 1“ ЕООД частна касационна жалба и отстраняване на нередовностите й. Така мотивиран, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение