Определение № 10952 от 15.10.2024 г. на ВАС по адм. д. № 9493/2024 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на К. Г. Д. от гр.Велико Търново, против определение № 2448 от 24.07.2024 г., постановено по адм. дело № 309/2024 г. по описа на Административен съд - Велико Търново /АС-Велико Търново/, с което е оставена без разглеждане жалбата й против Заповед № 186/24.10.2023 г. на Директора на Професионална гимназия по моден дизайн /ПГМД/ гр.Велико Търново, с която са отменени съответно Заповед № 160/18.10.2023 г. и Заповед № 161/18.10.2023 г., с искане за прогласяване на нейната нищожност и е прекратено производството по делото. Частният жалбоподател излага съображения за неправилност на обжалваното определение, като постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поддържа, че съдът, след като е счел че делото не му е подсъдно е следвало да изпълни разпоредбата на чл.135, ал.2 от АПК и да го изпрати на надлежния съд, което в случая не е сторено. Оспорва и по същество изводите на съда, че оспорената Заповед № 186/24.10.2023 г. на Директора на ПГМД гр.Велико Търново не е индивидуален административен акт. Счита, че именно в изпълнение на правомощията си по чл.31, ал.1, т.4 от Наредба № 15, на основание чл.22, ал.1 от ЗПУО, последния в качеството си на административен орган, а не работодател, е издал оспорената заповед, с която са отменени заповеди свързани с държавния образователен стандарт за нормиране и заплащане на труда. Твърди, че допълнителното възнаграждение за постигнати резултати от труда не е предмет на договаряне, изменение и прекратяване с трудовия договор по КТ, а то се определя и изплаща по административен ред, въз основа на издаден административен акт – по реда на раздел V от Наредба № 4 от 20.04.2017 г. за нормиране и заплащане на труда във вр. с чл.22, ал.1 от ЗПУО. Иска да бъде отменено оспореното определение със задължителни за първоинстанционния съд указания по тълкуването и прилагането на закона и да се реши делото по същество, като се обяви за нищожна оспорената заповед и се признае правото на Д. на допълнително възнаграждение за постигнати резултати от труда й като педагогически специалист в ПГМД през учебната 2022/2023 г. Ответната страна – Директорът на ПГМД гр.Велико Търново, не се представлява надлежно. По делото е постъпил отговор от адв.Т.Тодоров, посочен като пълномощник на ПГМД – субект, който не е страна по делото. Отговорът е придружен единствено с договор за правна защита и съдействие / стр.33 от делото на ВАС/, с неоформено пълномощно, поради което не може да се приеме, че адв.Тодоров се явява процесуален представител на Директора на ПГМД гр.Велико Търново. Върховният административен съд, състав на Пето отделение, намира частната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 230 АПК и от надлежна страна. Разгледана по същество същата е неоснователна. За да постанови обжалваното определение АС-Велико Търново е приел, че оспорената заповед не е индивидуален административен акт, тъй като при изплащането на допълнително трудово възнаграждение, свързано с резултатите от трудовата дейност, директорът на ПГМД действа в качеството си на работодател, а не на административен орган. Посочил е, че споровете за законосъобразността на заповедите за изплащане или отмяна на изплащане на допълнително трудово възнаграждение са трудови по смисъла на чл.357 от КТ и не са подсъдни на административен съд. В заключение е обосновал извода, че са налице основанията по чл.159, т.1 и т.4 от АПК за оставяне без разглеждане на подадената жалба и прекратяване на производството по делото. Определението е правилно. Безспорно по делото се установява, че към момента на издаване на оспорената заповед частния жалбоподател К.Д. е била в трудово правоотношение с ПГМД гр.Велико Търново, представлявана от Директора, като същата е заема длъжност учител, общообразователен учебен предмет в гимназиален етап - история и география, видно от приложения в първоинстанционното дело трудов договор № 786 от 12.09.2019 г. /стр.41/. Настоящата инстанция изцяло споделя изводите на първоинстанционния съд, че спорът относно изплащането или не на допълнително възнаграждение за постигнати резултати на педагогически специалист, какъвто е и частния жалбоподател, са трудовоправни, регулирани от Кодекса на труда /КТ/, Наредбата за структурата и организацията на работната заплата /НСОРЗ/ и специалния закон – Закона за предучилищното и училищно образование /ЗПУО/ и подзаконовите нормативни актове, издадени въз основа на него. С Наредбата за структурата и организацията на работната заплата (НСОРЗ) са уредени видовете трудови възнаграждения, като съгласно чл.3 от същата, брутната работна заплата се състои от а) основна работна заплата, определена съгласно действащата нормативна уредба и прилаганата система на заплащане на труда; б) допълнителни трудови възнаграждения, определени в КТ, в друг нормативен акт или в колективен трудов договор и в) други трудови възнаграждения, определени в нормативен акт или в индивидуалния трудов договор и невключени в т. 1 и 2. Разпоредбата пък на чл. 6, ал.1 от НСОРЗ посочва, че допълнителните трудови възнаграждения са: 1. определените с наредбата или с друг нормативен акт възнаграждения, които се изплащат задължително; 2. договорените с индивидуален и/или с колективен трудов договор възнаграждения, които се изплащат според договорените условия. В чл. 2, ал. 1 от Наредба № 4 от 20.04.2017 г. за нормиране и заплащане на труда, издадена от Министъра на образованието и науката (обн., ДВ, бр. 34 от 28.04.2017 г., в сила от 1.01.2017 г.), с която се урежда държавният образователен стандарт за нормиране и заплащане на труда в институциите в системата на предучилищното и училищното образование, е посочено, че държавният образователен стандарт за нормиране и заплащане на труда определя: 1. нормите за преподавателска работа на педагогическите специалисти; 2. условията за откриване на работно място за педагогическите специалисти; 3. реда и начина за определяне на работните заплати на персонала в държавните и общинските институции по чл. 1; 4. условията и реда за определяне на допълнителното трудово възнаграждение за постигнати резултати от труда на персонала в държавните и общинските институции по чл. 1. В чл.24 на същата Наредба е регламентирана процедурата по изплащането на допълнително трудово възнаграждение за постигнати резултати през учебната година. В ал. 4 на посочената разпоредба е разписано, че резултатите от труда на персонала в институциите се оценяват след приключване на учебната година, но не по-късно от 1 октомври, като в чл.25 е отразено, че средствата за допълнително трудово възнаграждение за постигнати резултати от труда през учебната година на педагогическите специалисти, с изключение на директора, са включени в стандартите за едно дете или ученик и се планират в рамките на бюджетите на институциите в размер не по-малко от 4,2 % и не повече от 5 % от годишния размер на средствата за работни заплати на педагогическите специалисти. Анализът на посочените разпоредби сочи, че допълнително възнаграждение за постигнати резултати е с характер на допълнително възнаграждение по чл. 6 от НСОРЗ и чл. 2, ал. 1, т. 4 от Наредба № 4 от 20.04.2017 г. за нормиране и заплащане на труда, тъй като произтича от нормативен акт, има задължителен характер и размер и е с постоянен характер – предвижда се за съответната учебна година. Следователно заповедите за изплащане или отмяна на изплащането на допълнително трудово възнаграждение се явяват издадени от Директора на ПГМД, в качеството му на работодател, и съответно споровете относно законосъобразността им са трудовоправни, по смисъла на чл.357 от КТ. Оспорването на процесната заповед по реда на АПК се явява недопустимо и правилно първоинстанционния съд е приел, че са налице предпоставките на чл. 159, т. 1 и т. 4 от АПК за оставяне без разглеждане на подадената жалба и прекратяване на производството по делото. Жалбата, въз основа на която е образувано производството пред Административен съд - Велико Търново, няма характер на искова молба, поради което и първоинстанционния съд не е приложил разпоредбата на чл. 135, ал. 2 от АПК. С оглед изложените съображения, обжалваното определение като правилно следва да бъде оставено в сила. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, във вр. с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, Пето отделение,