Определение № 180 от 01.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 707/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на ответника „Бостън Ленд Фънд“ ЕООД срещу определение на състав на ВКС, с което е върната касационната му жалба срещу въззивно решение в частта относно уважения иск по чл. 135 ЗЗД за недействителност на договор за аренда, с изложени оплаквания за неправилност и искане за отмяната му със съответните последици. Ищецът „Интер Лес – 11“ ООД не изразява становище, както и другият ответник Д. Д.. За да постанови обжалваното определение, касационният състав е приел, че цената на иска по чл. 135 ЗЗД, определена по правилото на чл. 69, ал. 1, т. 5 ГПК на база арендната цена за една година, в конкретния случай е в размер на 8318.96 лв., поради което и с оглед търговския характер на делото (доколкото оспорената сделка е сключена от жалбоподателя – търговско дружество във връзка с дейността му при липса на обстоятелства, оборващи презумпцията по чл. 286, ал. 3 ТЗ) въззивното решение не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 2 ГПК. Определението е правилно. Неоснователен е доводът на жалбоподателя, че в случая цената на иска е следвало да бъде определена съгласно чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК въз основа на общия размер на арендните вноски за целия срок на договора. Относно приложимото правило за определяне на цената на исковете за недействителност и прекратяване на договор за аренда, е установена последователна практика на ВКС в смисъл, че цената на иска в тези хипотези се определя съгласно чл. 69, ал. 1, т. 5 ГПК въз основа на арендната цена за една година (ч. гр. д. № 95/20, IV г. о; ч. гр. д. № 190/19, III г. о.; ч. гр. д. № 863/18, III г. о.; ч. т. д. № 39/18, I т. о.; ч. т. д. № 1764/17, II т. о., и цитираната там практика). Неоснователно се поддържа, че между договора за наем и договора за аренда са налице принципни различия, определящи ги като отделни видове договори, тъй като тези различия не обуславят различие в правната природа на двата договора. От тази гледна точка неоснователен е и допълнителният довод за недопустимост правилото на чл. 69, ал. 1, т. 5 ГПК да се прилага по аналогия като процесуална норма, доколкото прилагане по аналогия не е налице – в качеството си на подвид на договора за наем арендата се обхваща пряко от приложното поле на обсъжданата разпоредба. С тези мотиви съдът