Определение № 3403 от 07.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 250/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С въззивно решение № 1342 от 01.11.2022 г. по в.гр.д. № 1072/2022 г. на Окръжен съд - Варна е обезсилено решение № 260083 от 10.02.2022 г. по гр. № 15089/2019 г. на Районен съд -Варна, с което:

• е отхвърлен предявеният от К. Р. К. против Община Варна установителен иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК за установяване в отношенията между страните, че на основание придобивна давност ищецът е собственик на 1/2 ид. част от дворно място с площ 2 200 кв.м, а по скица- 2 473 кв.м, находящо се в [населено място],[жк], дворище пл.№ * по плана на кв. „В. *“, заедно с жилищната сграда в това място, който имот е част от поземлен имот, целият с площ 18 264 кв.м с идентификатор *, нов идентификатор *с площ 16 549 кв.м и част от поземлен имот с идентификатор ***с площ 44 295 кв.м, по КК и КР на [населено място];

• отменен е на основание чл. 537, ал.2 ГПК нотариален акт № 7, т.V, дело № 1746 от 13.04.1990 г. на нотариус при Районен съд Варна;

• уважен е предявеният от Община Варна против К. Р. К. насрещен иск с правно основание чл. 108 ЗС, като е признато за установено, че Община Варна е собственик по силата на закона /§ 42 ПЗР на ЗИДЗОбС/ на 1/2 ид. част от описаното по-горе дворно място с площ 2 200 кв.м и ответникът по насрещния иск К. К. е осъден да й предаде владението върху този имот.

След обезсилване на първоинстанционното решение, на основание чл. 270, ал.3 ГПК делото е изпратено по компетентност за разглеждане на Окръжен съд - Варна.

В срока по чл. 283 ГПК въззивното решение е обжалвано с касационна жалба, подадена от Община Варна, представлявана от кмета на общината чрез гл. юрисконсулт Св. Ц.. В касационната жалба са наведени доводи за неправилност поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Жалбоподателят, след като възпроизвежда отделни части от мотивите на съдебни решения относно правомощията на въззивния съд като съд по същество на спора и относно начина на определяне на цената на искове за собственост и крайния момент, до който въпросът за цената на иска може да бъде повдигнат от ответника или служебно, поддържа, че въззивното решение е постановено в противоречие с тази практика. Иска се същото да бъде допуснато до касационно обжалване по следните въпрвоси: 1. По приложението на чл. 270, ал.3 ГПК, относно правомощието на въззивния съд при констатация за произнасяне на първоинстканционния съд по иск за собственост върху идеална част от поземлен имот, който не му е родово подсъден. 2. Допустимо ли е въззивната инстанция в правомощията си по чл. 269 ГПК при наличие на окончателна цена на иска, съответно - при липса на направено възражение за това в определения от процесуалния закон срок, да приема различна цена на иска. 3. При определяне на родовата подсъдност по иск за собственост върху 1/2 ид. част от реална част от недвижим имот допустимо ли е да бъде игнорирано правилото на чл. 69, ал.1, т2 и чл. 70, ал.1 ГПК.

В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация К. Р. К. изразява становище, че поставените от жалбоподателя въпроси са неотносими към обжалваното въззивно решение.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:

Варненският районен съд е бил сезиран с иск с правно основание чл. 108 ЗС, предявен от К. Р. К. против Община Варна за установяване, че на основание придобивна давност ищецът К. К., неговата майка Р. С. и неговата сестра Р. К. са придобили правото на собственост върху дворно място, цялото с площ 2 200 кв.м, находящо се в [населено място],[жк], представляващо дворище пл.№ * по плана на ж.к. “В. *“, ведно с построената в него жилищна сграда. След неколкократно оставяне на исковата молба без движение за уточняване на обстоятелствата, на които се основава претенцията, на правата на ищеца и на петитума на иска, ищецът е уточнил, че предявява положителен установителен иск за установяване на правото си на собственост върху 1/2 ид. част от дворно място, цялото с площ 2 200 кв.м, находящо се в [населено място], дворище пл.№ * по плана на ж.к. „В. *“, ведно с построената в него жилищна сграда. Посочил е, че към момента на предявяване на иска спорният имот е включен в границите на имот с идентификатор *, за който бил съставен акт за общинска собственост. По указание на съда ищецът е индивидуализирал спорната реална част в границите на по-големия имот графично на приложените на л. 218-219 от първоинстанционното дело скици. При тази индивидуализация се е установило, че част от спорния имот попада в границите на имот с идентификатор *, записан като горска територия, частна държавна собственост. С молба от 22.01.2021 г., след поредно оставяне на исковата молба без движение, ищецът К. К. е посочил, че насочва иска си и срещу собственика на този имот. С разпореждане от 25.01.2021 г. съдът е разпоредил ищецът да представи препис от исковата молба и всички уточняващи молби, които да се връчат на Държавата.

По делото не е налична искова молба - нова или поправена, с която искът за собственост да е насочен и срещу Държавата, представлявана от министъра на земеделието.

С отговора на исковата молба ответникът Община Варна е предявил против К. К. насрещен иск с правно основание чл. 108 ЗС за ревандикация на „спорния имот“.

По делото е назначена съдебно - техническа експертиза, която е дала заключение, че поземленият имот с идентификатор *е с променени граници и с намалена площ в кадастралната карта и е получил нов идентификатор *. В границите на този имот попадат 473 кв.м от бивш имот пл.№ *и 2000 кв.м от бивш имот пл.№ *.

Въз основа на тези обстоятелства по делото въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд е бил сезиран със следните искове:

• положителен установителен иск за собственост, предявен от К. Р. К. против Община Варна, за установяване, че на основание придобивна давност ищецът К. е собственик на 1/2 ид. част от реална част с площ 2 473 кв.м от поземлен имот с идентификатор ***, целият с площ 16 549 кв.м;

• положителен установителен иск за собственост, предявен от К. Р. К. против Държавата, представлявана от министъра на земеделието, храните и горите, за установяване, че на основание придобивна давност ищецът е собственик на 1/2 ид. част от реална част с площ 767 кв.м от поземлен имот с идентификатор ***, целият с площ 44 298 кв.м.;

• насрещен иск с правно основание чл. 108 ЗС, предявен от Община Варна против К. К. за установяване, че на основание § 42 ПЗР на ЗИДЗОбС общината е собственик на 1/2 ид. част от реална част с площ 2 473 кв.м от поземлен имот с идентификатор ***по КККР на [населено място], която реална част е очертана в червен цвят на скицата на вещото лице /л. 352 от първоинстанционното дело/.

Въз основа на приложената по делото данъчна оценка на поземлен имот с идентификатор *с нов идентификатор *, въззивният съд е приел, че цената на предявения от К. К. против Община Варна установителен иск за собственост, определена по правилото на чл. 69, ал.1, т.2 ГПК, е в размер на 52 056.65 лв., поради което родово компетентен да се произнесе по този и по насрещния иск като първа инстанция е окръжният съд.

Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по изведените от жалбоподателя Община Варна в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК правни въпроси. Жалбоподателят не сочи в какво се изразява противоречието на въззивното решение с цитираната съдебна практика във връзка с определянето на цената на исковете за собственост и други вещни права върху недвижими имоти.

В мотивите към т.1 от ТР № 4/2015 г. от 06.11.2017 г. по тълк.д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС е прието, че по смисъла на чл. 68 ГПК цената на иска представлява паричната оценка на предмета на делото, т.е. на твърдяното или отричано от ищеца гражданско субективно право. По-нататък в мотивите е посочено, че цената на исковете, които имат за предмет вещни права върху имот, се определя по реда на чл. 69, ал.1, т.2 ГПК- върху данъчната оценка, а когато няма такава- от пазарната цена на вещното право.

Според приетото в т.1 от ТР № 8 от 23.02.2016 г. по тълк.д. № 8/2014 г. на ОСГТК на ВКС, исковете по чл. 53, ал. 2, изр. 2 ЗКИР /първоначална редакция/, нов чл. 54, ал. 2 ЗКИР, са оценяеми, като съгласно чл. 69, ал. 1, т. 2 ГПК цената им се формира на основата на данъчната оценка или пазарната цена на частта от имота, правото на собственост върху която се защитава с предявяването на иска.

В същия смисъл са и мотивите на ТР № 8 от 31.10.2012 г. по тълк.д. № 8/2012 г. на ОСГК на ВКС, където е прието, че размерът на цената на иска по иск за собственост или други вещни права отговаря на данъчната оценка на имота, а ако няма такава - на пазарната цена на вещното право - член 69, ал. 1, т. 2 ГПК, както и че цената на иска се посочва от ищеца при предявяване на иска, но тя не обвързва съда, и че съдът, както и ответникът, могат служебно да повдигнат въпрос за цената на иска най-късно в първото заседание по делото.

В случая въпросът за цената на иска е повдигнат служебно от съда преди първото по делото заседание. Исковата молба на К. К. е била нередовна и на същия многократно са давани указания за привеждането й в съответствие с изискванията на чл. 127 ГПК, включително и да индивидуализира недвижимия имот, предмет на предявения от него иск за собственост. Това е сторено едва с уточняваща молба от 24.07.2020 г., с която ищецът е индивидуализирал спорната реална част графично с очертаване на нейните граници в скицата на л. 219 от делото. Тази реална част е с площ 2 473 кв.м, а нейната данъчна оценка е изчислена на база данъчната оценка на по-големия имот, в който попада /поземлен имот с идентификатор ***с площ 18 264 кв.м/, и е в размер на 104 113 лв. Така цената на иска, който има за предмет правото на собственост върху 1/2 ид. част от реалната част с площ 2473 кв.м, е определена на 52 056.65 лв. Съгласно чл. 104, т.3 ГПК, исковете за собственост и други вещни права върху имот с цена на иска над 50 000 лв., са родово подсъдни на окръжния съд като първа инстанция.

Константна е практиката на ВКС, че когато районният съд е разгледал по същество иск, родово подсъден на окръжен съд, при подадена жалба въззивната инстанция следва да констатира това обстоятелство, да обезсили първоинстанционното решение и да изпрати делото на компетентния съд. Така е процедирал и въззивния съд.

Предвид изложеното, не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като не се установи същото за е постановено в противоречие с практиката на ВКС по повдигнатите от жалбоподателя процесуалноправни въпроси.

В допълнение на изложеното, настоящият състав намира за необходимо да посочи, че съгласно чл. 70, ал.3 ГПК, когато основанието за обезсилване на решението е неподсъдност на спора, както е в случая, производството по делото не се прекратява, а същото се изпраща за разглеждане на компетентния съд. Разпоредбата на чл. 118, ал.2 ГПК, съгласно която в тази хипотеза делото се смята за висящо пред компетентния съд от деня на подаване на исковата молба пред ненадлежния съд, като извършените от последния процесуални действия запазват силата си, не ограничава надлежния съд да извърши самостоятелна преценка на редовността на искова молба и валидността на извършените до момента процесуални действия, като съответно извърши пропуснатите от ненадлежния съд процесуални действия или поправи тези, които счита за порочни, в изпълнение на задълженията си по чл. 7, ал.1 ГПК.

По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.

Водим от гореизложеното съдът