Определение № 819 от 13.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 2563/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „Застрахователно еднолично акционерно дружество „Булстрад Виена Иншурънс Груп“” ЕАД срещу решение № 397 от 19.06.2024 г., постановено по в.т.д. № 379/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд – София, Търговско отделение, 6-ти състав. С посоченото решение е отменено изцяло решение № 260 от 23.02.2023 г., постановено по т.д. № 1016/2022 г. по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-21 състав, и „Застрахователно еднолично акционерно дружество „Булстрад Виена Иншурънс Груп“” ЕАД е осъдено да заплати на ЕТ „Магдак – Радостин Митев“ на основание чл. 229 КЗ /отм./ сумата от 42 332, 43 лв., представляваща застрахователно обезщетение, дължимо по договор за застраховка „Отговорност на превозвача“, сключена със застрахователна полица № 3440140510000080/ 14.12.2015 г., за осъществено застрахователно събитие, представляващо ангажиране на договорната отговорност на застрахования, в качеството му на превозвач, за обезщетяване на вредите, причинени на превозвания товар – алуминиеви профили, при извършен превоз, възложен от „Сико Транс“ АД, за което застрахованият е заплатил на увреденото лице на 23.09.2021 г. обезщетение за вреди в размер на 33 802, 02 лв. и на 26.10.2021 г. лихви в размер на 8 530, 41 лв., за които суми е осъден с влязло в сила решение на РС - Атина. В касационната жалба се излагат оплаквания, че обжалваното решение е постановено при допуснато от въззивния съд нарушение на материалния закон и необоснованост на фактическите изводи за това кои обстоятелства се установяват от събраните по делото доказателства. Касаторът поддържа, че апелативният съд не е обсъдил в цялост всички изводи на вещото лице, дадени в заключението на изготвената във въззивното производство съдебно-техническа експертиза /СТЕ/ и е кредитирал показанията на разпитан по делото свидетел, който няма непосредствени впечатления за факти, касаещи извършването на превоза и момента на претоварване на превозвания товар. С оглед на това в решението неправилно е прието, че в процеса не е доказано, че причина за увреждането на товара, представляващ алуминиеви профили, е извършването на превоза с ремарке без брезентово покритие или с увредено такова, и съответно, че е доказано обратното, а именно, че използваното за превоза превозно средство е било оборудвано с брезентово покритие, предпазващо товара. Касаторът посочва, че в заключението на изготвената СТЕ експертът е направил извод, че причина за увреждането на превозвания товар е неговото намокряне със значително количество вода, което би се получило като резултат от превоза с открито или частично открито ремарке или с ремарке с повредено брезентово покривало. Ето защо счита, че от това заключение се доказва, че процесният превоз на товари е извършен от застрахования с превозно средство, което е нямало брезентово покривало или е имало покривало, но то е било увредено. Това обстоятелство означава, че водачът на превозното средство е проявил груба небрежност при осъществяване на превоза, което представлява изключен риск, за който застрахователят не отговаря. То налага и извода, че застрахованият превозвач не е изпълнил задължението, което е възникнало за него по застрахователния договор, да използва превозно средство, годно за сигурен и безопасен превоз на съответния товар, което е основание за застрахователя да откаже изплащане на застрахователно обезщетение. В касационната жалба се прави оплакване и за това, че въззивният съд не е определил правилно началния момент, от който започва да тече давността за погасяване на предявеното вземане за застрахователно обезщетение, който съгласно приложимата норма на чл. 197 КЗ /отм./ следва да е датата на настъпване на застрахователното събитие, а не моментът на плащане от застрахования на насрещната страна по договора за превоз на обезщетение за вреди от повредата на превозвания товар. Претендира присъждане на разноски. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставя един процесуалноправен въпрос и два материалноправни въпроса, които счита за обуславящи за крайните изводи на въззивния съд, като по отношение на всеки от тях се позовава на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответникът по касация ЕТ „Магдак – Радостин Митев“ е подал отговор на касационната жалба, в който изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Счита, че апелативният съд е направил правилен анализ на събраните в производството доказателства и на това какви факти се установяват от тях, както и че правилно е приложил правните норми, уреждащи погасителната давност за предявеното в процеса вземане за получаване на застрахователно обезщетение. Претендира присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното: Касационната жалба е подадена в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което е допустима. За да постанови обжалваното решение, Софийски апелативен съд е приел, че предмет на разглеждане е главен осъдителен иск с правна квалификация чл. 229 КЗ /отм./ за заплащане на застрахователно обезщетение, предявен от застрахованото лице срещу застрахователя по договор, имащ за предмет застраховането на отговорността му, в качеството на превозвач, която носи към трети лица на основание сключен договор за превоз, за обезщетяване на вредите, причинени от липсата или повредата на товар, настъпила по време на изпълнение на възложения с договора превоз. Заключил е, че по делото не е спорно, че между ищеца ЕТ „Магдак – Радостин Митев“ и ответника ЗЕАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ ЕАД е сключен застрахователен договор „Отговорност на превозвача“, който има действие за периода до 14.12.2015 г., както и че на 06.10.2015 г. между дружеството „Сико Транс“ АД и ищеца е сключен договор за международен превоз на товари, по силата на който на последния е възложено извършването на превоз на товар, представляващ алуминиеви пръти от товарен адрес [населено място] до разтоварен адрес на територията на Германия. Въззивният съд е отчел, че в процеса от ответника са направени възражения единствено за това, че са налице основания за освобождаването му от отговорност да заплати застрахователно обезщетение поради наличие на обстоятелства, които представляват изключен риск, както и поради това, че застрахованият не е изпълнил свои задължения, възникнали по застрахователния договор, с оглед на което е приел, че в отношенията между страните по спора са безспорни и следните факти: - че ищецът е извършил възложения му превоз с превозни средства, вписани в договора за застраховка; - че по време точно на извършения от ищеца превоз по товарите, представляващи алуминиеви профили, са настъпили вреди, изразяващи се в тяхното намокряне, от което те са потъмнели на места и корозирали; - че ищецът е заплатил на насрещната страна по сключения договор за превоз обезщетение за вредите, изразяващи се повреждане на превозваните алуминиеви профили, в размер на 33 802, 02 лв., което е присъдено с решение на Районен съд - Атина, както и лихви за забава в размер на 8 530, 41 лв., които също са присъдени с решение на Районен съд – Атина. Апелативният съд е посочил, че от ответника не е доказано при условията на пълно и главно доказване, че превозът е извършен с превозно средство, което не е било с поставен брезент за сигурен и безопасен превоз на товара, както и че претоварването на товара в склада на превозвача е направено при лоши условия. Този извод на съда е обоснован с това, че посочените факти не се установяват от приетия като доказателство по делото доклад на авариен комисар, тъй като в него се съдържат само предположения на изготвилото го лице за причините за увреждане на товара, които не се основават на извършен непосредствен оглед на използваното от превозвача превозно средство. Те не се доказват и от показанията на разпитания във въззивното производство свидетел П. П., който не е възприел непосредствено никакви факти, касаещи причините за увреждане на товара, както и от заключението на допуснатата от въззивния съд съдебно-техническа експертиза, в която вещото лице е заявило, че няма данни от които да се направят изводи за тези факти. В обжалваното решение са изложени съображения, че от разпита на свидетеля П. се доказва, че претоварването на алуминиевите профили е направено от ищеца в затворено и сухо помещение, при благоприятни атмосферни условия, както и че превозното средство, с което е осъществен превозът, е било снабдено с брезентово покритие, което изключва настъпването на описаните обстоятелства, на които ответникът основава възраженията си за изключване на отговорността на застрахователя поради изключен риск и поради неизпълнение от застрахования на негови задължения по застрахователния договор. Съдът е приел, че давността за погасяване на правото на иск на застрахования срещу застрахователя за получаване на застрахователно обезщетение по процесния договор е общата петгодишна, като започва да тече от датата на плащане от застрахования на дължимото обезщетение на увреденото лице, което в случая е станало на 23.09.2021 г. и на 26.10.2021 г., с оглед на които дати тя не е изтекла до датата на предявяване на иска, което е станало на 06.06.2022 г. Предвид това въззивният съд е заключил, че за ищеца е възникнало вземане към ответника да получи сумата от 42 332, 43 лв., представляваща застрахователно обезщетение, дължимо по договор за застраховка „Отговорност на превозвача“ за настъпило застрахователно събитие - ангажиране на договорната отговорност на застрахования, в качеството му на превозвач, за обезщетяване на вредите, причинени в резултат на повреда на алуминиеви профили по време на извършен от него превоз на тези вещи. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставя три въпроса, които заявява, че са разрешени в обжалваното решение и че са обусловили решаващите изводи за основателност на предявения срещу него осъдителен иск, като по отношение на всеки от тях поддържа допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Първият от тези въпроси е: Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото относими доказателства и релевантни факти в тяхната съвкупност? Този въпрос е процесуалноправен и е обуславящ изхода на спора. По него е налице формирана съдебна практика, която е както тази, посочена от касатора, така и служебно известната на съда такава. Това е задължителната практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г., постановено по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, която е обективирана в много на брой решения, сред които са и следните: Решение № 240 от 15.01.2019 г., постановено по т.д. № 518/2018 г. по описа на ВКС, I т.о., Решение № 63 от 17.07.2015 г., постановено по т.д. № 674/2014 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 192/29.01.2018 г., постановено по т.д. № 44/2017 г. по описа на ВКС, I т.о. В тези актове е прието, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В изложението за допускане на касационно обжалване противоречието на въззивното решение с разрешенията, дадени в посочената съдебна практика, е обосновано с това, че Софийски апелативен съд е обсъдил само част от изводите на вещото лице в заключението на изготвената от него експертиза, но е игнорирал останалата част от тях, направени при изпълнение на поставените задачи, както и с това, че не е коментирал доводите на касатора за началния момент, от който започва да тече погасителната давност за предявеното вземане за застрахователно обезщетение. От обжалвания акт обаче се установява, че в него въззивният съд е обсъдил заключението на приетата в производството съдебно-техническа експертиза, като е изложил мотиви, че от направените в него изводи на вещото лице не могат да се приемат за доказани факти, свързани с вида на ремаркето, с което е осъществен превозът на алуминиеви пръти, както и с причините за настъпване на щетите по превозваните вещи. Позоваването от касатора на това, че заключението не е анализирано в цялост, всъщност представлява въвеждане на оплакване за необоснованост на изводите на съда, че от него не се установяват релевантни към предмета на правния спор факти, т.е. за наличие на порок, водещ до неправилност на постановеното решение. По това оплакване касационният съд не може да се произнася в стадия по селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК, а само след допускане на конкретно решение до касационно обжалване и разглеждане на жалбата срещу него по реда на чл. 290 ГПК. От мотивите на решението е видно, че апелативният съд е разгледал и направеното от ответника възражение за изтекла към датата на сезиране на съда погасителна давност по отношение на правото на иск на ищеца, като е посочил и конкретно кой е началният момент, от който тази давност започва да тече, както и е аргументирал този си извод, като от съображенията му е ясно, че е счел за неоснователни доводите на ответника за началната дата на давностния срок. С оглед на изложеното трябва да се приеме, че в обжалваното решение съдът е направил самостоятелни фактически изводи за това какви обстоятелства се доказват от събраните във въззивното производство доказателства, включително от приетото заключение на допуснатата експертиза, както и се е произнесъл по правопогасяващото възражението на ответника за изтекла погасителна давност, включително по спорния правен въпрос за началния й момент. Ето защо това решение не противоречи на разрешенията, дадени в цитираната съдебна практика на ВКС и не е налице поддържаното от касатора допълнително основание за допускане на този акт до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставения процесуалноправен въпрос. Следващите два въпроса, които в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК са формулирани отделно, поставят общ правен проблем, поради което могат да бъдат обединени в един, който конкретизиран от съда в съответствие с указанията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г., постановено по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, е следният: За определяне на момента, от който започва да тече давностният срок за погасяване на вземането на застрахования превозвач към застрахователя за получаване на застрахователно обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност“ на превозвача, възникнало на основание чл. 229 КЗ /отм./, намира ли приложение нормата на чл. 197 КЗ /отм./, съгласно която погасителната давност започва да тече от датата на настъпване на застрахователното събитие, или началният момент, от който тече погасителната давност, е датата на извършване на плащане от застрахования към увреденото лице на обезщетение за причинените по време на превоза вреди? Този въпрос е свързан с прилагането на материалноправните разпоредби, уреждащи погасителната давност, поради което има характера на правен. По него има произнасяне в обжалваното решение, в което въззивният съд е разгледал заявеното от ответника възражение за погасяване по давност на правото на иск на ищеца за вземането му към ответника за получаване на застрахователно обезщетение, дължимо по договор за застраховка „Отговорност на превозвача“, като е изложил съображения за това кой е началният момент, от който започва да тече погасителната давност. Това произнасяне е от значение за направения от съда извод по основателността на въведеното от ответника в предмета на спора правопогасяващо възражение и за обусловения от него извод по основателността на предявения иск. Следователно по отношение на този въпрос е осъществено общото основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК. Касаторът заявява, че поставеният материалноправен въпрос за погасителната давност е решен от въззивния съд в противоречие с разрешението, дадено в едно решение на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, а именно Решение № 27 от 29.07.2016 г. по т.д. № 2415/2014 г. по описа на ВКС, II т.о. В този акт е прието, че договорът за застраховка, сключен при действието на КЗ /отм./, с предмет отговорността на превозвача за вреди от липса или повреда на стоката, нанесени от превозвача на трети лица, при осъществяване на търговската му дейност по превоз на стоки по занятие, е вид застраховка „Гражданска отговорност“, поради което съгласно чл. 197 КЗ /отм./ искът за заплащане на застрахователно обезщетение, дължимо по този договор, се погасява с петгодишна давност, която тече от датата на настъпване на събитието. От мотивите на това решение на ВКС е видно, че в разгледания с него случай застрахователното събитие е настъпило на 07.03.2007 г., като петгодишният давностен срок за погасяване на иска на застрахования за получаване на застрахователно обезщетение по застрахователния договор е изтекъл на 07.03.2012 г., което като време е все още при действието на КЗ /отм., действащ от 01.01.2006 г. до 31.12.2015 г./ и съответно на материалноправната разпоредба от него на чл. 197 КЗ /отм./. Обжалваното решение на въззивния съд обаче е постановено при различна фактическа обстановка, която има значение за определяне на приложимите към погасителната давност правни норми, предвид това, че считано от 01.01.2016 г. е приет нов Кодекс за застраховането, който нормативен акт отменя досега действащата уредба на застрахователните правоотношения, съдържаща се в КЗ /отм./, и създава нова такава. По предявения в настоящия процес иск застрахователното събитие, което е основание за ангажиране на отговорността на ответника, като застраховател, по договора за застраховка „Отговорност на превозвача“ и което представлява увреждане на стоки по време на извършен от застрахованото лице превоз, е настъпило на 12.10.2015 г., което е по време на действието на КЗ /отм./ и конкретно на нормата на чл. 197 КЗ /отм./. Давността за погасяване на иска за застрахователно обезщетение по този договор при прилагане на чл. 197 КЗ /отм./ започва да тече от 12.10.2015 г., като петгодишният давностен срок не изтича при действието на този закон, защото на 01.01.2016 г. влиза в сила новата правна уредба. В КЗ, който е в сила от 01.01.2016 г., се съдържа норма, с която се регламентира давността, с която се погасява искът на застрахования и причинител на вредата срещу неговия застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ за получаване на застрахователно обезщетение, когато е удовлетворил увреденото лице, като с нея е установено ново правило за началния момент, от който тече тази погасителна давност. Това е разпоредбата на чл. 378, ал. 5 КЗ, в която е предвидено, че петгодишният давностен срок за погасяване на иска на причинителя на вредата срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ по чл. 435 КЗ, аналогичен по съдържание на чл. 229 КЗ /отм./, започва да тече от датата на извършеното плащане от страна на причинителя на вредата. Нормата на чл. 378, ал. 5 КЗ е материалноправна, като с § 31 от ПЗР на КЗ й е придадено обратно действие спрямо заварени към влизането й в сила правоотношения - регламентирано е, че тя се прилага и за давността, която е започнала да тече при действието на отменения Кодекс за застраховането. Доколкото давността за погасяване правото на иск на ищеца, в качеството му на застрахован, срещу застрахователя по договора за застраховка „Отговорност на превозвач“, представляващ вид застраховка „Гражданска отговорност“, е започнала да тече на 12.10.2015 г., което като време е при действието на КЗ /отм./, и не е изтекла до 01.01.2016 г., когато влиза в сила действащия към момента КЗ, то трябва да се приеме, че е осъществен предвиденият в § 31 от ПЗР на КЗ факт, при който чл. 378, ал. 5 КЗ се прилага и спрямо заварени правоотношения, и следователно установеното с тази норма ново правило за началото на давностния срок следва да намери приложение спрямо спорното правоотношение. Разпоредбите на чл. 378, ал. 5 КЗ и § 31 от ПЗР на КЗ, които намират приложение в настоящия случай, обаче не са обсъждани и тълкувани от съда в Решение № 27 от 29.07.2016 г., постановено по т.д. № 2415/2014 г. по описа на ВКС, II т.о., поради различните факти, които са доказани при разглеждане на предявения в този процес иск. Ето защо даденото с него разрешение за началния момент на погасителната давност не може да намери приложение към разглеждания в настоящото производство иск и оттам няма как произнасянето на въззивния съд по този въпрос да му противоречи. Това означава, че по отношение на поставения от касатора материалноправен въпрос не е осъществено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. По изложените съображения се налага изводът, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 397 от 19.06.2024 г., постановено по в.т.д. № 379/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 6-ти състав. С оглед изхода на производството по чл. 288 ГПК разноски се следват на ответника по касация, който е направил искане за тяхното присъждане. Към отговора на касационната жалба са представени доказателства за заплатени разходи за водене на делото пред касационния съд в размер от 3 000 лв. – адвокатско възнаграждение, за което в договора за правна защита и съдействие е изрично записано, че е платено. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение