Определение № 226 от 19.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 832/2021 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от И. К. К., К. М. К., М. К. К., Я. Г. Г. и З. Р. Г., всички чрез процесулания им пълномощник, срещу определение № 2373 от 23.10.2020 г. по ч.гр.д. № 3458/2020 г. по описа на Апелативен съд – София, Гражданско отделение, 14-ти състав, с което е потвърдено определение № 12610 от 05.08.2020 г., постановено по гр.д. № 16150/2017 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, втори състав, за отхвърляне на молба с вх. № 56692/19.06.2019 г. на настоящите частни касатори за изменение на постановеното първоинстанционно решение № 3267 от 29.05.2020 г. в частта за разноските, чрез намаляване на размера на присъдено в полза на ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД прекомерно адвокатско възнаграждение. В частната касационна жалба се излагат доводи за неправилност и незаконосъобразност на атакуваното определение, поради което се претендира за неговата отмяна. Проследявайки хронологично развитието на производството и извършените от ответника по исковете процесуални действия, частните касатори считат, че, доколкото в настоящото производство са предявени субективно съединени искове на пет лица, адвокатското възнаграждение следва да бъде определено въз основа на сбора на предявените искове, а не за всеки предявен иск поотделно. Навеждат твърдения, че съдът неправилно е определил адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ответника, като не е отчел действителната правна и фактическа сложност на делото и като е приел, че при релевирано възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК е обвързан от минималния размер на адвокатските възнаграждения, предвиден в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (НМРАВ). Сочат, че НМРАВ противоречи на правото на ЕС – чл. 101 и чл. 102 ДФЕС съобразно решение на Съда на Европейския съюз (първи състав) от 23 ноември 2017 година по съединени дела C-427/16 и C-428/16, а съгласно приетото в Решение от 09.03.1978 г. по дело № 106/1977 г. на СЕО националният съд е длъжен да гарантира пълното действие на нормите на правото на ЕС, като при необходимост по собствена инициатива да оставя неприложена всяка разпоредба на националното законодателство, която им противоречи, без да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред. Искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. В изложението на частните касатори по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси: 1. При направено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК националният съд длъжен ли е да се съобрази с нормите на правото на Европейския съюз и да определи дължимото адвокатско възнаграждение за страните под минималния размер, съобразявайки се изцяло с правната и фактическа сложност на делото, цената на спора и труда на защитника, без да се съобрази с определения минимум в НМРАВ?; 2. При определяне на размера на присъденото адвокатско възнаграждение на страните следва ли той да е справедлив, обоснован и определен при зачитане на общия интерес на страните?; 3. Следва ли жалбоподателите ищци, за които е доказано по делото, че не разполагат със средства да покрият дължимата държавна такса и адвокатско възнаграждение, да понесат всеки от тях индивидуална и прекомерна тежест, която нарушава необходимия справедлив баланс между общия интерес на обществото и основните права на индивида? и 4. Длъжен ли е националният съд да съобрази нормите на правото на ЕС, да гарантира действието на същите и при необходимост по собствена инициатива да оставя неприложена всяка разпоредба на националното законодателство, дори последваща, която им противоречи, без да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред? Частните касатори сочат и самостоятелното основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение, обоснована с противоречие на решаващите мотиви на съда със застъпеното от жалбоподателите становище, че дължимото адвокатско възнаграждение по делото следва да бъде определено въз основа на сбора на предявените искове. Ответникът по частната касационна жалба – ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД, чрез процесуален пълномощник, в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК изразява становище за липсата на основания за допускане на жалбата до разглеждане по същество и евентуално за неоснователност на същата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, като взе предвид доводите на страните и данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – изхожда от легитимирани страни, насочена е против подлежащ на обжалване съдебен акт и е подадена в рамките на преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК. За да потвърди обжалваното първоинстанционно определение, съставът на въззивния съд е съобразил, че производството е образувано по пет обективно кумулативно съединени иска, предявени от И. К. К., К. М. К., М. К. К., Я. Г. Г. и З. Р. Горялово срещу ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) всеки от тях по 100 000 лв. за претърпени от ищците неимуществени вреди. С оглед събраните по делото доказателства исковите претенции са отхвърлени в цялост и при намерено за неоснователно възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответното застрахователно дружество са присъдени разноски за платено адвокатско възнаграждение в размер на 21 250 лв. Въззивният съдебен състав е посочил, че споделя напълно тези изводи на първата инстанция, тъй като в приложения на л. 420 списък по чл. 80 ГПК и ангажираните към него доказателства за плащане е отразено, че е платен адвокатски хонорар от 21 250 лв. общо или по 4 250 лв. за защита срещу претенцията на всеки от ищците, както и доказателства за регистрация по ЗДДС. Изложил е съображения, че с оглед размера на исковата претенция на всеки един от ищците минималният размер на адвокатското възнаграждение възлиза на 3 530 лв., а предвид факта, че Адвокатско дружество „Георгиева и партньори“ е регистрирано по ЗДДС, дължимото се в процесния случай минимално адвокатско възнаграждение за всеки един от предявените пет иска е в размер на 4 236 лв. или съответно 21 180 лв. общо (5 х 4 236 лв.), в който случай заплатеният адвокатски хонорара надвишава само с 14 лв. минималният предвиден такъв в НМРАВ размер за всеки от предявените искове. Съставът на въззивния съд е изложил и аргументи, че производството се отличава с правна и фактическа сложност. Същата е обоснована с предявяването на пет кумулативно съединени иска за половин милион лева, довело до необходимост от своевременно ангажиране на процесуални защитници с необходимите опит и квалификация; проведени в хода на производството пет открити съдебни заседания, в които са изслушани четири експертизи – сред които съдебно-психологическа експертиза, комплексна съдебно-медицинска и автотехническа експертиза, както и комплексна тройна съдебно-автотехничекса експертиза и комплексна четворна съдебно-автотехническа експертиза; разпитани са четирима свидетели. С оглед броя на проведените открити съдебни заседания решаващият съдебен състав е посочил, че следва да намери приложение и разпоредбата на чл. 7, ал. 8 НМРАВ, съгласно която за всяко следващо съдебно заседание след второто се заплащат допълнително по 100 лв., като предвид факта, че Адвокатско дружество „Георгиева и партньори“ е регистрирано по ЗДДС, следва допълнително да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 360 лв. Изхождайки от тези съображения, въззивният съд е заключил, че минимално дължимото адвокатско възнаграждение съгласно разпоредбите на НМРАВ в процесния случай се развнява на сумата от 21 540 лв., т.е. претендираният адвокатски хонорар в размер на 21 250 лв. не само не е прекомерен, а дори е под минималния такъв за дело с такъв материален интерес и сложност, поради което претендираният от ответното дружество адвокатски хонорар не е прекомерен и не подлежи на намаляване. Настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение, по следните причини: Формулираните от частните касатори втори и трети въпроси са пряко съотносими към основанията за касиране на обжалвания съдебен акт, тъй като отговорите им предпоставят проверка за правилността на въззивното определение, която се дължи само след допуснато касационно обжалване. При поставяне на посочените въпроси не са съобразени указанията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС за липса на тъждество между основанията за допускане на касационно обжалване и общите основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С оглед неустановяване на общия селективен критерий, ВКС не дължи произнасяне по бланкетно поддържаната допълнителна предпоставка за достъп до касация по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Първият и четвъртият въпроси, поставени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, са обуславящи, но нямат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия; а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде осъвременена предвид настъпилите промени. В случая, не е посочена непълнота или неяснота на конкретна правна норма, налагащи преодоляване по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на конкретни обстоятелства. Национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, не противоречи на правото на ЕС, ако с оглед на конкретните условия за прилагането й отговаря на легитимни цели и ако така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели – решение на Съда на Европейския съюз (първи състав) от 23 ноември 2017 година по съединени дела C-427/16 и C-428/16. При постановяване на определението си въззивният съд се e съобразил с това принципно положение и няма основание актът му да бъде допуснат до касационен контрол. Касационен контрол не би могъл да бъде допуснат и на самостоятелното основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, въведено със ЗИД ГПК – ДВ бр. № 86 от 2017 г. Очевидната неправилност не е тъждествена с неправилността по чл. 281, т. 3 ГПК и би била налице при съдебен акт, който страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран без необходимост от извършване на касационна проверка за законосъобразност и обоснованост. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил несъществуваща правна норма или законът е приложен в неговия обратен смисъл. Актът би могъл да бъде очевидно неправилен и при явна необоснованост поради грубо нарушаване на правилата на формалната логика. Съобразявайки посочените критерии, релевантни към самостоятелното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, атакуваното въззивно определение не би могло да се определи като очевидно неправилно. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение