Определение № 105 от 11.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3368/2020 г.

Производство по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. В срока по чл. 283 ГПК, срещу решение № 8417 от 10.12.2019 год. по въззивно гр. д. № 10570/2017 год. по описа на Софийски градски съд, са постъпили касационна жалба вх. № 16377/07.02.2020 год. на Х. А. Н., И. Х. Н. и И. Г. Д., заедно представлявани от адв. Св. Б. от АК - С., както и втора касационна жалба вх. № 17323/10.02.2020 год. на Х. А. Н. и И. Х. Н., чрез адв. В. Г. от АК - С.. И в двете касаторите поддържат наличие на касационните основания по чл. 281, т. 1 - т. 3 ГПК, като молят за прогласяване на нищожността, респективно обезсилване на решението, или в случай, че същото е валидно и допустимо – да бъде отменено и да се отхвърли предявеният отрицателен установителен иск срещу тях. В приложените към жалбите изложения по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите се позовават на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК – вероятна нищожност или недопустимост и очевидна неправилност, както и на тези по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставени са многобройни правни въпроси, като се поддържа, че същите са обусловили решаващите изводи на съда, но са решени в противоречие с практиката на ВКС, съответно са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. От ответниците по касация К. М. Р., А. Д. Р., Д. Л. Р., М. Л. П., К. С. Н., Р. К. С. и В. К. Е., чрез адв. Ал. М. от АК - С., е подаден общ писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който се излагат подробни съображения за липса на посочените основания за допускане на касационното обжалване, съответно за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, в настоящия състав на II г. о., като обсъди доводите на страните намира следното: Касационните жалби са процесуално допустими като подадени в срока по чл. 283 ГПК от легитимирани страни и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. С решение № 8417 от 10.12.2019 год. по въззивно гр. д. № 10570/2017 год. Софийският градски съд е потвърдил решение № 13923 от 01.09.2016 год. по гр. д. № 23203/2014 год. на Софийски районен съд, поправено с решение № 155437 от 24.06.2017 год. по същото дело. С него е признато за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК по отношение на ищците /ответници в касационното производство/, че касаторите не притежават правото на собственост върху недвижими имоти – ПИ с ид. № *** и ПИ с ид. № *** по кадастралния план на [населено място]. За да постанови решението, въззивният съд е приел, че постановеното от първоинстанционния съд решение е валидно, допустимо и правилно, поради което следва да се потвърди. Относно оплакванията за недопустимост на производството, съдът е посочил в мотивите си, че не е налице сила на пресъдено нещо с оглед влязлото в сила решение на СГС по гр. д. № 2533/2005 год., тъй като обективните предели на силата на пресъдено нещо не касаят настъпилите факти след приключване на устните състезания във въззивната инстанция, какъвто факт в случая се явява решение № 5578 от 21.01.2010 год. на ОСЗ Овча купел. Във връзка с оспорванията на процесуалната легитимация на ищците съдът е приел, че за тях е налице правен интерес от предявяване на процесните отрицателни установителни искове, с оглед постановеното в тяхна полза решение на ОСЗ, като не подлежат на разглеждане възраженията на ответниците срещу правата на наследодателя на ищците върху процесната нива към момента на влизане в ТКЗС, респективно срещу идентичността между бившата нива и процесните имоти. Съдът е съобразил, че по процесните отрицателни установителни искове доказателствената тежест за установяване правото им на собственост е на ответниците. Последните са заявили две основания за придобиване на имота – по замяна по ЗТПС/отм./ и последващи сделки, както и по давност. Позовавайки се на приетите по делото съдебно-технически експертизи, съдът е достигнал до извод, че не може да се установи по безспорен начин идентичност между имота в нотариалния акт от 1958 год., на който ответниците основават правата си въз основа на замяна по ЗТПС/отм./ и процесните имоти. Отделно от това, съгласно мотивите на решението, дори и имотите да се приемат за идентични, то е без значение, тъй като не е установено по делото, че страните по представената съдебна спогодба от 08.05.1980 год. по гр. д. № 12075/1979 г. на СРС са били собственици именно на процесните имоти, съответно че има действително прехвърляне на права между първоначален и последващи приобретатели. В допълнение съдът е отчел, че процесните имоти не са застроени, поради което ответниците не биха могли да ги задържат на основание чл. 18з, ал. 3 ППЗСПЗЗ. По възражението за придобиване на имотите по давност, съдът е констатирал, че същото е валидно въведено, но неоснователно, доколкото преди приключване на процедурата по възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ /21.01.2010 г./ и преди бившите собственици да могат да защитят правата си чрез предявяване на иск за собственост, е налице пречка за придобиване на такъв имот по давност, а към момента на предявяване на процесните искове през 2014 год. не е изтекла дори кратката 5-годишна придобивна давност. При изложените фактически констатации на въззивната инстанция и направените въз основа на тях правни изводи настоящият съдебен състав намира, че е налице обосноваване на предпоставки по чл. 280, ал. 1, респ. ал. 2 ГПК за допускане на решението до касационен контрол. Съображенията за това са следните: Поставеният от касаторите въпрос дали е допустим отрицателен установителен иск за собственост, когато ищците обосновават правния си интерес с твърдение, че са собственици, но не само не са доказали това твърдение, но и е налице влязло в сила решение, с което е отхвърлен предявен от тях иск за собственост, е обусловил решаващите изводи на съда. С оглед обосноваване на правния интерес в настоящия спор с постановено ново решение на поземлената комисия, позоваването на практиката на ВКС /решение № 386 от 6.03.2012 год. по гр. д. № 193/2011 год. и решение № 36 от 6.03.2015 год. по гр. д. № 4994/2014 год., двете на І г. о. на ВКС/ не обосновава релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради неотносимостта й. Съгласно разясненията в ТР № 8/27.11.2013 год. на ВКС по тълк. д. № 8/2012 год., ОСГТК, правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице, когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва, като в производството по този иск ищецът доказва фактите, от които произтича правният му интерес, а ответникът - фактите, от които произтича правото му. В случая съдът е приел, че ищците установяват наличието на свое защитимо право на собственост, като се легитимират с издадено в тяхна полза валидно решение на ОСЗ Овча купел за реституция на процесните имоти, а ответниците оспорват правото им на собственост, въпреки липсата на установена идентичност между имотите. Тази специфика относно обосноваване на правния интерес от исковете в настоящия случай обуславя извод поставеният процесуалноправен въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поради липса на произнасяне по такъв конкретен въпрос в съдебната практика в приложното поле на горното основание следва да се допусне касационното обжалване на въззивното решение. С оглед този извод за наличие на основание за допускане на касация произнасянето по останалите релевирани от касаторите правни въпроси, обосноваващи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, остава безпредметно в настоящето производство. Доколкото са относими към предмета на спора същите ще бъдат обсъдени при разглеждане на делото. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение,