Определение № 3926 от 06.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2410/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по подадена от Л. Г. Х. касационна жалба с искане за допускане на касационно обжалване на постановеното от АС- Бургас решение № 228/21.12.2022 г. по в.гр.д. № 305/2022 г., с което е потвърдено решение № 126/20.05.2022 г. на ОС- Сливен по гр.д. № 524/2021 г. В касационната жалба се прави искане за „отмяна“ на обжалваното решение „като процесуално недопустимо и прекратяване на производството поради изтекъл 3- годишен преклузивен срок“. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което като основания за допускане на касационно обжалване се сочи основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК- недопустимост на решението. По делото не е постъпил писмен отговор от насрещната страна. Върховният касационен съд, ГК, състав на Четвърто отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима- подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. За да постанови решението си, АС- Бургас е приел, че не е налице твърдяното във въззивната жалба нарушение, водещо до процесуална недопустимост на решението като постановено по недопустим иск. Констатирал е, че въззивната жалба не съдържа оплаквания по отношение обосноваността на съдебния акт, като събраните по делото доказателства мотивират съда да прием за доказано, че детето З., родено от майка Р. Н., е заченато по времето, когато тя е живяла на съпружески начала с ответника, в който смисъл са подробните и безпротиворечиви свидетелски показания. По основанията за допускане на касационно обжалване. Настоящият съдебен състав на ВКС счита, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.2, пр. 2 ГПК, тъй като от данните по делото не може да се направи предположение, че е процесуално недопустимо. Вероятната недопустимост е аргументирана с доводи, че исковата молба е подадена от майката след изтичането на предвидения в чл.69 СК тригодишен преклузивен срок. В теорията и в практиката няма спор по въпроса, че съгласно чл.69 СК, правото на иск на майката за установяване на произход на детето от бащата е самостоятелно право, което не е поставено в зависимост от правото на иск на детето. Майката може лично, от свое име да води иск за установяване на произход от бащата, но само в срока по чл.69 СК- три години от раждането, с изтичането на който срок нейното право се погасява. От своя страна, искът на детето за установяване на произход от бащата по чл.69 СК може да се предяви и преди пълнолетието му, в който случай майката действа като законен представител на детето и упражнява неговото право на иск. В този смисъл са и разяснения в т.2 на ПВС № 5/1978 г. от 21.02.1979 г., което не е загубило действието си. Даденото с ТР № 2/2015 г. на ОСГК на ВКС по тълк. д. № 2/14 г., тълкуване, на което се позовава касатора, е неприложимо като относимо към иска по чл.62, ал.4 СК за оспорване на бащинството. В случая искът е предявен от малолетното дете З. Н., действащо чрез своята майка Р. Н., като негов законен представител, поради което и следва да се приеме, че е предявен в преклузивният срок по чл.69 СК. Предвид на изложеното, доводът на касатора за недопустимост на въззивното решение, като постановено по предявен след изтичането на тригодишния преклузивен срок, не обосновава предположение за недопустимост на обжалваното решение като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 228/21.12.2022 г. на АС- Бургас по в.гр.д. № 305/2022 г., с което е потвърдено решение № 126/20.05.2022 г. на ОС- Сливен по гр.д. № 524/2021 г. По делото липсва направено от насрещната страна искане за присъждане на разноски. Воден от изложеното, ВКС, ГО, ІV състав,