Определение № 607 от 09.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3656/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Н.М.97“ ЕООД, чрез адв. Х. Н. против решение № 533/28.04.2025 г. по в.гр.д. № 2968/2024 г. на Апелативен съд София, с което като е отменено решение от 12.08.2024 г. по гр.д.№[ЕИК] г. на Софийски градски съд, е обявен за окончателен предварителен договор от 22.05.2008 г., инкорпориран в т.9 на нот.акт за замяна № 29, дело 230/2008 г. на нотариус Е., с район на действие Софийски районен съд, сключен между В. Л. П.-К. и Х. Д. Кримел от една страна и „Н.М.97“ ЕООД от друга за 24/34,11 ид.ч. от недвижим имот, представляващ гараж № 2, находящ се на партер/първи етаж, кота 0,00, със застроена площ от 34,11 кв.м., при граници: улица, подземник, гараж № 4, коридор, гараж № 1, заедно с прилежащите му 3,064 % ид.части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, който представлява самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.702.242.1.15 по КККР на [населено място], с адрес на имота [населено място], район С., [улица], ет.1. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирани да обжалват страни и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване. Касаторът обжалва решението като неправилно поради допуснато нарушение на материалния закон – чл.19, ал.3 ЗЗД, съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в необсъждане на заявено с отговора на исковата молба и в отговора на въззивната жалба възражение срещу иска и необоснованост – основание по чл.281, т.3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд неправилно е приел, че уговорената в т.9 от нот.акт замяна е възмездна, доколкото е налице насрещна престация, изразяваща се в дадено съгласие от страна на ищците да се строи на вътрешната регулационна линия на собствения им имот и това съгласие придава имуществен еквивалент на задължението за прехвърляне на собственост. До този извод въззивният съд е стигнал, без да е дал отговор на възраженията на ответника, че той е притежавал правото да строи на вътрешната регулационна линия като собственик на съседния имот, когато реализира в него средно застрояване по силата на закона и не се е нуждал е от съгласие на ищците за това, което следва по аргумент за противното от нормата на чл.21, ал.5 ЗУТ, която изисква такова съгласие единствено при реализиране на свързано ниско застрояване, както и че ответното дружество не се е възползвало от даденото в т.8 съгласие от нотариалния акт за замяна, тъй като такова не е било необходимо за извършеното от него средно свързано застрояване в съседния на ищците имот, каквото е предвидено в Подробния устройствен план. Не е отговорил и на довода, че уговорката по т.9 от нотариалния акт за замяна е нищожна поради липса на основание, тъй като съгласието на ищците не е било необходимо за реализиране на застрояването, предвидено в ПУП. Като не е обсъдил тези възражения, въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение и е постановил неправилно решение. Според касатора необосновано въззивният съд е приел, че съгласно приетите по делото доказателства, строежът е реализиран според уговорките на страните и след изменение на плана за регулация, с което насрещното задължение на ответника е станало изискуемо. Поддържа се, че изменението на плана за регулация касае единствено разделянето на съсобствения на страните имот на два самостоятелни УПИ и не касае застрояването на последните. Необосновани били и изводите, че описаният в т.9 от договора за замяна гараж е в патримониума на ответника, доколкото в изградената сграда, последният притежава само един обект, отговарящ на постигнатата уговорка, като констатираната разлика в площта не променя идентичността на обекта, тъй като не е съществен индивидуализиращ признак. Иска се решението да бъде отменено и вместо него да се постанови друго, с което искът по чл.19, ал.3 ЗЗД да бъде отхвърлен или делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, който да се произнесе по направените от ответника възражения. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, по въпросите от първи до четвърти не са изложени допълнителни критерии по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване, а те са повдигнати във връзка с твърдяното от ответника наличие на основанието на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, с доводи за допуснато от съда грубо нарушение на материалния закон, като е приложил неотносима към спора правна норма – чл. 210 ЗЗД и поради явна необоснованост. На основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК са формулирани следните процесуалноправни въпроси: 1/ Допустимо ли е въззивният съд да се произнася по непосочени във въззивната жалба основания; 2/ Дължи ли въззивният съд произнасяне по всички възражения на въззиваемата страна, наведени в отговора на въззивната жалба; 3/ Следва ли съдът при формиране на вътрешното си убеждение, да се съобрази със закона и правилата на формалната логика и 4/ Задължен ли е въззивния съд да изложи фактически и правни изводи по съществото на спора, след самостоятелна преценка на доказателствения материал, като даде отговор на доводите на въззиваемия и посочи защо намира заявените с отговора на въззивната жалба доводи за неоснователни. Поддържа се, че по тези въпроси въззивният съд е процедирал в противоречие със задължителната практика на ВКС – т.19 от ТР №1/2001 г. на ОСГК, т.2 от ТР №1/2013 г. на ОСГТК и на конкретно посочена казуална практика на ВКС. По повдигнатите въпроси под №№ 5, 6, 10, 11 и 12 от изложението, които се свеждат до въпроса допустимо ли е обявяване на предварителен договор за окончателен за идеални части от претендирания имот, без за това да е направено нито искане в исковата молба, нито възражение във въззивната жалба и липсва съгласие на страните, се поддържа, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение № 250/21.05.2010 г. по гр.д. № 3/2009 г. на III г.о. Насрещните страни по касационната жалба, чрез адв. К. П., са депозирали отговор, в който поддържат становище, че не са налице сочените от касатора основания на чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на изложените доводи за неправилност и необоснованост на въззивното решение. За да отмени първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че при правилно установени от първата инстанция факти, изводът му за неоснователност на иска по чл.19, ал.3 ЗЗД е неправилен. Посочил е, че в случая са налице кумулативно предвидените предпоставки за уважаване на иска, а именно: предварителният договор, обективиран в т.9 от договора за замяна от 22.05.2008, е действителен; задължението на обещателя-ответник е станало изискуемо; към момента на постановяване на решението, последният е собственик на имота, предмет на предварителния договор и ищците са изправна страна по договора. Приел е, че поетото от ответника задължение за прехвърляне на правото на собственост върху процесния гараж не е безвъзмездно, а е срещу насрещна престация, изразяваща се в съгласието на ищците да се строи на вътрешната регулационна линия на собствения им имот; че даденото съгласие за застрояване придава имуществен еквивалент на задължението за прехвърляне на правото на собственост и предварителният договор следва да се разглежда като такъв за замяна; че предварителният договор съдържа уговорки относно съществените условия на окончателния договор за продажба, които са приложими съответно и при замяната съгласно чл.223 ЗЗД - вещта и цената, като в случая цената е уговорена като компенсация за предварително даденото съгласие да се строи, а вещта е индивидуализирана като гараж с площ от 22 до 24 кв.м. На следващо място е приел, че строежът е реализиран според уговорките на страните и след изменение на плана за регулация, с което насрещното задължение на ответника е станало изискуемо. За неоснователни са намерени доводите и възраженията на въззиваемата страна-ответник, че строежът не е реализиран, че не е собственик на описания в исковата молба гараж; че предварителният договор е нищожен на основание чл.26, ал.2 ЗЗД поради липса, респ. невъзможен предмет на имота, като е изложил подробни съображения за това. Липсва произнасяне по доводите на въззиваемия, че предварителният договор за замяна е нищожен поради липса на основание, тъй като съгласието на ищците не е било необходимо за реализиране на застрояването, предвидено в ПУП и изпълнено впоследствие от ответника, чрез трето за спора лице, както и че ответното дружество не се е възползвало от даденото в т.8 съгласие от нотариалния акт за замяна, тъй като такова не е било необходимо за извършеното средно застрояване на собствения му имот. По отношение на констатираното отклонение в застроената площ на обекта /застроен на 34 кв.м. при уговорени 24 кв.м./ с допустими 2 кв.м. отклонение/, съдът е посочил, че последното не прави построеното негоден по предназначение или ползване обект, но същото следва да бъде съобразено от съда при постановяване на решението, доколкото отклонението в застроената площ се отразява на правата върху обекта, поради което договорът следва да се обяви за окончателен за 24/34,11 ид. части от процесния гараж. Съгласно задължителните постановки на т. 1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК– доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, и по този въпрос въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че при така изложените от въззивния съд решаващи мотиви за уважаване на иска по чл.19, ал.3 ЗЗД, решението следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по уточнения от състава на ВКС въпрос: „Длъжен ли е въззивния съд да изложи фактически и правни изводи по съществото на спора, след самостоятелна преценка на доказателствения материал, като се произнесе по доводите и възраженията на въззиваемия, заявени с отговора на въззивната жалба и да посочи в мотивите защо ги намира за неоснователни“, за да се провери дали въззивният съд е процедирал в противоречие със задължителната практика на ВКС – т.19 от ТР №1/2001 г. на ОСГК и т.2 от ТР №1/2013 г. на ОСГТК, както и на посочената в изложението казуална практика на ВКС. За касационното обжалване, касаторът дължи държавна такса в размер на 73,45 евро на основание чл.18, ал.2, т.2 Т., които се събират от съдилищата по ГПК. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,