Определение № 2028 от 17.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 774/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „Юробанк България“ АД, чрез процесуалния му пълномощник, срещу решение № 201/20.02.2023 г. по в. гр. д. № 387/2022 г. по описа на Софийски апелативен съд, в частта, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 266003 от 05.10.2021 г., постановено по гр. д. № 11017/2019 г. по описа на Софийски градски съд, банката е осъдена да заплати на Й. М. Щ. 11 311.35 швейцарски франка и 67 528.84 лева - суми по погасителни вноски за периода 24.08.2014 г. – 07.08.2015 г., недължимо заплатени от ищеца по Договор за кредит HL 39015 от 16.06.2008 г. поради разликата в обменния курс на еврото към швейцерския франк, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, ведно със законната лихва върху двете суми, считано от 21.08.2019 г. В касационната жалба се излагат оплаквания за недопустимост, евентуално - за неправилност на обжалваното въззивно решение поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, и се прави искане за неговото обезсилване или отмяна с произтичащите от това последици. Недопустимостта на решението е обоснована с доводи, че в предходно развилото се производство между страните, предмет на гр. д. № 29627/2012 г. по описа на СРС, е прието, че не е налице основание да се претендира разликата от превалутиране на задължението на кредитополучателя в дължимата за погасяването на дълга валута при условията на договора, като спорът за основанието за възникване на правото на ищеца за заплащане на сумите от валутни разлики е решен със сила на пресъдено нещо и не може да бъде преразглеждан в настоящото производство. Неправилността на решението е аргументирана с подробно изложени доводи, че въззивният съд в нарушение на чл. 145, ал. 1 ЗЗП при преценката дали оспорените клаузи на чл. 6, ал. 2 и чл. 22, ал. 1 и ал. 2 от процесния договор са неравноправни не е съобразил, че правните му изводи трябва да се основават на конкретните обстоятелства, които са съществували към момента на сключване на договора; въззивният съд е нарушил разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, съгласно която решението трябва да се основава на приетите за доказани по делото обстоятелства; в нарушение на чл. 12 ГПК не е обсъдил всички изложени от страните твърдения и доводи, нито е обсъдил всички представени и относими към спора доказателства, в резултат на което е възприел невярна фактическа обстановка и в крайна сметка е достигнал до неправилни правни изводи; в нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК съдът не е изложил мотиви въз основа на какви доказателства е приел, че оспорените клаузи от договора са неиндивидуално уговорени, неясни и неравноправни; в нарушение на чл. 202 ГПК съдът не е обсъдил цялостно, задълбочено и във връзка с другите доказателства основното и допълнително заключение на ССЕ; в нарушение на чл. 633 ГПК въззивният съд не е спазил указанията, дадени в задължителната за националните съдилища практика на Съда на Европейския съюз по тълкуването и прилагането на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Необосноваността на обжалваното решение касаторът извежда от твърдяната липса на логическа изводимост на фактическите констатации на съда от доказателствата по делото, вкл. по отношение на извода, че банката е разполагала с информация, но не е уведомила ищеца за динамиката в курса на швейцарския франк и за значението на тази валута в международните търговски операции, както и през периоди на несигурност и криза. Към жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК по следните въпроси, които според касатора са включени в предмета на спора и са обусловили решаващата правна воля на въззивния съд: 1. Длъжен ли е в мотивите на решението си въззивният съд да прецени всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не?; 2. Клаузата в договор за кредит в чуждестранна валута, която предвижда, че кредитът следва да се погасява във валутата, в която е договорен, представлява ли част от основния предмет на договора?; 3. Следва ли преценката на неравноправния характер на дадена договорна клауза да се направи спрямо момента на сключване на разглеждания договор при отчитане на всички обстоятелства, за които продавачът или доставчикът е можел да знае към този момент и които са от естество да се отразят на по-нататъшното му изпълнение?; 4. Изключва ли се отговорността на продавача или доставчика от настъпването на събития след сключването на договора за кредит в чужда валута, които не зависят от волята на страните?; 5. Предполага ли изискването договорна клауза да е изразена на ясен и разбираем език при договорите за кредит банката да предоставя на кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие?; 6. При преценка за спазването на изискването за добросъвестност на банката изисква ли се банката да представи на ищеца информация какви са очакваните прогнози относно промяната на швейцарския франк, спрямо който националната валута няма фиксиран курс?; 7. Към кой момент следва да се преценява дали дадена договорна клауза създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договор за ипотечен банков кредит, сключен в чуждестранна валута?; 8. При наличието на какви доказателства за това, че банката е имала експертна компетентност и познания да предвиди глобалната финансова криза, може да се приеме, че клаузата за валутния риск в договор в чуждестранна валута може да доведе до значителна неравнопоставеност между произтичащите от договора права и задължения на страните?; 9. Как следва да бъде разяснен от кредитодателя валутният риск от сключване на договор в чуждестранна валута? и 10. При преценка за спазването на изискването за добросъвестност на банката изисква ли се банката да представи информация какви са очакваните прогнози относно промяната на чуждата валута на кредита спрямо курса на националната валута? В подкрепа на заявеното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поддържано по поставения първи въпрос, касаторът се позовава на следната съдебна практика, в противоречие с разрешенията по която счита, че се е произнесъл въззивният съд: Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ППВС № 1 от 13.VII.1953 г., ППВС № 1 от 10.Х1.1985 г., решение № 142 от 30.03.2020 г. по т. д. № 2970/2018 г. на ВКС, I т. о., решение № 221 от 08.02.2016 г. по гр. д. № 1453/2015 г. на ВКС, I г. о., решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 92 от 16.03.2012 г. по гр. д. № 980/2011 г. на ВКС, II г. о., решение № 323 от 27.09.2012 г. по гр. д. № 408/2011 г. на ВКС, I г. о., решение № 408 от 07.11.2011 г. по гр. д. № 1347/2010 г. на ВКС, I г. о., решение № 470 от 16.01.2012 г. по гр. д. № 1318/2010 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 134 от 02.12.2019 г. по т. д. № 2780/2018 г. на ВКС, I т. о. По поставените въпроси от № 2 до № 6 допълнителният селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. второ ГПК се обосновава с противоречие на произнасянето на въззивния съд с решението на Съда на Европейкия съюз по дело С-186/16 и определението на Съда на Европейкия съюз по дело С-119/17. По отношение на останалите въпроси, както и за въпроси № 5 и № 6 касаторът счита, че е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, с изложени съображения за значението на същите за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Релевира се и самостоятелното основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, тъй като в мотивите на решението е посочено, че в предходно съдебно производство валидността на клаузата за съществуващия валутен риск е потвърдена и следователно има сила на пресъдено нещо по отношение на нейната валидност, но въпреки това съдът е приел, че същата клауза е неравноправна; решението е очевидно неправилно и поради несъобразяване от страна на съда на обстоятелствата, че в случая валутният риск обективно съществува, но резките промени във валутния курс на швейцарския франк са поради избухването на световната финансова криза през 2008 г., които не са били обективно предвидими към датата на сключване на договора. Ответникът по касационната жалба – Й. М. Щ., чрез процесуалния си пълномощник, в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва наличието на твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване по подробно изложени в писмения отговор съображения. Претендира присъждането на разноски за касационната инстанция. Върховният касационен съд, състав на ІІ-ро търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. По основанията за допускане на касационно обжалване, съдът приема следното: Няма вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо. След изследване на предмета на двете дела (по гр. д. № 11017/2019 г. на СГС, І ГО, 8 състав и това по гр. д. № 29627/2012 г. на СГС, І ГО, 34 състав) съставът на въззивния съд е приел, че в случая ищецът се позовава на недействителност на различни клаузи в договора, с различно съдържание от клаузите, по които е налице произнасяне с влязлото в сила решение на СГС, а осъдителните искове касаят различен период. Поради това обстоятелствата, включени в предмета на настоящото производство, представляват отделно основание за предявяването на иск и не се обхващат от силата на пресъдено нещо. Този извод на въззивния съд се подкрепя от данните по делото, тъй като видно от исковата молба искът не се основава на неравноправност на клаузата на чл. 22 от договора за кредит, по отношение на която спорът е бил предходно разрешен. Освен това, според мотивите на влязлото в сила решение във връзка с отхвърления иск за нищожност на посочената клауза, съдът е отчел, че същата е с характер на декларация и не притежава самостоятелно значение, доколкото рискът от промяната на курса на швейцарския франк изначално е за поелата дълга страна, респективно, че конкретно с нея не се извършва твърдяното недопустимо разместване на риска от икономически по-силната към икономически по-слабата страна. Кореспондиращи на влязлото в сила решение са изводите на въззивния съд по настоящото дело, че клаузите на чл. 22, ал. 1 и ал. 2 от договора са с декларативен характер и сами по себе си не създават преки задължения за кредитополучателя, тъй като размерът, начинът на усвояване и погасяване на кредита са уредени в други клаузи, намиращи се в чл. 1, чл. 2, чл. 6 и чл. 8, както и че клаузите на чл. 1, ал. 1 и ал. 3, чл. 2, ал. 1 и ал. 4, чл. 6, ал. 2 и чл. 22, ал. 1 и ал. 2 от договора следва да се тълкуват в съвкупност, предвид тяхната взаимна обвързаност. С оглед горното липсва и наведената от касатора очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт, основана на доводи за формирана сила на пресъдено нещо относно действителността на клаузите по понасянето на валутния риск изцяло от потребителя. По отношение на формулираните въпроси в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК настоящият съдебен състав приема следното: Отговорът на поставения втори въпрос - дали клаузата в договор за кредит в чуждестранна валута, която предвижда, че кредитът следва да се погасява във валутата, в която е договорен, представлява част от основния предмет на договора, не би се отразил върху изхода на спора. Същият е разрешен от СЕС в положителен смисъл (в определение на СЕС по дело С-117/23 е посочено, че отнасящите се до валутния риск клаузи в договор за кредит, деноминиран в чуждестранна валута, определят „основния предмет на този договор“ по смисъла на член 4, параграф 2 от Директива 93/13, когато определят съществен елемент, който характеризира посочения договор, и то независимо дали този валутен риск е налице в контекста на кредит, подлежащ на погасяване в тази валута, или на кредит, индексиран в такава валута), като няма данни въззивният съд да е приемал противното, освен това от цитираната от касатора съдебна практика във връзка с разрешаването на въпроса не следват положителни правни последици за тази страна. Във връзка с поставения трети въпрос съставът на апелативния съд е изложил доводи, че преценката за неравноправния характер на договорна клауза трябва да се направи спрямо момента на сключване на договора и при отчитане на всички обстоятелства, свързани със сключването му, които по естеството си могат да се отразят върху по-нататъшното му изпълнение и за които търговецът е можел да знае към този момент. Предвид това правният въпрос очевидно не е разрешен в противоречие с практиката на СЕС, на която касаторът се позовава. Четвъртият въпрос не е обусловил решаващата правна воля на съда, доколкото в обжалваното решение не е формиран извод относно това, дали отговорността на продавача или доставчика може да бъде изключена при настъпването на събития след сключването на договора за кредит в чужда валута, които не зависят от волята на страните. Този въпрос не е обсъждан именно с оглед релевантния момент за извършване на преценка относно неравноправност на клауза в договор, сключен с потребител. По петия въпрос, свързан с тълкуването на изискването договорните клаузи да бъдат изразени на ясен и разбираем език, настоящият съдебен състав не констатира твърдяното противоречие с практиката, посочена в чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. В случая въззивният съд се е позовал именно на решение на СЕС по дело C-186/16, съгласно което при договорите за кредит изискването договорна клауза да бъде изразена на ясен и разбираем език предполага, че финансовите институции трябва да предоставят на кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие. Клауза, съгласно която кредитът трябва да бъде погасяван в същата чуждестранна валута, в която е бил договорен, трябва да се разбира от потребителя, както от формална и граматическа гледна точка, така и по отношение на действителния ѝ ефект, за да може един среден потребител, относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, не само да осъзнае възможното поскъпване или обезценяване на чуждестранната валута, в която кредитът е бил договорен, но също и да е в състояние да прецени потенциалните значителни икономически последици от подобна клауза върху финансовите му задължения. По конкретния казус съдът е приел, че при задължение за връщане на кредита в срок от 20 години, банката е следвало да представи на ищеца информация какви са очакваните прогнози относно промяната на швейцарския франк, спрямо който националната валута няма фиксиран курс, с каквато информация банката следва да разполага, тъй като е неизменна част от професионалната ѝ дейност. Съдът е основал извода си и на т. 50 от посоченото решение на СЕС, че от една страна потребителят трябва да е добре осведомен, че със сключването на договор за кредит в чуждестранна валута той се излага на определен риск, свързан с обменния курс, който евентуално ще му бъде икономически трудно да понесе при обезценяване на валутата, в която получава доходите си, а от друга страна банковата институция трябва да представи възможните промени в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута, по-специално когато потребителят - кредитополучател не получава доходите си в тази валута. С оглед горното и по шестия въпрос следва да се отбележи, че съдът не е формирал волята си в противоречие с практиката на СЕС. По отношение на основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК съдът приема следното: При констатация, че по горните два въпроса съдът се е произнесъл в съответствие с практиката на СЕС не може да се формира извод, че същите имат значение за точното приложение на закона, както и за развитието на правото. Седмият въпрос се включва в поставения трети въпрос, поради което за него важи вече изложеното по-горе във връзка с него, освен това трайноустановената и актуална практика, на която въззивното решение съответства, изключва наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По въпроси № 8 и № 9 съставът на Върховния касационен съд намира, че не се установява наличието на общото основание за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК (относно вида на доказателствата, въз основа на които може да се заключи, че банката е имала експертна компетентност и познания да предвиди глобалната финансова криза, поради което клаузата за валутния риск в договор в чуждестранна валута може обуслови значителна неравнопоставеност между произтичащите от договора права и задължения на страните, както и относно начина, по който следва да бъде разяснен от кредитодателя валутният риск от сключване на договор в чуждестранна валута). Касае се за въпроси от принципен и хипотетичен характер, които не са обсъждани от въззивния съд и нямат отношение към формираната в решението правораздавателна воля. Десетият въпрос е обусловил правната воля на съда, но в смисъла, следващ от задължителните разрешения на СЕС, поради което спрямо него не се установява поддържаното допълнително селективно основание по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обобщено следва да се посочи, че формулираните въпроси произтичат от несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд в казуалната част на решението, което е изцяло основано на постановки от практиката на СЕС, респ. въпросите са относими преди всичко към правилността на обжалвания съдебен акт, с оглед извършената преценка на установените по делото факти. Относно процесуалноправния въпрос, поставен в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и свързан със задължението на съда при мотивиране на съдебния акт да прецени всички доказателства и доводи на страните във връзка с предмета на спора, както и точно и ясно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, съдебният състав намира следното: Действително съдът не е обсъдил доводите на касатора и събраните в тази връзка доказателства относно това, че настъпването на глобалната финансово-икономическа криза през 2008 г. е обстоятелството, причинило рязкото повишаване на курса на швейцарския франк, че същото е било извън контрола на банката и тя не е била в състояние да го предвиди към момента на сключването на договора. Дори обаче тази защитна теза да бъде възприета, в случая недобросъвестността на банката следва от пълното прехвърляне на валутния риск върху кредитополучателя, при наличие на произтичащите от търговското качество на касатора професионални знания и умения във връзка с механизмите на действие на финансовия пазар, принципната възможност за неговия срив и евентуалното му отражение върху конкретната чуждестранна валута. Отделно от това следва да се посочат обществено известните факти, че индикации за предстоящата криза във финансовите пазари са се проявили още през 2007 г., когато определени банки във Франция и Великобритания (BNP Paribas, Northern Rock) обявяват проблеми с ликвидността си, като фалитът на Lehman Brothers през м. септември 2008 г. е кулминацията на този процес, който поставя и началото на световната икономическа криза. Ето защо и с оглед притежаваната от банката експертна компетентност в същата област, при сключването на конкретния договор за кредит през м. юни 2008 г. може обосновано да се заключи, че кредиторът е бил в пъти по-информиран от кредитополучателя – потребител за възможните неблагоприятни последици върху последния от поемането на валутния риск, които по делото няма данни да са били надлежно разяснени, а още по-малко - страните добросъвестно да са разпределили помежду си понасянето на този риск. Предвид изложеното съдът намира, че обсъждането и съобразяването на посочените по-горе доводи и доказателства не би имало значение за разрешаването на спора по начин, различен от този в обжалваното решение, поради което и поставеният въпрос се преценява като негоден да обуслови допускане на исканото касационно обжалване. Същите съображения на банката, които не могат да бъдат споделени, се използват и за обосноваване на очевидна неправилност на въззивното решение, каквато съдът категорично не констатира от мотивите на обжалвания съдебен акт. В заключение съставът на Върховния касационен съд приема, че не се установяват предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК по отношение на решението на Софийския апелативен съд и същото не следва да се допуска до касационен контрол. При този изход на производството по чл. 288 ГПК, в полза на ответника по касация следва да бъдат присъдени сторените за защитата му разноски, възлизащи на 7 687 лв. – надлежно уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред тази инстанция. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Второ търговско отделение