Определение № 200 от 01.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1614/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал.3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД чрез пълномощника си юрисконсулт Н. против определение № 116/08.02.2021 г. на Окръжен съд Перник, постановено по ч. гр.д. № 54/2021 г., с което е потвърдено определение от 19.10.2020 г., постановено по гр.д. № 5189/2020 г. на Районен съд Перник за прекратяване на производството по делото в частта по предявените срещу Ю. Е. Е. в условията на евентуалност искове за осъждане на ответника за сумите от 19496,90 лв. - главница по договор за потребителски кредит № 3105828/20.02.2018 г., 876,17 лв.-възнаградителна лихва за периода от 21.11.2018 г. до 20.05.2019 г. и 1224,77 лв. за периода от 21.09.2018 г. до 24.09.2020 г. Жалбоподателят поддържа основания за неправилност на определението, изразяващи се в погрешна преценка на съда, че правното основание, на което се претендира изпълнение и на вноските с настъпил падеж, и на предсрочно изискуемата главница, е едно и също, а именно сключеният между страните договор за кредит, поради което предявените наред с установителните искове по чл.422 ГПК, в условията на евентуалност осъдителни искове за сумите по договора за кредит, се явяват недопустими. Към касационната жалба е приложено изложение на касационните основания по чл.284, ал.3 ГПК, в което е формулиран следния правен въпрос: Обявяването на кредита за предсрочно изискуем чрез предявен в условията на евентуалност осъдителен иск, разглеждането на който е поставено в зависимост от отхвърляне на главния установителен иск поради ненастъпила или необявена предсрочна изискуемост на вземанията по кредита преди подаване на заявлението, променя ли основанието на претенцията предвид дадените разяснение в т.1 на ТР № 8 от 02.04.2019 г. по тълк.дело № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Поддържа, че по този въпрос е налице допълнителния селективен критерий на чл.280, ал.1, т.3 ГПК – въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото с обосновка, че по него е налице противоречива съдебна практика на въззивните съдилища в Република България относно прилагането на разясненията, дадени в т.1 на ТР № 8 от 02.04.2019 г. по тълк.дело № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС и тези, дадени в т.9 от ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Ответникът по частната жалба – Ю. Е. Е. не изразява становище в срока за отговор. Касационната жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК и е допустима по смисъла на чл.274, ал.3 и ал.4 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като взе предвид доводите на жалбоподателя съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 и сл. ГПК приема следното: С обжалваното определение въззивният съд е потвърдил определение от 19.10.2020 г., постановено по гр.д. № 5189/2020 г. на Районен съд Перник в частта, с което е прекратено производството по предявените от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД срещу Ю. Е. Е. евентуални осъдителни искове, като е приел, че исковете са недопустими поради липса на правен интерес от предявяването им. Въззивният съд е приел, че с оглед разясненията на т.11б от ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС в производството по иска, предявен по реда на чл.422 ГПК, респ. чл.415, ал.1 ГПК, е допустимо да се приемат за съвместно разглеждане други искове на ищеца – чл.210, ал.1 ГПК, насрещен иск – чл.211 ГПК, инцидентен установителен иск – чл.212 ГПК, ако са налице условията за приемането им за разглеждане с иска по чл.422 ГПК, както и че въвеждането на друго основание, от което произтича вземането, различно от това въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение, може да се заяви чрез предявяване на осъдителен иск при условията на евентуалност, а за разликата между размера на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение и пълния размер на вземането, при условията на чл. 210, ал.1 ГПК може да се предяви осъдителен иск в това производство. Съобразявайки разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 8 от 02.04.2019 г. по тълк.дело № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС и в т.11б от ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК, съдът е приел, че предсрочната изискуемост на вземането по договора за кредит променя изискуемостта на вноските, които не са подлежали на изпълнение преди настъпването й, но няма за последица изменение на основанието, от което произтича вземането, тъй като вноските с падеж преди датата на настъпване на предсрочната изискуемост и вноските, станали предсрочно изискуеми, са вземания, възникнали на едно и също основание – договора за кредит. По тези съображения въззивният съд е приел, че позоваването на предсрочната изискуемост не е определящо за основанието на иска, предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК, поради което предявените евентуални осъдителни искове се явяват недопустими, доколкото имат същото основание и страни като предявените главни установителни искове. Повдигнатият от жалбоподателя въпрос, макар и да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, няма претендираното от него значение, тъй като по въпроса е налице константна практика на ВКС, съгласно която целта на предявяване на осъдителен иск е не само установяване съществуването на претендираното вземане, но и осъждане на ответника и снабдяване на ищеца с изпълнителен лист, като в заповедното производство тази цел е изпълнена, поради което за заявителя, в полза на който е издадена заповед за изпълнение, съществува правен интерес да предяви установителен иск за признаване на вземането, а осъдителен /извън случаите, в които заповедта за изпълнение е обезсилена/ - за разликата между размера на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение и пълния размер на вземането, при условията на чл.210, ал.1 ГПК или при въвеждане на друго основание, от което произтича вземането, различно от това въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение – чрез предявяване на осъдителен иск при условията на евентуалност. /в този смисъл е определение № 501/16.12.2020 г. по ч. т.д. № 2275/2020 г. на II т.о., постановено по реда на чл.274, ал.3 ГПК/. Решаващите изводи на въззивния съд за недопустимост на предявените евентуални осъдителни искове са съобразени и с практиката на ВКС, обективирана в решение № 10/25.02.2020 г. по т.д. № 16/2019 г. на II т.о., в което са коментирани разясненията по двете тълкувателни решения, посочени в поставения от жалбоподателя правен въпрос. Съставът на ВКС, ТК е посочил, че съгласно т.9 от ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС в производството по чл.422, ал.1 ГПК, съществуването на вземането по издадената заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това производството разпоредбата на чл.235, ал.3 ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, а съгласно т.1 от ТР № 8 от 02.04.2019 г. по тълк.дело № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, при преценка на основателността на иска следва да бъде съобразено материалноправното положение към деня на приключване на съдебното дирене в съответната инстанция, а не към датата на предявяване на иска, т.е. съдът разглеждащ установителния или осъдителния иск по реда на чл.415, ал.1 ГПК, не е обвързан от фактическото положение към датата на подаване на заявлението, тъй като моментът, към който се установява съществуването на вземането, е моментът на приключване на съдебното дирене в исковия процес. В решението по чл.290 ГПК, касационната инстанция е посочила, че правното основание, на което се претендира изпълнение, както на вноските с настъпил падеж, така и на останалата част от главницата поради настъпила предсрочна изискуемост на кредита, е сключеният договор за кредит, поради което ако в исковото производство по реда на чл.422, ал.1 ГПК, без значение дали предявеният иск е установителен или осъдителен, бъде установено, че потестативното право на кредитора да направи кредита предсрочно изискуем не е надлежно упражнено преди подаване на заявлението, но упражняването на това право се осъществи в исковото производство, не може да се отрече настъпването на изискуемостта на вземането, тъй като обявяването на кредита за предсрочно изискуем в исковото производство представлява правнорелевантен факт, който трябва да бъде съобразен от съда на основание чл.235, ал.3 ГПК в рамките на претендираните суми. С оглед изложеното и поради липсата на посочения от жалбоподателя допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, обжалваното въззивно определение не следва да се допуска до касационно обжалване. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,