Определение № 4017 от 24.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1392/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. В. П., [населено място], чрез адвокат Д. Д., против въззивно решение № 131 от 05.08.2025 г. по в.гр.д. № 199/2025 г. на Окръжен съд - Разград, с което частично е отменено решение № 11 от 09.01.2025 г. по гр.д. № 1134/2023 г. на Районен съд – Разград е вместо това е отхвърлен искът ѝ по чл. 59, ал. 1 ЗЗД срещу П. М. П. за заплащане на сумата 1480 лв., представляваща стойността на монтирана ПВЦ дограма в имот индивидуална собственост на ответника с адрес - Р., [улица], ведно със законната лихва от 30.06.2023 г. Първоинстанционното решение в останалата част, с която е отхвърлен предявеният от жалбоподателката иск за заплащане на сумата 17 640 лв., представляваща стойността на направените от нея в периода 05.07.2010 г. – 28.06.2018 г. 89 погасителни вноски по договор за банков кредит № 76КР-АА-1451/13.12.2006 г. на ответника с „Първа инвестиционна банка“ АД, ведно със законната лихва, първоинстанционното решение е потвърдено. По отношение на останалите предявени от ищцата искове за заплащане на сумите: 967,50 лв., представляваща половината от общо направените от нея в периода 30.03.2007 г. – 28.11.2008 г. 23 погасителни вноски по кредитна карта на ответника от „Първа инвестиционна банка“ АД, 1059 лв., представляваща половината от направените от нея в периода 01.10.2007 г. – 05.03.2009 г. 18 погасителни вноски по потребителски банков кредит на ответника от „Райфайзенбанк България“ АД, както и за разликата над 1480 лв. до първоначално предявения размер от 2000 лв. на иска за заплащане на стойността на монтираната дограма, първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано. В касационната жалба са наведени твърдения за неправилност на въззивното решение допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон.

В срока по чл. 287 ГПК е постъпил отговор от П. М. П., [населено място], чрез адвокат Е. С., в който подадената жалба се оспорва като неоснователна. Претендира се присъждане на направените разноски съобразно представените списък на разноските по чл. 80 ГПК и договор за правна защита и съдействие от 05.01.2026 г.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта ѝ, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:

От представените доказателства е установено от фактическа страна, че страните по делото са бивши съпрузи, чийто брак е прекратен с влязло в сила на 19.11.2018 г. решение по гр.д. № 1309/2018 г. на Районен съд – Разград. С решение № 593 от 20.12.2019 г. по гр.д. № 2173/2019 г. на Районен съд – Разград е прието за установено на основание чл. 23 СК по отношение на ищцата, че придобитият през време на брака недвижим имот в Р., [улица] закупен изцяло с лични средства на ответника. От приетата по делото техническа експертиза е установено, че в жилището на ответника са извършени ремонтни дейности, като през 2016 г. е монтирана PVC дограма от „Волирик и СИЕ“ ЕООД в спалнята, детската стая и хола на жилището, чиято стойност е 2171,36 лв., и е увеличила стойността на имота с 2960 лв.

Във връзка с иска за заплащане на стойността на дограмата, съдът е приел, че въпреки че е представен договор за поръчка от 01.08.2016 г., сключен между ищцата и посоченото дружеството за доставка и монтаж на PVC дограма с цена от 2000 лв., по делото е останало недоказано, че именно ищцата е заплатила подобренията, доколкото не са представени доказателства за извършени плащания по договора. Не е доказано по безспорен начин и твърдението на ищцата, че средствата, отпуснати по договор за предоставяне на потребителски кредит, сключен на 28.07.2016 г. между нея и „Банка Пиреос България“ АД, клон Разград, са използвани за закупуване (доставка и монтаж) на дограма, доколкото кредитът не е целеви. Посочил е още, че дори да се приеме, че отпуснатите средства са използвани за посочената цел, доколкото кредитът е отпуснат по време на брака и е използван за извършване на ремонтни дейности на семейното жилище на страните, то съгласно чл. 32, ал. 2 СК съпрузите отговарят солидарно за задължения, поети за задоволяване на нужди на семейството. Предвид различните изводи на въззивния съд, първоинстанционното решение в тази му част е отменено.

В останалата му част, обжалвана от ищцата по отношение на иска по чл. 59 ЗЗД за заплащане на сума в размер на 17 640 лв., представляваща стойността на направените от нея 89 погасителни вноски по договор за банков кредит № 76КР-АА-1451/13.12.2006 г. на ответника с „Първа инвестиционна банка“ АД, въззивният съд е споделил като правилни изводите на първата инстанция. Подчертал е, че претендираната сума представлява стойността на направените от ищцата в периода 05.07.2010 г. - 28.06.2018 г. погасителни вноски по кредит, изтеглен от ответника по време на брака, а не стойността на направени подобрения в имот – лична собственост на ответника. Отчетено е, че предоставената по банковия кредит сума е отпусната целево – за ремонт и погасяване на съществуващи задължения в каквато насока са ценени и събраните свидетелски показания, кореспондиращи на твърденията на ищцата, поддържани в хода на производството. В тази връзка въпреки посоченото от вещото лице, че не може да се установи категорично, че превежданите от ищцата суми /погасителни вноски/ са извършени за погасяване именно на този кредит, съдът е приел, че преводите са направени именно в тази цел, предвид вписаните в платежните нареждания основания, както и изявленията на ищцата в исковата молба и в цялото съдебно производство. По отношение на имота съдът е посочил, че независимо от установената впоследствие след развода собственост изцяло в полза на ответника, той е представлявал семейно жилище за страните към момента на извършване на плащанията от ищцата, поради което именно семейните отношения на съвместно съжителство са обусловили имущественото разместване в случая. В производството не се твърди и съответно не се доказва наличието на обстоятелства, от които би могло да се изведе липсата на семейна нужда, от която произтичат изискванията за солидарност, благополучие и взаимопомощ.

Въззивният съд е приел за неоснователно възражението, че с решението си първоинстанционният съд е възложил в доказателствена тежест на ищцата нов факт, който не е бил включен в обявения за окончателен доклад по делото. Аргументирал се е, че с доклада си по чл. 146 ГПК районният съд е разпределил коректно тежестта на доказване по иск с правна квалификация чл. 59 ЗЗД, като в решението си е обърнал внимание, че въпросната претенция на ищцата не е за заплащане на подобрения в чужд имот, а е облигационна за връщане на даденото при липса на основание, именно поради което не е разглеждал въпроса за увеличена стойност на жилището вследствие на усвояването на средствата в рамките на претенцията по чл. 59 ЗЗД.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са посочени основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, като са формулирани следните въпроси:

1. Отговаря ли на изискванията за редовност по чл. 129 ГПК искова молба, в която е налице противоречие между обстоятелствената част и петитума, и допустимо ли е съдът да се произнесе с решение по нередовна искова молба?

2. Следва ли съдът да даде указания на ищец при противоречиви и неясни негови твърдения в обстоятелствената част и петитума на исковата молба за отстраняването им?

3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички относими доказателства в тяхната съвкупност, както и възраженията и доводите на страните, в това число и да разгледа и да обсъди всички оплаквания за неправилност на решението и всички възражения по иска, посочени във въззивната жалба?

4. Налице ли е неоснователно обогатяване на съпруг, който е изключителен собственик на имот, в който са направени подобрения със средства на другия съпруг по време на брака, и след брака тези подобрения остават за съпруга-собственик и увеличават стойността на имота?

Поддържа се също така наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на обжалваното решение.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради следните съображения:

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Задължението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК за точно и мотивирано изложение на касационните основания, е относимо и към основанията за допускане на касационно обжалване.

Първите два въпроса са аргументирани с твърдения на жалбоподателката за нередовност на собствената ѝ искова молба и оплакванията ѝ по отношение на дадената от съда правна квалификация на претенциите ѝ. По този въпрос и във връзка с оплакването за неправилно разпределение на доказателствената тежест въззивният съд изрично се е произнесъл, като е приел, че правната квалификация на иска за заплащането на сумата от 17 640 лв., представляваща заплатени вноски по банков кредит, е по чл. 59 ЗЗД, както е поддържала и самата жалбоподателка. Въззивният съд изрично е подчертал и разликата между фактическите състави на предявените облигационни искове за връщане на даденото при липса на основание и вещните искове за заплащане на подобрения в чужд имот.

Третият въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи, възражения на страните, както и всички доказателства, e относим, но съдът не се е отклонил от задължителната практика на ВКС, включително е посочената от касатора. В нея е възприето, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Въззивната инстанция е обсъдила всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и е изложила мотиви защо приема едни от тях за достоверни и отхвърля други, както и въз основа на кои от тях намира определени факти за установени, а други за неосъществили се. В рамките на заявените във въззивната жалба оплаквания, съдът се е произнесъл по основателността на иска и правилността на първоинстанционното решение като е формирал вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на всички събрани по предвидения от ГПК ред доказателства в двете инстанции, с което е изпълнил задължението си съгласно закона и непротиворечивата по въпроса съдебна практика. Допълнително, в изложението не са посочени конкретни твърдения или възражения, които са останали необсъдени.

Четвъртият въпрос изразява невъзприемането от жалбоподателката на изводите на съда по съществото на спора, че исковите ѝ са неоснователни. Във връзка с посоченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е посочена противоречива, грешна или остаряла съдебна практика, нуждаеща се от изоставяне, коригиране или осъвременяване, нито конкретни правни норми, за които се поддържа, че са неясни или непълни. Единственото наведено твърдение, е че липсва практика на ВКС, но посоченото не води до автоматично прилагане на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Решението не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика.

С оглед изхода от спора, направеното искане и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъдят установените като реално направени разноски в размер на 600 евро въз основа на представения договор за правна защита и съдействие, съдържащ уточнение, че адвокатското възнаграждение е платено в брой.

Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд