Определение № 3483 от 23.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 1138/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищците А. З. Д., З. К. А., Д. Б. Н. и Р. Д. Н. срещу решение № 88 от 25.01.2024 г. по гр.д. 1567/2022 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260017 от 04.03.2022 г. по гр.д. № 91/2021 г. по описа на Софийски окръжен съд, с което са отхвърлени предявените от тях искове срещу „Застрахователна компания Лев инс” АД с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, всеки за сумата 120 000 лв. – претендирани обезщетения от всеки от ищците за претърпени неимуществени вреди от смъртта на техния близък Б. Р. Н., ЕГН [ЕГН], настъпила на 27.09.2018 г., около 22:30 часа при ПТП на АМ „Тракия“, в района на километър 42 + 800, платното за движение от [населено място] за [населено място], при участие в ПТП на Н. Р. К., ЕГН [ЕГН], управлявал лек автомобил „Хонда Джаз“ с рег. [рег.номер на МПС], със застрахователна полица № 61749287 за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, сключена с ответника, валидна от 27.03.2018 г. до 26.03.2019 г., и са присъдени разноски по делото. Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му при допуснати съществени процесуални нарушения, при нарушение на материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излагат, че въззивният съд е допуснал груби нарушения при оценка на събраните по делото доказателства, които са имали за последица постановяването на необоснован съдебен акт и в частност формиран неправилен извод от въззивния съд, че застрахованият при ответника водач не е имал неправомерно поведение, респективно че презумпцията за вина по чл. 45 ЗЗД е оборена. Сочат, че нормата на чл. 20 ЗДвП задължава водачите да съобразят скоростта си на движение с разстоянието на видимост /осветеност от фаровете/, така че да могат при необходимост да спрат при възникване на опасност. Изтъкват, че застрахованият при ответника водач Н. К. не е изпълнил това свое задължение, поради което поведението му следва да бъде квалифицирано като противоправно – в нарушение на чл. 20 ЗДвП и чл. 5 ЗДвП. Поддържат, че с оглед установената в чл. 45, ал. 2 ЗЗД презумпция в тежест на делинквента е да установи, че деянието му е невиновно, каквото доказване считат, че ответникът не е провел. Излагат, че е налице противоречие между заключенията на събраните пред двете инстанции експертизи, включително досежно посоката, в която се е движил пешеходецът, и дали последният се е движил с бърз ход, спокойно тичане, или бързо бягане. Добавят, че макар експертът да е дал заключение, че пострадалият се е движил най-вероятно с бърз ход, то с обясненията си в о.с.з. е посочил, че има противоречие в протокола доколкото няма как на 50 см. от десния габарит бронята да е увредена, защото това е извън пределите на автомобила, което можело да обоснове извод, че скоростта на пешеходеца е ниска. Сочат, че при липса на доказана скорост на пешеходеца няма как да бъде приета за оборена презумпцията за вина на водача. По тези доводи молят решението да бъде отменено, като бъде постановено друго, с което исковете бъдат уважени като основателни. Претендират присъждане на разноски по делото. В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК молят да бъде допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси, които сочат като значими за предмета на делото: „Относно оборването на презумпцията за вина по чл. 45, ал. 2 ЗЗД с оглед наличието на варианти на приет от вещото лице ход на движение и посока на движение. Наличие на противоречия в приетите експертизи в отделните инстанции, както и противоречие в заключението на експертизата и обясненията на вещото лице в открито заседание. Наличие на несъответствие между приетите от съда посока и скорост на движение на пешеходеца и заключението по САТЕ, и обяснението на вещото лице в открито съдебно заседание. Следва ли съдът да приема, че презумпцията за вина е оборена след като по делото няма категорично становище за посоката и скоростта на движение на пешеходеца? Следва ли съдът при постановяване на съдебното решение да прави заключение относно вината за настъпване на процесното ПТП изцяло в противоречие с обясненията на автоексперта и заключението по изготвената пред въззивната инстанция експертиза?“ Поддържат, че обжалваното решение е очевидно неправилно, с което обосновават искането си да бъде допуснато до касация на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. С депозиран в срок писмен отговор ответникът по касация, „Застрахователна компания Лев инс“ АД, оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Излага доводи за правилност на обжалвания съдебен акт. Претендира присъждане на разноски по делото за представляването му от юрисконсулт. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. Въззивният съд с обжалваното решение е приел, че от събраните по делото доказателства се установява, че на 27.09.2018 г., около 22 часа, на Автомагистрала „Тракия“, в тъмната част на денонощието, в района на километър 42 + 800, в платното за движение от [населено място] за [населено място] е настъпило ПТП, при което лек автомобил „Хонда Джаз“ с рег. [рег.номер на МПС], управляван от Н. Р. К., е блъснал в средна пътна лента пешеходеца Б. Р. Н.. Подчертал е, че Н. в нарушение на абсолютната забрана, установена в чл. 55, ал. 1 ЗДвП, за движение на пешеходци на път, обозначен като автомагистрала или скоростен път със съответния пътен знак, е пресичал с бърз ход пътното платното отляво надясно. Добавил е, че пешеходецът не е ползвал светлоотразителна жилетка и е пресичал пътното платно на автомагистралата в пияно състояние - с алкохол в кръвта с концентрация 2.2 на хиляда. Подчертал е, че водачът К., веднага след като е възприел пешеходеца, е реагирал със спиране на автомобила в лентата за принудително спиране. Посочил е, че обстоятелствата, при които е настъпило ПТП, действията на водача, скоростта на движение на пешеходеца и техническите поражения на лекия автомобил са анализирани от вещите лица в писмените заключения и в дадените обяснения в откритите съдебни заседания пред първоинстанционния и пред въззивния съд. Изтъкнал е, че вещото лице, изпълнило автотехническата част от втората КМАТЕ, в заседанието пред въззивния съд е изразило становище, че пешеходецът се е движел отляво надясно с бърз ход и ударът е бил непредотвратим за водача, като е обичайно пешеходците при пресичане на път с интензивно движение на автомобилния поток да се движат възможно най - бързо, а при възможност и да тичат. Добавил е, че вещото лице, отговорило на въпросите от медицинската част е дало заключение, че не може да определи дали ударът между застрахования автомобил и пешеходеца е довел от неговата смърт, защото последният след удара е паднал на пътното платно и последователно е бил прегазен от други МПС, включително и от товарен камион. Обобщил е, че единствената и основна причина за настъпване на ПТП и за смъртта на пешеходеца стои в неговото поведение да пресече пътните платна на автомагистралата при установена забрана за движение на пешеходци на автомагистрала, неизползването на светлоотразителна жилетка и пияното му състояние, обосноваващо средна степен на алкохолно опиянение. Посочил е, че при тази степен на алкохолно опиянение е нарушена координацията на движенията, забавено е мисленето, но тя не е пречка в конкретния случай пешеходецът да се движи бързо или да тича. Допълнил е, че следва да се отчете обстоятелството, че ПТП е настъпило на магистралата, а последната дори по права линия е значително отдалечена от населеното място, в което е живял Б. Н., което е потвърждение за възможността му в тази степен на алкохолно опиянение да измине голямо разстояние до магистралата и да пресича с бърз ход пътното платно на магистралата. Подчертал е, че водачът на лекия автомобил се е движил със скорост, която е по-ниска от максимално разрешената за движение на леки автомобили по магистрала, както и че появата на пресичащ пешеходец не е предвидимо обстоятелство, предвид забраната пешеходци да се движат по пътните платна, а още повече да предприемат тяхното пресичане. При тази установена по делото фактическа обстановка е приел от правна страна, че исковете са неоснователни предвид неосъществяване на основания елемент от фактическия им състав – виновно поведение по смисъла на чл. 45 ЗЗД, осъществено от застрахования при ответника водач. Обосновал е извода си с липсата на данни по отношение на водача на лекия автомобил да е осъществена наказателна отговорност или административнонаказателната отговорност по реда на ЗАНН за допуснати нарушения на правилата за движение по ЗДвП при управлението на лекия автомобил и тези нарушения да са в причинна връзка с настъпилото ПТП. Изтъкнал е, че двете независими едно от друго заключения на вещите лица, извършили КМАТЕ в първата и във въззивната инстанция обосновават извод, че поведението на застрахования водач не осъществява деликтния състав по чл. 45 ЗЗД, тъй като водачът е управлявал лекия автомобил със скорост значително по - ниска от максимално разрешената за движение на леки автомобили по автомагистрала и дори за конкретния пътен участък, т.е. поведението му е правомерно. Посочил е, че ПТП е настъпило при наличието на установена от ЗДвП забрана за движение на пешеходци по пътното платно на магистралите, а в случая починалият пешеходец е пресичал пътното платно с намерение да пресече и другото трилентово платно, по което се движи автомобилния поток от [населено място] за [населено място]. Подчертал е, че водачът на застрахования автомобил не е бил длъжен и не е могъл да предвиди настъпването на общественоопасните последици, че пешеходец ще пресича пътното платно на автомагистралата, поради което деянието му е „случайно“ по смисъла на чл. 15 НК и изключва неговата виновност. Допълнил е, че дори и при установената скорост, с която се е движел застрахования водач и която е по-ниска от максимално разрешената, той не е могъл да предотврати настъпването на ПТП предвид бързото движение на пешеходеца и отстоянието му от автомобила. Изложил е и допълнително мотиви, че и двете експертизи не могат да дадат положителен отговор, че смъртта на пешеходеца е в пряка причина връзка с настъпилия удар от застрахования лек автомобил, а всяка една от претенциите на ищците се основава на твърдения за пряка причинно следствена връзка между смъртта на Б. Н. и сблъсъка с лекия автомобил, който е бил застрахован при ответника. Изводът съдът е обосновал с установените по делото обстоятелства, че пешеходецът след удара от застрахования автомобил е бил последователно прегазен от няколко МПС, едно от които е било тежкотоварен автомобил. По тези мотиви за липса на доказано противоправно поведение на застрахования при ответника водач - не е допуснал нарушение на правилата за движение, установени в ЗДвП, и поведението му не осъществява деликтния състав по чл. 45 ЗЗД, е приел сезиралите го искове за неоснователни и потвърдил първоинстанционното решение, с което исковете са отхвърлени. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване. Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Определената от касаторите част на изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК като въпроси, по които следва да бъде допуснато касационно обжалване, представлява повторение на оплакванията им за необоснованост на обжалвания съдебен акт, съдържа невъзприети от въззивния съд фактически твърдения и искане до касационния съд да провери правилността на обжалвания съдебен акт, каквато дейност касационната инстанция не може да осъществи на етапа на селектиране на касационните жалби. Въззивният съд не е приемал, че по делото липсват данни за посоката и скоростта на движение на пешеходеца, нито че има противоречие в заключенията и обясненията на експертите. Напротив счел е, че съобразно изводите на вещите лица и по двете събрани експертизи застрахованият при ответника водач се е движел с разрешена скорост – под максимално установената за автомагистрала, че предвид абсолютната забрана за движение на пешеходци на магистралата водачът не е бил длъжен да предвиди, че на магистралата може да има пресичащ я пешеходец, както и че дори със скоростта, с която се е движел (под минималната разрешена), ударът е бил непредотвратим с оглед отстоянието на пешеходеца и движението му с бърз ход. Инкорпорираните във въпросите фактически твърдения за противоречие в изводите на експертите и изводите на съда досежно непредотвратимостта на удара не съответстват и на преписката по делото – изводите и обясненията на експертите. Дори въпросите досежно вината на водача да бъдат прецезирани във връзка със съдържащите се в жалбата и изложението оплаквания по повод приложението на чл. 20 ЗДвП, то по отношение на тях не е налице соченото от касаторите допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Цитираното от касаторите решение № 137 от 06.11.2014 г. по т.д. 3016/2013 г. по описа на ВКС, ТК, I TO, не дава отговор на този въпрос. На настоящия състав е служебно известна практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 185/15.07.2013 г. по гр.д. 889/2012 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, решение № 557/29.11.2010 г. по гр.д. 1741/2009 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, решение № 33/02.05.2019 г. по гр.д. 1787/2018 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, и решение № 60119/08.11.2021 г. по т.д. 1449/2020 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, с която е прието, че изводимо от нормата на чл. 20, ал. 2 ЗДвП водачите на пътни превозни средства са длъжни при избиране скоростта на движение да се съобразяват с атмосферните условия, с релефа на местността, със състоянието на пътя и на превозното средство, с превозвания товар, с характера и интензивността на движението, с конкретните условия на видимост, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие. Счетено е, че водачите са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението, като водачът на МПС е длъжен да избере такава скорост на движение, която да му позволи да спре своевременно при възникнала, но все още невъзприета от него конкретна опасност. Посочено е, че избирането на скоростта на движение и преценката за опасност трябва да бъдат съобразени от него предварително, поради което при преценката дали има виновно поведение на водача и нарушаване разпоредбата на чл. 20, ал. 2 ЗДвП винаги трябва да се изследва конкретната пътна обстановка, мястото на удара, както и поведението на пострадалия пешеходец с оглед възможността обективно и субективно да се възприеме дадено препятствие като опасност за движението. Възприето е, че при преценката за виновно и противоправно поведение на участниците в пътнотранспортното произшествие на съда се възлага задължението не само да се основава на възможността или невъзможността за обективно предотвратяване на произшествието към момента, в който опасността е станала видима за водача, но и предвид възникването на опасна ситуация в невидимата за водача зона, когато тя е следвало да се предположи като налична. Подчертано е, че е необходимо да се даде обоснован отговор дали водачът на МПС е бил длъжен да очаква възникване на опасност на пътя съобразно конкретната пътна обстановка и поведението на пострадалия, възможно ли е било от обективна и субективна страна той да е възприел пострадалия като опасност и дали има виновно нарушение на конкретни правила за движение. Изтъкнато е, че ако с оглед конкретната пътна обстановка нищо не е предполагало към предвидимост на поведението на пострадалия пешеходец, то няма нарушение на разпоредбата на чл. 20, ал. 2 ЗДвП. При даване на горния отговор съставите на ВКС са съобразили разрешенията по ТР № 28 от 28.11.1984 г. по н.д. № 10/84 г. на ОСНК на ВКС. Въззивното решение е съобразено с горецитираната практика на ВКС. Съдът е обсъдил поведението на застрахования при ответника водач, изследвал е конкретната пътна обстановка, мястото на удара – в активна лента на движение на магистрала, както и поведението на пострадалия пешеходец с оглед възможността обективно и субективно да се възприеме последния като опасност за движението и е обосновал извода си, че с оглед конкретната пътна обстановка нищо не е предполагало към предвидимост на поведението на пешеходеца – пълна забрана да се намира в активна лента за движение на магистрала, поради което е счел, че не е налице нарушение на разпоредбата на чл. 20, ал. 2 ЗДвП. Изрично е посочил, че кредитира заключенията на експертите по приетите КМАТЕ, че избраната от водача скорост е била съобразена с конкретната пътна обстановка - автомагистрала, движение на къси светлини, забраната за движение на пешеходци по магистралата. Счел е, че застрахованият при ответника водач е изпълнил задълженията си по чл. 20, ал. 2 ЗДвП - екстрено е задействал спирачната система, след като е констатирал възникналата опасност – пешеходец, предприел пресичане на магистралата, т.е. направил е всичко зависещо от него, но въпреки това е настъпил процесният пътен инцидент, за който отговорност не следва да носи водачът на лекия автомобил, тъй като нито е могъл, нито е бил длъжен да го предвиди. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне наличието или липсата на противоправно поведение на застрахования при ответника водач, са въпроси на обоснованост на съдебното решение и касаят правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството. Не може да бъде прието за осъществено и заявеното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на акта. В последователната практика на касационната инстанция се приема, че очевидно неправилно е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице например, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Цитираните предпоставки не са налице, като касаторите аргументират искането си с доводи, повтарящи оплакванията им за неправилност на решението. По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора право на разноски има ответникът по касация „Застрахователна компания Лев инс“ АД за осъщественото представителство от юрисконсулт на основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК в размер на сумата 300 лв., които ще бъдат присъдени с настоящото определение. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение