Определение № 5234 от 14.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 607/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. Г. К. срещу решение № 231 от 09.12.2024 г. по в.гр.д. № 493 от 2024 г. на Пловдивския апелативен съд, 3-ти граждански състав, с което е потвърдено решение № 260008 от 06.06.2024 г. по гр.д.№ 460 от 2021 г. на Пловдивския окръжен съд за отхвърляне на предявените от Г. Г. К. срещу УМБАЛ „Свети Георги“ ЕАД- гр.Пловдив иск с правно основание чл.49 ЗЗД за сумата 60 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от К. неимуществени вреди от непозволено увреждане, изразяващи се в причиняване на физически и психически болки и страдания и силно нарушено здравословно състояние, настъпили в резултат на действия и бездействия на лекари, работещи при ответника, на дати 14.02.2016 г. и 15.02.2016 г., и иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата от 18 283,34 лв., представляваща мораторна лихва върху претендираната главница от 60 000 лв. за периода от 12.02.2018 г. до 12.02.2021 г., ведно със законната лихва върху сумата от 60 000 лв., считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане.

В жалбата се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на решението. Поставят се следните въпроси:

1. Неосигуряването на необходимия обем от диагностични изследвания и лечение, съгласно изискванията на медицинския стандарт или клиничната пътека или на правилата за добра медицинска практика или на Заповед на министъра на здравеопазването от януари 2016 г. относно алгоритъм от изследвания при суспекция за аортна дисекация, представлява ли противоправно поведение на лекаря като предпоставка за отговорността по чл.49 ЗЗД за вреди от извършен деликт при липса на дадено предварително информирано писмено съгласие от пациента съгласно Закона за здравето за извършваната медицинска операция, попадаща по стандарта в голяма хирургия ? По този въпрос се сочи противоречие на обжалваното решение с решение № 103 от 25.07.2019 г. по гр.д.№ 2700 от 2018 г. на ВКС, ГК, III г.о.

2. Подправени подписи под документи за информирано предварително писмено съгласие на пациента съгласно Закона за здравето, представени по делото от лечебното заведение като ответник, съставляват ли нарушение на правилата за добра медицинска практика и основание ли са за преминаване тежестта за доказване на липсата на лекарска грешка в тежест на лечебното заведение и/или само по себе си в тази хипотеза на нарушение правата на пациента презумира ли се извършването на деликт при последвалото лечение от това лечебно заведение, при положение че след същото оперативно лечение е направена и реоперация ? По този въпрос се сочи противоречие на обжалваното решение с решение № 250 от 21.11.2012 г. по гр.д.№ 1504 от 2011 г. на ВКС, ГК, III г.о.

3. Неосигуряването на необходимия обем от диагностични изследвания и лечение съгласно изискванията на медицинския стандарт или клиничната пътека или на приета по делото заповед на министъра на здравеопазването относно алгоритъм от изследвания при суспекция за аортна дисекация, представлява ли противоправно поведение на лекаря като предпоставка за отговорността по чл.49 от ЗЗД за вреди от извършен деликт, при липса на предварително писмено съгласие от пациента или при подправени документи за дадено съгласие, неизхождащи от пациента ?

4. Признанието на лекаря, извършил операцията, при разпита му в съдебно заседание, че с наличните инструменти не е успял да проведе успешно започнатата манипулация и са се появили „някои усложнения“, затова се е наложило да приложи друг вид манипулация въпреки липса на дадено писмено информирано съгласие за тази манипулация съгласно Закона за здравето при пациент в съзнание, представлява ли предпоставка за отговорността по чл.49 ЗЗД за вреди от извършен деликт от работодателя при задължение на работодателя-лечебно заведение да има съответния набор инструменти за изпълнение на клиничната пътека по норматив ?

5. При прието за установено по делото и приета съдебно-почеркова експертиза за преправяне подписите на пациента за информирано съгласие за предприетото лечение представлява ли предпоставка за ангажиране на отговорността по чл.49 ЗЗД за вреди от деликт относно причинени болки и страдания, в т.ч. негативни емоции от това, че е осъществено нежелано от пациента лечение на риск на лечебното заведение, от което същият претърпява болки и страдания, в т.ч. емоционални ?

6. Следва ли да се преценява принципът „причинените неудобства от извършената медицинска интервенция (вреди от лечението) се компенсират с постигнатия лечебен резултат (ползи от лечението)“ /стр.32 от обжалваното решение на ПАС/, при липса на предварително информирано писмено съгласие от пациента ?

7. Ако отговорът на предходния въпрос е по-скоро положителен, че ползите от лечението могат да компенсират вредите, то при прилагане на този принцип от съда /стр.32 от обжалваното решение на ПАС/ следва ли да се остойности съгласно чл.52 ЗЗД каква част от вредите от лечението подлежат на обезвреда, или да се намалят по аргумент и аналогия с чл.51, ал.2 ЗЗД и ТР №1/2021 г. на ВКС, или да се компенсират вредите и ползите до размера на по-малкото между вредите и ползите съгласно чл.104 ЗЗД ?

8. Следва ли тежестта на доказване на лекарската грешка, в т.ч. спазване на медицинския стандарт, норматива за приложимата клинична пътека и другите нормативи за добра медицинска практика, да е в тежест на ищеца при доказано и прието по делото със съдебно-почеркова експертиза, че подписите под документите и декларациите за информирано съгласие, предоставени от лечебното заведение, за провеждане на медицинските процедури не са изпълнени от пациента, или напротив- тежестта да е за ответника, или по аргумент на чл.161 ГПК предвид създадени пречки за събиране на допуснати от съда доказателства и представяне на неверни документи от ответника, съдът следва да приеме за доказани фактите за провеждане на нежелано лечение и при неспазване на съответните нормативи ?

9. Липсата на съгласие от пациент в съзнание част ли е от спазване нормативите за добра лекарска практика предвид използване на документи от ответника по делото с друг подпис, наподобяващ този на ищеца, доказано от приета почеркова експертиза, както и ако е недобра лекарска практика, представлява ли това основание за ангажиране отговорността по чл.49 ЗЗД на лечебното заведение от непозволено увреждане само по себе си предвид факта, че от всяка една оперативна намеса се търпят в различна степен болки и страдания, а никой не може да бъде подлаган според Конституцията на принудително лечение ?

10. Необходимо доказателство при дела за деликт от лекарска грешка ли е разпит на свидетеля лекар- оператор при направена реоперация впоследствие на същия пациент в друго лечебно заведение, като този свидетел е поискан за оборване на оспорена единична съдебномедицинска експертиза ?

Въпросите под номер 3 до номер 10 са поставени във връзка с основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

В писмен отговор от 10.02.2025 г. пълномощникът на ответника УМБАЛ „Свети Георги“ ЕАД- гр.Пловдив оспорва жалбата. Моли касационното обжалване на решението да не бъде допускано и да се присъдят направените по делото пред ВКС разноски.

Върховният касационен съд на Република България, състав на първо отделение на Гражданска колегия по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ищец по делото/, в едномесечния срок по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск по чл.49 ЗЗД с цена на иска над 5 000 лв., което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните е безспорно, че ищецът е бил лекуван като пациент в ответната болница и че на 14.02.2016 г. и на 15.02.2016 г. е бил опериран от служители на ответника. Предявената пред съда претенция е за присъждане на обезщетение за претърпени вреди при лечението на ищеца на тези дати, но доколкото във въззивната жалба оплакванията са заявени единствено във връзка с извършването на операцията на 15.02.2016г., въззивният състав е изследвал изпълнението само на тази оперативна интервенция. Във връзка с твърденията за допусната лекарска грешка при нейното извършване са изслушани и приети заключения на основна и допълнителна съдебно-медицинска експертиза, в които подробно е изследвана медицинската документация от предприетата операция на 15.02.2016 г., както и от последващата хоспитализация и операция на ищеца в Национална кардиологична болница- София. Според експертизите преди започването на операцията не се установяват обективни данни в медицинската документация, показващи наличие на дисекация на аортата на ищеца. Данни за такава са установени при извършен физикален преглед, като това е било абсолютна индикация за реоперация в спешен порядък поради риск за виталността на стъпалото. И двете вещи лица са стигнали до заключението, че извършената операция е с прилагане на установена дългогодишна медицинска техника, позволяваща във високи проценти съхранение на крайника и преживяемост на пациентите. Операцията е била изключително щадяща и е постигнат необходимият резултат от нея. Във връзка с оплакванията на ищеца експертите са разяснили, че лигирането на лява външна илиачна артерия е за превенция от настъпването на определени опасни за здравето на пациента усложнения, както и че няма медицинска причина за полова дисфункция от съдов произход. Съобразявайки заключенията на двете медицински експертизи, съдът е стигнал до извода, че лечението на ищеца при операцията на 15.02.2016 г. е изпълнено в съответствие с утвърдените от медицинската наука и практика метод и технология за осъществяване на медицинската помощ и не се установява то да не съответства на медицински стандарт в съответната област и на правилата за добра медицинска практика, както и на основния принцип на правото на медицинска помощ тя да бъде качествена /своевременна и достатъчна/. Освен това състоянието на ищеца в резултат на лечението е с постигнат необходим в случая положителен резултат за неговото състояние и здраве.

По конкретно наведените от ищеца възражения за липса на необходимост от операцията и допуснатата лекарска грешка, свързана с лигирането на артерията, съдът е приел, че не се доказва, че до лигирането се е стигнало поради липса на инструментариум в болницата или поради некачествена работа на лекаря. Напротив, според вещите лица избраният начин на извършване на операцията е удачен с оглед състоянието на ищеца и е съобразен с медицинската практика.

Отхвърлени са и възраженията на ищеца за липса на дисекация на аортата и на изследвания за установяването й, както и за направа на процесната операция без наличие на медицински показания само с цел усвояване на пари по една по-скъпа клинична пътека, което е довело до значително увреждане на здравето на ищеца. Според съда разпитаните по делото свидетели установяват недоброто здравословно състояние на пациента след операцията, но не и че причина за него е било погрешното или ненужното му лечение в ответната болница. Съдът е посочил, че вещите лица са отговорили на въпроса дали операцията на ищеца в Национална кардиологична болница- София се е налагала с оглед медицинска грешка при процесната операция и именно тяхната експертна преценка е от значение в случая, а не евентуално изразено мнение на лекуващия лекар при тази втора операция. Освен това преценката на този лекар е отразена в съответната медицинска документация, която е прегледана от двете вещи лица, поради което не е необходимо той да бъде разпитван като свидетел по делото. Съдът е отчел и че се касае за операция от 2016 г., така че за да отговаря на въпроси по делото, лекарят също ще следва да се позове на изготвените документи, коментирани от вещите лица. Затова и апелативният съд е оставил без уважение искането за събиране на гласни доказателства.

На следващо място въззивният съд е приел, че въпреки липсата на изискуемата по закон документация за информирано съгласие на ищеца за операцията на 15.02.2016 г., не може да се приеме, че за него са възникнали конкретни усложнения, довели до влошаване на здравословното му състояние, които да са присъщи за предприетите диагностично-лечебни дейности и рискът от каквито да се носи от здравното заведение поради нарушение на изискванията на чл.87-89 ЗЗ, включително конкретно на изискването на чл.88, ал.1 ЗЗ. Макар да няма информирано съгласие за лечението на ищеца като пациент в ответната болница при операцията на 15.02.2016 г., опериращият екип е оказал медицинска помощ, без да е реализиран характерен за интервенцията риск и без да е допусната лекарска грешка, поради което за болницата при условията на чл.49 ЗЗД като възложител на работата няма основания да възникне гражданска отговорност, след като причинените неудобства от извършената медицинска интервенция /вреди от лечението/ се компенсират с постигнатия лечебен резултат /ползи от лечението. По тези съображения предявеният иск е приет за неоснователен и първоинстанционното решение е потвърдено.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице посочените от касатора основания по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението поради следното:

Първият поставен въпрос /Неосигуряването на необходимия обем от диагностични изследвания и лечение, съгласно изискванията на медицинския стандарт или клиничната пътека или на правилата за добра медицинска практика или на Заповед на министъра на здравеопазването от януари 2016 г. относно алгоритъм от изследвания при суспекция за аортна дисекация, представлява ли противоправно поведение на лекаря като предпоставка за отговорността по чл.49 ЗЗД за вреди от извършен деликт при липса на дадено предварително информирано писмено съгласие от пациента съгласно Закона за здравето за извършваната медицинска операция, попадаща по стандарта в голяма хирургия ?/ и третият въпрос /Неосигуряването на необходимия обем от диагностични изследвания и лечение съгласно изискванията на медицинския стандарт или клиничната пътека или на приета по делото заповед на министъра на здравеопазването относно алгоритъм от изследвания при суспекция за аортна дисекация, представлява ли противоправно поведение на лекаря като предпоставка за отговорността по чл.49 от ЗЗД за вреди от извършен деликт, при липса на предварително писмено съгласие от пациента или при подправени документи за дадено съгласие, неизхождащи от пациента ?/ следва да се разгледат заедно, тъй като са свързани с оплакванията на касатора за извършване на операцията без предварително провеждане на необходимо изследване, което с точност може да установи наличието на причина за спешна операция. По твърдяното противоречие с решение № 103 от 25.07.2019 г. по гр.д.№ 2700 от 2018 г. на ВКС, ГК, III г.о., е необходимо да се посочи следното: В цитираното решение е прието, че когато се касае за оказана медицинска помощ, поведението на лекаря като извършител на работата се преценява с оглед твърдяната негова противоправност, основавайки се на правилото, че медицинската помощ е правнорегламентирана дейност. Съгласно чл.80 ЗЗ, качеството й се основава на медицински стандарти, утвърдени по реда на чл.6, ал.1 ЗЛЗ и Правилата за добра медицинска практика. Съгласно чл.6, ал.1 ЗЛЗ дейността на лечебните заведения и на медицинските и други специалисти, които работят в тях, се осъществява при спазване на медицинските стандарти за качество на оказваната медицинска помощ и осигуряване защита на правата на пациента, а медицинските стандарти се утвърждават с наредби на министъра на здравеопазването. Когато съдът се произнася по въпроса налице ли е лекарска грешка като основание за отговорността по чл.49 ЗЗД, той е длъжен да изследва две групи факти от поведението на извършителя- на първо място да установи какви действия са били предприети или не са били извършени от лекаря, и на второ- да провери доколко те са отговаряли на дължимото съобразно утвърдените медицински изисквания, вкл. и извършването на необходимите диагностични изследвания съобразно възможностите и наличната апаратура. Предвид необходимостта от специални знания по този въпрос, по делото са изслушани две съдебномедицински експертизи, които са ценени като обективни и компетентно изготвени. И двете експертизи са дали идентични заключения в смисъл, че провеждането на процесната операция се е наложило поради риск за крайника на пациента, същата е своевременна, извършена е изключително щадящо, като е приложена дългогодишна медицинска техника и е постигнат необходимият резултат от нея, без да са нарушени медицински стандарти. Следва да се посочи, че по делото не са изрично обсъдени представената Заповед № РД-01-4 от 08.01.2016 г. на министъра на здравеопазването, с която се утвърждава Методическо указание за приложимия алгоритъм на поведение при суспекция за аортна дисекация, нито действащата към момента на операцията Наредба № 3 от 27 януари 2015 г. за утвърждаване на общи медицински стандарти по хирургия, неврохирургия, гръдна хирургия, кардиохирургия, съдова хирургия, детска хирургия и лицево-челюстна хирургия. Липсват и твърдения от страна на ищеца за нарушаване на конкретни разпоредби от тези два акта. В т.3.3.1. от Раздел VІІ на утвърдените общи медицински стандарти е посочено какви изисквания следва да бъдат спазени за осъществяване на оперативна дейност в съответствие с обема и сложността й, като към предоперативните изследвания и подготовка са примерно изброени микробиологични и имунологични изследвания, а към необходимия инструментариум е посочено, че трябва да е налична апаратура за ангиография. В заповедта на министъра е уточнено, че компютърната томография е надеждният и широко достъпен метод за потвърждаване или изключване на диагнозата остра аортна дисекация. Експертите по делото също потвърждават, че компютърната томография е златният стандарт при поставянето на посочената диагноза. Същественото в случая е, че макар пациентът да е опериран поради показания за дисекация на аортата, установени при физикален преглед без проведено изследване с медицинска апаратура, състоянието му е изисквало оперативно лечение в неотложен порядък, а поставената диагноза се е потвърдила при извършената интраоперативна ангиография. В този смисъл не се установява противоправно поведение-интервенцията да е предприета при липса на показания и на база на грешно поставена диагноза, а провеждането й да е било излишно- напротив, то е било необходимо за запазване крайника на пациента. Предвид изложеното по поставените въпроси не следва да се допуска касационно обжалване.

Четвъртият въпрос /Признанието на лекаря, извършил операцията, при разпита му в съдебно заседание, че с наличните инструменти не е успял да проведе успешно започнатата манипулация и са се появили „някои усложнения“, затова се е наложило да приложи друг вид манипулация въпреки липса на дадено писмено информирано съгласие за тази манипулация съгласно Закона за здравето при пациент в съзнание, представлява ли предпоставка за отговорността по чл.49 ЗЗД за вреди от извършен деликт от работодателя при задължение на работодателя-лечебно заведение да има съответния набор инструменти за изпълнение на клиничната пътека по норматив ?/ е некоректно формулиран. Разпитаният свидетел д-р З. е описал подробно хода на предприетата оперативна интервенция, както и какво е била причината за извършването й. Обяснил е, че лигирането на лявата артерия се е наложило поради нейното запушване, което пък е направило невъзможно в нея да се проникне с катетър. Опитите за отпушване на артерията са били неуспешни и вместо да премине към по-тежката коремна операция, лекарят е предпочел да направи байпас. От изложеното не следва, че в болницата не са разполагали с необходимия набор инструменти, поради което при пациента са настъпили усложнения, още повече че по делото няма такива твърдения и не са събрани доказателства в тази насока. Обясненията на свидетеля са, че поради запушването на лявата артерия на пациента, констатирано по време на операцията, не е могло в нея да се проникне със съответната медицинска апаратура и е избран алтернативен подход с цел да се избегнат рискове за здравето на оперирания. Предвид изложеното липсва основание за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос.

Въпросите, които се отнасят до значението на липсващото информирано съгласие /втори, пети, шести, седми и девети въпрос/ не са обусловили решаващите изводи на съда, поради което за тях не е налице общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК. Решаващият извод на въззивния съд за неоснователност на претенцията е аргументиран с липса на противоправно поведение от страна на лекарския персонал, в причинна връзка с което да са настъпили твърдените усложнения, болки и страдания у пациента. Въззивният съд е приел, че оказаната медицинска помощ съответства на добрата медицинска практика и е осъществена, без да е реализиран характерен за интервенцията риск и без да е допусната лекарска грешка. Действително по делото се установява, че подписите, положени от името на ищеца в представените декларации за информирано съгласие, не са изпълнени от него, респ. следва да се приеме, че лицето не е дало информирано съгласие за съответните манипулации. В конкретния случай обаче, макар самата подправка на подписа на ищеца да е морално укорима, се явява ирелевантна за изхода на делото. Значението на информираното съгласие е разяснено в решение № 255 от 18.03.2021 г. по гр.д.№ 985 от 2020 г. на ВКС, ГК, IV г. о., в което е прието, че когато пациентът се е съгласил с определено лечение, диагностичен метод, манипулация или операция, след като е получил информацията, посочена в чл.88, ал.1 ЗЗ, рискът от възникването на конкретни усложнения, присъщи за предприетите диагностично-лечебни дейности, преминава върху него. Независимо от това наличието на дадено в писмена форма съгласие на пациента преди интервенцията не освобождава лекаря от отговорност, ако се установи наличие на негово противоправно поведение. Обратното, когато пациентът не е бил уведомен за обстоятелствата по чл.88, ал.1 ЗЗ или информираното съгласие не е предоставено според изискванията на чл.87- чл.89 ЗЗ, присъщият за конкретната медицинска интервенция риск не се прехвърля върху него и отговорност за настъпването му ще се носи от лекаря/лечебното заведение, макар вредата да не е настъпила в резултат на нарушаване на конкретни медицински стандарти или на правилата за добрата медицинска практика. Изключение от правилото, че при липса на информирано съгласие, рискът от конкретната медицинска интервенция се носи от лекаря/лечебното заведение, има само в случаите на предвидена от закона медицинска принуда- чл.89, ал.2 ЗЗ, чл.90, ал.4 ЗЗ и чл.155- чл.165 ЗЗ, в които законодателят е преценил, че медицинската интервенция следва да бъде предприета независимо или въпреки волята на пациента. В тези случаи ползата от интервенцията е такава /напр. спасяване на живота на пациента, предотвратяване на действия на самоувреждане или застрашаване на живота на други лица/, че законът позволява извършването й независимо от получаването на информирано съгласие от страна на пациента, като именно последният поема възможния риск от нея. Когато обаче, въпреки липсата на информирано съгласие за лечение на пациента, лекарят окаже медицинска помощ, но характерният за интервенцията риск не се реализира и не е допусната лекарска грешка, за лекаря няма да възникне гражданска отговорност, тъй като причинените неудобства от извършената медицинска интервенция /вреди от лечението/ се компенсират с постигнатия лечебен резултат /ползи от лечението/. От установената по делото фактическа обстановка съдът е стигнал до извода, че се е реализирала именно тази последна хипотеза, доколкото съответната медицинска интервенция е осъществена при спазване на медицинските стандарти и правилата за добра медицинска практика в съответната област. Затова и втори, пети, шести и девети въпрос не са основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Накрая следва да се посочи, че седмият въпрос, поставен във връзка с шестия /Ако отговорът на предходния въпрос е по-скоро положителен, че ползите от лечението могат да компенсират вредите, то при прилагане на този принцип от съда /стр.32 от обжалваното решение на ПАС/ следва ли да се остойности съгласно чл.52 ЗЗД каква част от вредите от лечението подлежат на обезвреда, или да се намалят по аргумент и аналогия с чл.51, ал.2 ЗЗД и Тълкувателно решение №1/2021 г. от 01.08.2022 г. по тълк.д.№ 1 от 2021 г. на ОСГТК на ВКС, или да се компенсират вредите и ползите до размера на по-малкото между вредите и ползите съгласно чл.104 ЗЗД ?/, е хипотетичен и не е бил разгледан от въззивния съд, поради което и по него не следва да се допуска касационно обжалване.

Осмият въпрос /Следва ли тежестта на доказване на лекарската грешка, в т.ч. спазване на медицинския стандарт, норматива за приложимата клинична пътека и другите нормативи за добра медицинска практика, да е в тежест на ищеца при доказано и прието по делото със съдебно-почеркова експертиза, че подписите под документите и декларациите за информирано съгласие, предоставени от лечебното заведение, за провеждане на медицинските процедури не са изпълнени от пациента, или напротив- тежестта да е за ответника, или по аргумент на чл.161 ГПК предвид създадени пречки за събиране на допуснати от съда доказателства и представяне на неверни документи от ответника, съдът следва да приеме за доказани фактите за провеждане на нежелано лечение и при неспазване на съответните нормативи ?/ по същество касае тежестта на доказване при предявен иск по чл.49 ЗЗД във вр. с чл.45 ЗЗД за непозволено увреждане от извършена медицинска дейност. По този въпрос не е налице соченото основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението, тъй като има практика на ВКС, че по отношение на медицинските деликти не е налице особеност, която променя тежестта на доказване, установена в общото правило на чл.154, ал. 1 ГПК /в този смисъл са решение № 147 от 19.06.2012 г. по гр. д. № 582 от 2011 г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и решение № 142 от 20.06.2017 г. по гр. д. № 3673 от 2016 г. на ВКС, ГК, ІV г. о. и др./. По всички деликти ищецът доказва вредоносното действие, респ. бездействие, вредата, противоправността на деянието и причинната връзка, а само вината се предполага. Единствената особеност при този вид дела е, че за да вземе становище по твърдението за последици за здравето на увреденото лице в причинна връзка с деликта, съдът следва да изслуша медицинска експертиза предвид необходимостта от изясняването на този въпрос с помощта на специални знания, което е сторено. Наличието или липсата на информирано съгласие няма отношение към разпределянето на доказателствената тежест по предявения иск. То може да се преценява при разрешаването на спора по същество, доколкото в определени случаи може да прехвърли присъщия за конкретната медицинска интервенция риск, но не променя тежестта за доказване на елементите от фактическия състав на деликта.

По десетия въпрос /Необходимо доказателство при дела за деликт от лекарска грешка ли е разпит на свидетеля лекар- оператор при направена реоперация впоследствие на същия пациент в друго лечебно заведение, като този свидетел е поискан за оборване на оспорена единична съдебномедицинска експертиза ?/ също не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението, тъй като по въпроса няма неяснота или непълнота в закона. Напротив, ясно е, че ГПК не поставя изискване при делата за деликт от лекарска грешка спорните факти да се установяват с конкретен вид доказателства, в случая свидетелски показания. Ясни са и разпоредбите в ГПК за начина за оспорване на назначени по делото експертизи- съгласно чл.201 ГПК чрез назначаване на допълнителна или повторна такава в зависимост от възраженията на страната, а не чрез разпит на свидетел. Ясни са и разпоредбите на ГПК за допускане на свидетели, като безспорно съдът не е длъжен да призове и изслуша всеки свидетел, който страната е посочила, а най-напред преценява дали искането за разпита е своевременно направено, както и дали разпитът е необходим и ще допринесе за изясняване на делото от фактическа страна. В спорния случай и двете инстанции са приели, че искането на ищеца за допускане на свидетел е преклудирано, а и медицинската документация, по която свидетелят би могъл да вземе отношение, вече е била анализирана от две вещи лица. Следва да се посочи още, че след оспорване заключението на първата съдебномедицинска експертиза са предприети процесуални действия, като е назначена повторна такава. Освен това като свидетел по делото е разпитан лекарят, извършил процесната операция, който е имал и непосредствени наблюдения върху пациента и е лично запознат с медицинската документация. При това положение не може да се приеме, че става дума за пропуск на съда да събере необходимо доказателство, който да обоснове допускане на решението до касационно обжалване.

Не са налице и основания по чл.280, ал.2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Това решение не е нито нищожно, нито недопустимо, тъй като е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна въззивна жалба, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на тази жалба.

Решението не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението, като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при простия прочит на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален или явна необоснованост. В случая, обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора разпоредби на ЗЗД, ЗЗ и ГПК в приложимите към спора редакции на тези разпоредби и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Поради всичко гореизложеното решението на Пловдивския апелативен съд не следва да се допуска до касационно обжалване.

С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника направените от него разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 1 440 лв., съгласно представените договор от 01.02.2025 г., фактура и платежно нареждане.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение