Определение № 394 от 20.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 640/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. В. П. против решение № 108 от от 30.11.2021 г. по в.гр.д.№ 375 от 2021 г. на Софийския окръжен съд, гражданско отделение, поправено за допусната в него очевидна фактическа грешка с решение № 163 от 03.05.2022 г., с което е потвърдено решение № 260012 от 02.03.2021 г. по гр.д.№ 1813 от 2019 г. на Районен съд- Ботевград в частта му, с която е отхвърлен предявеният от К. В. П. срещу Ц. Г. Ч. и Н. Г. Ч. иск с правно основание чл.108 ЗС за собственост върху 31 кв.м., представляващи част от УПИ X-.... в кв. ..... по плана на [населено място], общ.Б., Софийска област, която част е придаваема към горепосочения УПИ по силата на дворищна регулация, утвърдена със заповед № 1365 от 03.03.1958 г., означена с буквите АБВГДЕА и оцветена с червен цвят на скицата на в.л.П. П., находяща се на лист 72 от гр.д.№ 1813 от 2019 г. и представляваща неразделна част от решението.

В касационната жалба се твърди, че решението на Софийския окръжен съд е необосновано, неправилно и незаконосъобразно поради противоречие с материалния закон и съществени процесуални нарушения- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване на решението на Софийския окръжен съд се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на решението. Поставят се следните въпроси:

1. Обвързан ли е решаващият съд от материалната доказателствена сила на представени по делото официални писмени документи, приети като неоспорени от страните доказателства, относно установените с тях правно-релевантни факти относно уреждането на сметките по регулация за спорния имот ? По този въпрос се сочи противоречие на обжалваното решение с Тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 г. по тълк.д.№ 11 от 2012 г. на ОСГК на ВКС и решение № 76 от 10.07.2012 г. по т.д.№ 490 от 2011 г. на ВКС, ТК, I т.о.

2. Приложена ли е регулацията в случаите, в които по отношение на придаваемата част от парцела е осъществено завземане и владение от собствениците на имота, към който се извършва придаването, за период повече от 10 години от утвърждаване на дворищната регулация ? По този въпрос се сочи противоречие с Тълкувателно решение № 3 от 1993 г. по гр.д.№ 2 от 1993 г. на ОСГК на ВКС.

3. Предприетите от собствениците на парцела, към който се придава част от имот по дворищна регулация при действието на З., фактически действия по извършване на строителство в придаваемото се място представляват ли действия по завземането му, съответно манифестация на намерението на извършващите ги да своят придаваемото се дворно място, което е основание да се приеме, че дворищната регулация е приложена, ако владението е продължило повече от 10 години след това ? По този въпрос се сочи основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

В писмен отговор от 15.02.2022 г. ответниците Ц. Г. Ч. и Н. Г. Ч. оспорват касационната жалба. Молят същата да не бъде допускана до касационно разглеждане.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е подадена от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу въззивно решение по иск за собственост на недвижим имот, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК, независимо от цената на иска.

За да постанови решението си за потвърждаване на първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения от К. В. П. срещу Ц. Г. Ч. и Н. Г. Ч. иск с правно основание чл.108 ЗС за процесната част от имота с площ от 31 кв.м., въззивният съд е приел за установено от фактическа страна следното: Ищцата К. В. П. е собственик на парцел X-1673 от кв.88 по плана на [населено място], а ответниците Ц. Г. Ч. и Н. Г. Ч. са собственици на съседния парцел XI-1674. Въз основа на приетите основно и допълнително заключение на съдебно-техническата експертиза, съдът е приел, че първият регулационен план на населеното място е утвърден със заповед № 1365 от 03.03.1958 г. Този план е предвиждал придаване по регулация на 31 кв.м. от имота на ответниците към парцела на ищцата, находящи се между двете къщи /тази на ищцата и тази на ответниците/, от към лицевата страна на парцелите, означени на скица към заключението на вещото лице П. П. с букви АБВГДЕА. Дворищно-регулационният план от 1958 г. обаче не е бил приложен- нямало доказателства за заплатено обезщетение за придаваемите части, нито за установено и продължило повече от 10 години владение на ищцата върху тези части от имота. Според непротиворечивите показания на свидетелите Г., У. и П., между двете къщи не е имало ограда, а откъм улицата е имало порта, от която ответниците са имали достъп до собственото си място, като това фактическо положение не е променяно от 60-те години на миналия век и между праводателите на ищцата и на ответниците никога не е имало спор досежно ползването на тази част. Въззивният съд не кредитира показанията на свидетелката М.Г., че назад във времето е имало ограда от плет между двете къщи, тъй като тези показания били взаимно противоречиви- защото същата свидетелка твърди и че никога не е имало ограда и самата тя безпрепятствено е минавала през мястото на ищцата, за да ползва вода от него. От друга страна тази свидетелка твърдяла, че оградата продължавала до улицата и към долното място, както е в момента, но не сочи в какъв период в миналото е имало ограда между двете къщи и кога тази ограда е „изчезнала“. А видно от заключенията на експертизата, и към настоящия момент между местата на ищцата и на ответниците има ограда, изградена по граница между двата имота, започваща от ъгъла на жилищната сграда на ищцата към дъното на двата парцела, а ограда, засягаща придаваемата част, няма. При това положение съдът е счел, че не може да се приеме, че възпроизведеният от свидетелката Г. спомен относно наличието на ограда между двата имота касае именно оградата по придаваемата част, а не друга част от оградата. Съдът е взел предвид, че действията на ищата по трасиране на имота и определяне на неговите точни граници са предприети от нея едва през 2018 г., което в съвкупност със свидетелските показания сочи, че придаваемата част не е била фактически материализирана на място в периода след одобряването на плана от 1958 г. до 2018 г.

Според въззивния съд, по делото не са били представи и доказателства за извършени от наследодателите на ищцата каквито и да било други действия за установяване на фактическа власт върху процесното придаваемо място. Изграждането от наследодателите на ищцата на отвеждаща канализация за свързване на къщата им с уличната водопроводна мрежа, както и извършените впоследствие разширявания на така изградената канализация, не са действия, обективиращи владение върху придаваемата част. Това били действия, извършени с цел осигуряване на обслужването и ползването по предназначение на собствената на ищцата жилищна сграда, но сами по себе си не обективирали фактическо заемане и упражняване на владение върху спорната част от земята.

Въззивният съд е приел, че процесното придаваемо място винаги е било ползвано от ответниците и техните праводатели, които са имали безпрепятствен достъп до него и между страните никога не е имало спор за това. Нямало и доказателства за облигационни отношения между страните по повод ползването на това място, наличието на които би обусловило държане на имота от ответниците. Недоказано останало изложеното в исковата молба твърдение за уговорка между страните, по силата на която на ответниците е било позволено да преминават през процесния имот при условие, че пазят къщата на ищцата.

Снабдяването на ищцата с нотариален акт по обстоятелствена проверка през 1997 г. също не било доказателство за реално заемане на придаваемата част и респективно за нейното владение в продължение на повече от 10 години. Действително, удостоверителното изявление на нотариуса относно придобивното основание на правото на собственост върху имота, предмет на нотариалния акт, обхваща целия урегулиран поземлен имот на ищцата в границите му по регулационния план от 1958 г., включващ и придаваемата част, но материалната му доказателствена сила относно придобиването на процесното придаваемо място от 31 кв.м. следва да се счита оборена от събраните по делото доказателства, обсъдени по-горе.

В обобщение съдът е приел, че тъй като дворищно-регулационният план от 1958 г. не е бил приложен, неговото вещно-прехвърлително действие е отпаднало по силата на пар.8 ПР на ЗУТ, поради което спорните 31 кв.м. към настоящия момент са собственост на ответниците.

За неоснователно е прието и направеното от ищцата възражение, че ответниците не са доказали фактическото ползване от тях на придаваемото място да представлява владение. Предмет на доказване по предявения ревандикационен иск е правото на собственост на ищцата, а не на ответниците, поради което в тежест на ищцата е било да докаже, че нейните праводатели за заели придаваемото място и са упражнявали владение върху него в релевирания срок.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационнто обжалване на решението на Софийския окръжен съд по поставените въпроси:

1. По първия поставен въпрос (Обвързан ли е решаващият съд от материалната доказателствена сила на представени по делото официални писмени документи, приети като неоспорени от страните доказателства, относно установените с тях правно-релевантни факти относно уреждането на сметките по регулация за спорния имот ?) не се констатира противоречие между посочената практика на ВКС и приетото в обжалваното решение. Напротив, напълно в съответствие с приетото в посочените Тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 г. по тълк.д.№ 11 от 2012 г. на ОСГК на ВКС и решение № 76 от 10.07.2012 г. по т.д.№ 490 от 2011 г. на ВКС, ТК, I т.о., въззивният съд е приел, че констативния нотариален акт на ищцата № ..... от 06.10.1997 г. има легитимиращо действие по отношение на целия урегулиран поземлен имот на ищцата в границите му по регулационния план от 1958 г., включващ и придаваемата част, но с оглед събраните по делото доказателства е счел, че доказателствената сила на този нотариален акт е оборена в частта му, касаеща придобиването по давност на процесното придаваемо място от 31 кв.м.

2. Вторият поставен въпрос (Приложена ли е регулацията в случаите, в които по отношение на придаваемата част от парцела е осъществено завземане и владение от собствениците на имота, към който се извършва придаването, за период повече от 10 години от утвърждаване на дворищната регулация ?) не е правен въпрос, който би могъл да обуслови допускане на касационното обжалване, съобразно разяснението дадено в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не е обусловил изводите на съда в обжалваното решение: въззивният съд не е приел, че въпреки завземането на процесните 31 кв.м. от имота на ответниците от страна на ищцата и продължило повече от 10 години владение на ищцата върху тези 31 кв.м., дворищно-регулационният план от 1958 г. не е бил приложен. Напротив, прието е, че дворищно-регулационният план от 1958 г. не е бил приложен и неговото вещно отчуждително действие е било прекратено по силата на закона /на основание пар.8 от ПР на ЗУТ/, тъй като от доказателствата по делото безспорно е било установено, че ищцата нито е заплатила на ответниците обезщетение за придаваемите по плана части от имота им, нито е установила фактическа власт върху тези придаваеми части за период повече от 10 години.

3. Не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Софийския окръжен съд, по третия поставен въпрос, поради следното: Съгласно приетото в т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, това основание за допускане на касационно обжалване е налице в няколко случая: когато по приложимия към конкретното дело въпрос няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия; когато е налице неясна правна уредба, което налага тълкуването на закона от ВКС или когато са настъпили промени в обществените условия или в законодателството, което налага промяна на вече даденото от ВКС тълкуване на закона. В конкретния случай поставеният въпрос (Предприетите от собствениците на парцела, към който се придава част от имот по дворищна регулация при действието на З., фактически действия по извършване на строителство в придаваемото се място представляват ли действия по завземането му, съответно манифестация на намерението на извършващите ги да своят придаваемото се дворно място, което е основание да се приеме, че дворищната регулация е приложена, ако владението е продължило повече от 10 години след това ?) не е правен и не е свързан с приложението на неясна или непълна правна норма. Синтезирано въпросът се свежда до това дали строителството в чужд имот може да се приеме за завладяване на имота и явно владение на този имот в продължение на повече от 10 години. Отговорът на този въпрос зависи не от приложението на материалноправната норма, а от установените по всяко дело конкретни обстоятелства: дали се касае за строителство на сграда, за строителство на надземни съоръжения или за строителство на подземни съоръжения, чието изграждане би могло да остане неизвестно за собственика; дали строителството заема целия чужд имот или само част от него; дали владението на построеното е явно и е продължило повече от 10 години и др. В конкретния случай се касае за изграждане в процесните 31 кв.м., поддържане и ползване в продължение на повече от 10 години, без противопоставянето на ответниците, на следните съоръжения: подземна канализация от къщата на ищцата към улицата и тръба за подаване на газ от улицата към къщата на ищцата, изградена и закрепена по стената на къщата. Това сочи на придобити от ищцата по давност сервитутни права да държи в имота на ответниците тези съоръжения /сервитут на водопрекарване и сервитут на газопрекарване/, но не и на установено от ищцата владение върху процесните 31 кв.м., собственост на ответниците.

Не са налице и предвидените в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Софийския окръжен съд: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск с правно основание чл.108 ЗС, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.

Решението не е и очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС, ЗУТ и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Софийския окръжен съд не следва да се допуска.

С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторката дължи и следва да бъде осъдена за заплати на ответниците по жалбата направените от тях разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 600 лв.

По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение