Определение № 81 от 10.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 1914/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. А. П. срещу решение № 163 от 10.04.2024 г. по в. гр. д. № 53/2024 г. на Плевенски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 1421 от 12.10.2023 г. по гр. д. № 4859/2022 г. на Плевенски районен съд в обжалваната част, с която е прието за установено по иска, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че касаторът дължи на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, [населено място] сума в общ размер на 16 680, 04 лв. по договор за потребителски кредит № [ЕГН] от 01.10.2021 г., от които: 13 983, 50 лв. – главница, 2598, 03 лв. – договорна лихва за периода от 05.11.2021 г. до 21.03.2022 г., 98, 51 лв. – лихва за забава за периода от 05.11.2021 г. до 21.03.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 28.04.2022 г. до изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение № 4294 от 29.04.2022 г. по ч. гр. д. № 2301/2022 г. на Плевенски районен съд. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон и необоснованост. Оспорва се като неправилен извода на въззивния съд, че разходът за застрахователна премия по процесния договор за кредит не следва да бъде включен при изчисляване на годишния процент на разходите /ГПР/ по кредита, тъй като премията е част от общия размер на кредита. Излагат се доводи, че с оглед невярно посочения размер на ГПР в случая е налице нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което обуславя недействителността на договора за потребителски кредит. Касаторът счита за неправилно и заключението на състава на окръжния съд, че уговорката по договора за заплащане на възнаградителна лихва в размер на 41, 12 % е действителна. Сочи, че се касае до лихвен процент, който надвишава над 4 пъти размера на законната лихва, което се явява в противоречие с добрите нрави. Моли обжалваното решение да бъде отменено. Допускането на касационно обжалване касаторът основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 и ал. 2, пр. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулира следните въпроси: „1. Следва ли застрахователната премия, когато заплащането на същата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия, да се счита за разход по кредита и като такъв да бъде включена при изчисляване размера на ГПР?; 2. Следва ли договор за потребителски кредит, в който е посочен неверен размер на ГПР – в който размер не са включени всички разходи по кредита, да бъде приет за недействителен, респективно по него да се дължи връщане само на предоставената в заем главница?; 3. Следва ли съдът да изследва въпроса дали уговорената между страните възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави? Следва ли разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, в която е уговорен максимален размер на ГПР – 5 пъти размера на законната лихва, да намира приложение и относно размера на договорната лихва? Възнаградителна лихва, уговорена в размер над 3 пъти размера на законната лихва противоречи ли на добрите нрави?“. Касационният жалбоподател твърди, че поставените въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и решения на СЕС, като във връзка с въпросите по т. 1 и т. 2 от изложението се позовава на решения на СЕС по дела С-377/14 и С-714/22, а по въпросите по т. 3 – на решение № 378 от 18.05.2006 г. по гр. д. № 315/2005 г. на ВКС, II г. о. и решение № 61 от 21.10.2015 г. по т. д. № 894/2014 г. ва ВКС, I т. о. Поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно. Ответникът „Ти Би Ай Банк“ ЕАД е подал отговор на касационната жалба, в който изразява становище за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 и ал. 2, пр. 3 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между ищеца „Ти Би Ай Банк“ ЕАД и ответника Г. А. П. е сключен договор за потребителски кредит № [ЕГН] от 01.10.2021 г., съгласно който общият размер на кредита е 13 983, 50 лв., която сума включва размера на кредита от 10 000 лв. и общия размер на застрахователната премия от 3983, 50 лв., като връщането на кредита следва да се извърши до 05.10.2025 г. Установил е, че договореният между страните лихвен процент е фиксиран и е в размер на 41, 12 % годишен лихвен процент, а договореният ГПР е в размер на 49, 38 %. Посочил е, че съобразно договора кредитът се издължава по погасителен план, който съдържа следните компоненти: падежните дати, размер на всяка погасителна вноска с отделно посочване размерите на включените в съответната вноска главница и договорна лихва, както и остатъчния размер на главницата. Въз основа на заключението на съдебно-техническата експертиза съдът е установил, че използваният в процесния договор за потребителски кредит и приложените рамков договор за платежни услуги за физически лица, информационен бюлетин на вложителите и декларация от ответника от 01.10.2021 г. шрифт е в изискуемия размер от 12 пункта. Решаващият състав е приел, че съгласно заключението на съдебно-икономическата експертиза на 01.10.2021 г. сумата от 13 983, 50 лв. е преведена по сметката на кредитополучателя, като частта от 10 000 лв. е изплатена на каса на кредитополучателя, а сумата от 3 893, 50 лв. е преведена по сметка на банката за застрахователна премия и впоследствие – на застрахователите „Кардиф Животозастраховане, клон България“, КЧТ и „Кардиф Общо застраховане, клон България“, КЧТ. Възпроизвел е експертното заключение, че до датата на предсрочната изискуемост – 21.03.2022 г. и след това не са постъпили никакви плащания по кредита, като неизплатените суми по договора са: 13 983,50 лв. - главница, 2598, 03 лв. - договорна лихва по погасителния план за периода от 5.11.2021 г. до 21.03.2022 г., 98,51 лв. – обезщетение за забава за периода от 5.11.2021 г. до 21.03.2022 г. Съдът е намерил, че според писмените доказателства по делото кредитът е бил обявен за предсрочно изискуем при наличието на визираните в договора предпоставки, а именно - допуснато просрочие на три поредни месечни вноски, като волеизявлението на кредитора за отнемане на преимуществото на срока е обективирано в писмо до длъжника, получено от последния на 21.03.2022 г. Въззивният съд е счел, че правоотношението, на което ищецът основава своето вземане, следва да бъде разгледано на плоскостта на Закона за потребителския кредит, и е извършил преценка, че договорът е сключен при спазване на императивните законови изисквания за форма и съдържание, с оглед на което не се явява недействителен по смисъла на чл. 22 ЗПК. Изтъкнал е, че кредитът е отпуснат при фиксиран лихвен процент, като договореният ГПР, който включва и размера на възнаградителната лихва, не надхвърля допустимия максимален размер, предвиден с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В решението на въззивния съд на основание чл. 272 ГПК е препратено към мотивите на потвърдения първоинстанционен съдебен акт, в които са изложени съображения, че уговорката за дължима по договора възнаградителна лихва не противоречи на добрите нрави и не е нищожна, тъй в съответствие с чл. 19, ал. 4 ЗПК ГПР, включващ и годишния лихвен процент, не е по-висок от петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения. Съставът на окръжния съд е мотивирал становище, че в случая дължимата застрахователна премия не следва да бъде включена в ГПР, тъй като е начислена към главницата и е част от общо отпуснатата сума по кредита. Изложил е, че от доказателствата по делото /заявление-декларация за установяване на договорни отношения, подписано от ответника/ се установява, че кредитополучателят е пожелал да се присъедини към застрахователни програми, предлагани от кредитора, при което сумата за застрахователната премия по всяка застраховка е отпусната под формата на кредит и по нареждане на кредитополучателя е заплатена на застрахователите. Доколкото кредиторът е изпълнил поетото от него договорно задължение да предостави на потребителя сумата по договора за кредит, както и да извърши дължимите плащания към застрахователя по съответните застраховки и по делото не са събрани доказателства, установяващи погасяване на задълженията по отпуснатия кредит, съдът е счел, че предявените искове следва да бъдат уважени в размерите, установени в обсъденото заключение на съдебно-икономическата експертиза. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Първите два въпроса, въведени с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не съответстват на мотивите на въззивния акт и на установеното от фактическа страна по делото. За да отхвърли защитното възражение на ответника, че в случая в противоречие с чл. 19, ал. 1 ГПК заплатените от ответника касатор в настоящото производство застрахователни премии не са били включени в ГПР, въззивният съд е изложил съображения, че същата е част от общо отпусната сума по кредита, както и че касаторът е заявил искане за присъединяване към предлаганите от банката кредитор застрахователни програми /чл. 19 от договора е предвиждал, че при сключването му потребителят не е длъжен да сключва застраховка, но може по свое желание да се присъедини към застрахователните програми, предлагани от банката кредитор като застрахователен агент/ и по негово нареждане премиите като част от общо отпусната сума по кредита са преведени на застрахователя. При формулирането на въпроса по т. 1 се изхожда от твърдения, че заплащането на застрахователната премия е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия, които не съответстват на установеното от въззивния съд. В основата на въпроса по т. 2 от изложението е поставено невъзприетото от съда защитно възражение на ответника за неправилно определяне в процесния договор на ГПР. Несъгласието с фактическите констатации и изградените въз основа на тях правни изводи е относимо към правилността на обжалваното решение, преценката на която е извън предмета на производството по чл. 288 ГПК по селектиране на касационните жалби. Първият от въпросите по т. 3 от изложението на основанията за достъп до касация също не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като с оглед мотивите на въззивния акт и извършеното препращане към мотивите на първоинстанционното решение на основание чл. 272 ГПК в обжалваното решение е извършена преценка дали уговорката за възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави, съответно е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Що се отнася до другите два въпроса, въведени с т. 3 на изложението, то същите са с обуславящ решаващите изводи на въззивния съд характер и съответстват на общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касация. Не може да се приеме за обосновано обаче въведеното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Относно критериите за преценка на съответствието на клаузата за възнаградителна лихва с добрите нрави е формирана практика с цитираното от касатора решение по № 378 от 18.05.2006 г. по гр. д. № 315/2005 г. на ВКС, II г. о., както и с известните на настоящия състав решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 1270 от 09.01.2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, ГК, II г. о. и др. В същите е прието, че уговорената лихва е възнаграждение за ползване на известен капитал - парична сума. Волята на страните е меродавна, само ако тя не надвишава най-високия размер, допустим от закона според чл. 10, ал. 2 ЗЗД, какъвто в момента не е регламентиран в нашето законодателство. Критерий за извършване преценка за това следва да бъде законната лихва, но законът не изисква тя да бъде равна на нея. С оглед изискването на закона при договаряне между страните да не се накърняват добрите нрави, следва да се приеме, че именно те налагат максималния размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително. Добрите нрави са критерии за норми за поведение, които се установяват в обществото, поради това, че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг. С решение № 50086 от 21.12.2023 г. по т. д. № 1027/2022 г. на ВКС, ТК, I т. о., в хипотезата на потребителски кредит, съставът на ВКС е приел, че при годишен процент на разходите по кредита, дължими от потребителя, уговорен в размер на 44, 95 %, който не е определен в нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, изводът за свръхпрекомерност на лихвения процент от 37, 70%, който е част от годишния процент на разходите, е необоснован. Изразено е разбиране, че след като годишният процент на разходите не надвишава установения максимален размер в чл. 19, ал. 4 от ЗПК, то уговорката за лихвен процент, като част от този годишен процент на разходите, не е нищожна като накърняваща добрите нрави, съответно липсват основания за обявяване на целия договор за недействителен. При постановяване на решението си въззивният съд се е придържал към практиката на ВКС по поставените релевантни въпроси, поради което касационното обжалване не би могло да бъде допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по последните два въпроса на касатора. Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице и поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Очевидната неправилност не е тъждествена с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая касаторът не е обосновал съществуването на нито една от изяснените проявни форми на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, като не е аргументирал тезата си за очевидна неправилност на въззивния акт отделно от поставените въпроси, по които вече бяха изложени съображения. По тези съображения касационното обжалване на въззивното решение на Плевенски окръжен съд не се допуска. С оглед резултата по делото и на основание чл. 78, ал. 8 вр. ал. 3 ГПК на ответника по касация следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение