Определение № 294 от 27.06.2017 г. на ВКС по гр. д. № 5180/2016 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № І-47 от 08.08.2016г. по гр.д. №279/2016г. на Бургаски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 176 от 01.12.2015г. по гр.д. № 871/2013г. на Несебърски районен съд за отхвърляне иска на К. Х. Т. против [фирма] за признаване собствеността върху поземлен имот с идентификатор 51500.506.616 по кадастралната карта на [населено място] с площ 213 кв.м., начин на трайно ползване: незастроен имот за курортно-рекреационен обект, на основание наследство и реституция, и евентуално на основание придобивна давност с начало на давностния срок 08.12.2000г. Касационната жалба е подадена от ищцата К. Х. Т., чрез пълномощника адв. В.-П.. Поддържа се, че решението е неправилно. За обосноваване достъпа до касационно обжалване се поставят правни въпроси, които са от значение за точното приложение на закона и развитието на правото, а именно: 1/ необходимо ли е при спор за собственост, основан на земеделска реституция в стари реални граници, да се изследва наличието или не на идентичност между възстановения по реда на ЗСПЗЗ имот и притежавания от наследодателя; 2/ липсата на пълна идентичност между притежавания и възстановения имот води ли до лишаване от право на собственост върху частта, попадаща извън старите реални граници; 3/ посочването в нотариален акт за собственост на документ, който легитимира праводателя, достатъчно ли е за да се приеме, че е обособен един имот, без документът да е представен в производството по спора за собственост; докъде се простира материалната доказателствена сила на нотариален акт за собственост. За първия въпрос се поддържа и противоречие с практиката на ВКС. Ответникът [фирма] представя писмен отговор, изготвен от пълномощника адв. Н., в който поддържа, че формулираните правни въпроси са неясни, неотносими към спора и не отговарят на изискванията за допускане на касационно обжалване. Ответниците С. Д. И. и В. П. Ж. не са взели становище. Тези лица се явяват предходни собственици на имота и праводатели на ответника [фирма]. Те са посочени в исковата молба като ответници, но в постановеното първоинстанционно решение съдът се е произнесъл спрямо тях като трети лица. Въззивният съд в обжалваното решение е приел, че те са ответници и ищецът има интерес да води иска спрямо тях, но предвид липсата на искане за допълване на решението, не може да променя волята на съда. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Производството е по установителен иск за собственост. Исковата молба е предявена против С. Д. И., В. П. Ж. и [фирма]. Ищцата претендира, че е собственик на имота на основание наследство и земеделска реституция или евентуално на основание придобивна давност. За първото основание се позовава на Решение на Поземлена комисия - Н. №287-Н от 26.01.1993г., с което е възстановена собствеността на наследници на К. Б. в стари реални граници върху нива от 6,500 дка в местн. „М. тепе”, съставляваща имат № 167 по кадастрален план от 1931г. Въз основа на решението ищцата се е снабдила през 1997г. с констативен нотариален акт за собственост. През 2001г. въз основа на първия нотариален акт е издаден втори такъв за УПИ с площ 1580 кв.м., парцел ХІV-228 в кв. 50 по ЧЗП на Слънчев бряг, който представлява част от поземлен имот с пл. № 228 по кадастралния план от 1997г. Този имот, описан като ПИ с идентификатор 51500.506.389, ищцата е дарила през 2008г. на дъщеря си. За него е налице влязло в сила решение, с което е отхвърлен иск за собственост на ищцата против [фирма] по съображения, че собствеността неправилно е възстановена доколкото е налице хипотезата на чл. 10б ЗСПЗЗ - имотът е застроен и земята е загубила земеделския си характер. Процесната част от 213 кв.м. не е предмет на сделката в полза на дъщерята и на посочения иск; тя е обособена в имот с идентификатор 51500.506.616 по кадастралната карта и е записана като собственост на ответницата С. Д. И., а по-късно на [фирма]. В изпълнение на дадени от съда указания ищцата е уточнила, че искът не е по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ, а е установителен към настоящия момент, както и че владее имота. В тази уточнителна молба е въведено второто основание за собственост - придобивна давност. За установяване легитимацията на ответниците е представен нотариален акт от 2007г., с която С. И. дарява на сина си В. Ж. бивша нива от 1538 кв.м. в строителните граници на [населено място], местн. „А.”, която по кадастралната карта и регистри е обособена в три имота: ПИ 51500.506. 616 с площ от 213 кв.м. /спорния имот/, ПИ 51500.506.617 с площ 509 кв.м. и ПИ 51500.506.618 с площ 816 кв.м. С договор за продажба от 17.10.2007г. В. Ж. прехвърля на ответника [фирма] процесния имот - ПИ 51500.506. 616 с площ от 213 кв.м. В нотариалния акт за дарение сред документите, установяващи собствеността, е посочено Решение на ОСЗГ-Н. от 25.09.2006г., без решението да е представено по делото. Приетата техническа експертиза установява, че ПИ 51500.506.616 с площ от 213 кв.м. е част от ПИ 228 по кадастралния план от 1972г. и УПИ ХІV-228 в кв. 50001 по рег. план от 2000г., но от друга страна не попада в реалните граници на ПИ 167 по плана за съвместяване от 1992г. Това несъответствие се дължи на факта, че при възстановяване собствеността в границите на курортния комплекс не са спазени изискванията за пълна идентичност на границите на имотите заради спецификата на селищното образувание. По кадастралния план от 1997г. ПИ 51500.506.616 попада в един от имотите с пл. № 228; по регулационния план от 2000г. ПИ 51500.506.616 попада в УПИ ХІV-228 с площ 1580 кв.м.; по кадастралната карта от 2006г. имотът не съществува като самостоятелен, а с изменение на КК от 2007г. е отделен от ПИ 51500.506.389, който не е имал вписан собственик. Отделянето е въз основа на Решение № 557-Н от 25.09.2006г. на ОСЗГ-Н. за възстановяване собствеността на наследници на Д. А. И. Също през 2007г. ищцата е вписана като собственик на ПИ 51500.506.389 с площ 1367 кв.м., понастоящем за собственик на този имот е вписана дъщеря й Р. Т. въз основа на извършеното дарение. Относно владението върху имота по делото са събрани противоречиви свидетелски показания. Свидетелят Н., посочен от ищцата, е неин наемател - през 2012г. сключили договор за наем на паркинг от около декар и половина, който има Г-образна форма и включва имоти №№ 389 и 616, като двата имота са оградени с метална ограда. Според него никой друг не ползва имота и няма претенции. Свидетелят М. е наемал магазини от ищцата и дъщеря й в периода 2003-2011г.; магазините били разположени на източната граница на имот № 389; имот 616 бил празен и към него нямало интерес. След това на мястото на магазините станал паркинг. Свидетелите на ответника описват мястото, като находящо се до хотел „Б.”, срещу ресторант „Палма”, между пътеката и една барака и сочат, че мястото е на Д. /едноличният собственик на капитала на [фирма]/, като той си паркирал там колата; мястото е оградено с желязна ограда от 2014г.; тогава била направена и барака в непосредствена близост. Свидетелят В. сочи, че Д. е собственик на имот № 616 и на 617 и че имотът не е ограден. За да отхвърли иска на първото придобивно основание съдът е приел на първо място, че не е установено наследодателката на ищцата да е била собственик на имота към момента на образуване на ТКЗС. Освен това, няма данни за проведена процедура по чл. 13, ал.4 и сл. ЗСПЗЗ /съдът вероятно има предвид ППЗСПЗЗ/ и по този начин не е установено, че възстановеният имот е именно имотът, описан в нотариалния акт от 1997г., с който се легитимира ищцата. Нещо повече, приетата експертиза установява, че спорният имот от 213 кв.м. не попада в границите на имат пл. № 167 по плана за съвместяване, тъй като при възстановяване на имотите в курортния комплекс не са спазени изискванията за пълна идентичност на границите. По отношение на придобивното основание давност съдът е изтъкнал, че такава би могло да тече от момента на приключване на процедурата по възстановяване на собствеността. В случая ответницата Стойка И. при сключването на договора със сина си се е легитимирала с Решение на ОСЗГ- Н. от 25.09.2006г., то тази дата следва да се приеме за начало на давностния срок. От посочената дата до предявяване на иска през 2013г. не са изтекли 10 години, поради което придобиването на собствеността по давност е изключено. При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280,ал.1 ГПК съдът намира, че такива са налице. Първите два правни въпроса, формулирани от касатора, са обусловени от решаващите изводи на съда за недоказаност на факта, че наследодателката на ищцата е била собственик на имота, който е възстановен по ЗСПЗЗ и за липса на пълна идентичност между притежавания и възстановения имот. Въпросите са свързани с наведените в касационната жалба, съдържащи се и във въззивната жалба, оплаквания, че съдът не е съобразил редакцията на разпоредбите на чл.10 и сл. ЗСПЗЗ към момента на постановяване на реституционното решение на ищцата през 1993г., които позволяват реституция в стари реални граници включително частично, по отношение на свободните площи. С оглед на това касационното обжалване следва да бъде допуснато по въпроса, обобщен така: при възстановяване на собственост в стари реални граници по ЗСПЗЗ, в редакцията му към 1993г., допустимо ли е да липсва пълна идентичност между притежавания преди обобществяването и възстановения имот. Касаторът се позовава на противоречие с Тълкувателно решение № 9/2012г. на ОСГТК, без да вземе предвид, че то разглежда конкуренцията на права между реституиран собственик и ползвател по §§4а и 4б ПЗР ЗСПЗЗ, а в настоящия случай и двете страни по спора черпят правата си от земеделска реституция. Поради това дадените разрешения в тълкувателния акт не са относими. Доколкото друга задължителна практика не е посочена, касационното обжалване следва да се допусне в хипотезата на чл. 280, ал.1,т.3 ГПК. Въпросът за материалната доказателствена сила на нотариалния акт и за доказателственото значение на документ, който е посочен в нотариален акт като легитимиращ праводателя, но не е представен по делото, не е разрешен изрично от съда. Доводите на касатора в тази насока представляват оплаквания срещу преценката на доказателствата, извършена от въззивния съд. Те ще бъдат разгледани с решението по съществото на спора. С молба от 09.05.2017г. жалбоподателката е поискала спиране на производството по делото заради досъдебно производство от 2012г. на Бургаска окръжна прокуратура, образувано за незаконосъобразни действия на ответницата Стойка И., касаещи имота, за които жалбоподателката е научила от средства за масова информация. Искането е неоснователно. От една страна, липсват каквито и да било конкретни данни за предмета на соченото досъдебно производство. От друга страна, Върховният касационен съд не може да спира производството на основание чл. 229, ал.1, т.4 и 5 ГПК. В този смисъл е Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001г. по тълк.д. № 1/2001г. на ОСГК на ВКС, чийто разрешения запазват значението си и при действието на новоприетия ГПК, в сила от 01.03.2008г., поради идентичност на уредбата. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.