Определение № 3155 от 10.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 1869/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на „Еконт бригада „ЕООД, [населено място] против определение № 1575 от 11.06.2025 г. по ч.гр.д. № 1526/2025 г. на Софийски апелативен съд. Ответникът по частната касационна жалба- „Сентека“ ЕООД, [населено място] е на становище, че определението е правилно. Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното: Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК обвързва допускането до разглеждане частната касационна жалба с наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Частният касатор, след направено оплакване за това, че съдът е отчел относно евентуалната основателност на бъдещия иск, неотносим документ и след подробно изложените доводи за нередовност на молбата по чл.389 ГПК е поставил въпросът: „ Може ли да се постанови определение за допускане на обезпечение на бъдещ иск когато е налице нередовна молба по чл.390 ГПК, в която не е конкретизирано основанието на иска, нито определянето на размера на иска, чието обезпечение се иска и не са изложени ясно всички обстоятелства, които обуславят претенцията?.“ Така поставения въпрос е свързан с приетото от състава на въззивният съд, че е налице редовност на сезиращата молба, тъй като съдържа минимално необходимото законово съдържание по чл.127 ГПК, изведено от това, че страната сочела дължимост на сумата 342 600лв., съгласно договор между страните, който договор твърди, че е прекратен по взаимно съгласие и прието предложение за заплащане на останалата договорена част от възнаграждението, след приспадане неустойката за забава. Сочено е противоречие с определение №826/13г. по ч.т.д.3887/13г. на ВКС, ІІ т.о. Страната е развила оплакване, че съдът не бил изложил мотиви относно обезпечителната нужда, а молителят не представил доказателства в тази връзка. Така е поставен въпросът – 2/ „Следва ли при произнасяне по молба за допускане на обезпечение, съдът да установи наличието на обезпечителна нужда и задължен ли е съдът да прецени доколко обезпечителната мярка е допустима и подходяща?“. Изброени са съдебните актове, на които, според страната, определението противоречи. Частният касатор е посочил и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. От практиката на ВКС, страната е извела разбиране, че основателността на молбата за обезпечаване на бъдещ иск се преценява в контекста на представени убедителни доказателства за основателност на този иск. Развити са оплаквания, че страната в случая не е представила такива, като не е доказала реалното изпълнение на задълженията си. Поставен е въпросът: „ Трябва ли съдът да прави преценка дали приложените към молбата доказателства са относими към иска, на който се основава молбата за налагане на обезпечителни мерки или може да наложи обезпечение при липса на относими доказателства?“ Необходимо ли е … молителят да приложи и доказателства, дори да не са убедителни …?“ Страната е развила оплаквания за неправилност на определението, като е изложила съображения за „превратно„ тълкуване на доказателствата от решаващия състав, а в заключение е заявила, че по този въпрос липсва съдебна практика. Поставен е въпросът – „Допустимо ли е с изискването на закона допускането на запор върху всички сметки във всички банки на територията на страната …. Следва ли съдът да направи преценка за прекомерност на наложеното обезпечение ?.... Поставени са още два аналогични въпроса. Частният касатор е посочил, че счита освен това за налично и основанието по чл.280, ал.2 ГПК, поради очевидна неправилност, като лаконично е отбелязал по това основание, че съдът ес произнесъл по нередовна молба. Други доводи сне са развити. Съгласно възприетите в т. 1 на ТР № 1/2010 г. по тълк.д №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни указания, правен въпрос, по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, е този, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело, който е бил включен в предмета му, чрез валидно предприетите и извършени от страните процесуални действия и е свързан с обективираната в крайния му акт правна воля на съда. С оглед така приетата дефинитивност на основанието се налага извод, че поставеният първи въпрос не е релевантен, тъй като не е свързан с решаващите изводи на състава, който изрично е приел и мотивирал, наличие на редовна молба, поради това,че съдържа изискуемия минимум данни по чл.127 ГПК- това съдържание изрично е очертано в мотивите на обжалваното определение, като съдът е посочил, че производството е образувано по молба за допускане обезпечение на бъдещи искове за заплащане на сумата 342 600лв., дължима по договор за изработка, представляваща финално плащане по доброволно прекратен между страните договор от 20.10.21г след приспадане на неустойка за забавено изпълнение. Т.е. съдът е съобразил редовността на бъдещата исковата молба - с редовно изложенаи достатъчна обстоятелствена част и петитум. Или така поставен въпросът не е релевантен, като неотчитащ решаващите изводи на състава. За пълнота следва да се отбележи, че липсва противоречие и с приетото със соченото определение на ВКС- № 826 от 02.021.2013 г. по ч.т.д. № 3887/2013 г. Както е заявил и частният касатор - с този акт е прието изрично, че за да се допусне обезпечение на иск по нередовна молба за обезпечаване на бъдещ иск не съставлява недопустимост на производството по обезпечаване, а касае неговата основателност, тъй като надлежното упражняване правото на иск е пряко свързано с редовността на исковата молба, като последната следва да съдържа всички факти определящи спорното право и неговите предели. До поправяне по реда на чл.129 ГПК на исковата молба е възпрепятствано упражняване на правото на иск, включително и съпътстващите процесуални действия каквито са обезпечаване на иска. Т.е. съдът не е приел нещо различно, извършвайки преценка за редовност на бъдещата исковата молба, третираща иск чието обезпечение е предмет на спора. Вторият поставен въпрос е фактически, а не правен дотолкова доколкото, необходимостта от произнасяне по обезпечителната нужда е заложено в изискванията за разглеждане на молбата, а в случая и съдът изрично е обосновал нейното наличие т.е. налице е произнасяне по обезпечителната нужда. Същото е относимо и към третия въпрос / съдържащ няколко еднозначни въпроса/.Съдът е изложил нарочни мотиви относно евентуалната основателност на бъдещия иск, поради което е и направил преценката, обосноваваща съдържанието на въпроса. Недоволството от приетото е неотносимо към основанията за допускане на касационно обжалване. Поставеният и последен въпрос / отново с множество въпроси с еднозначен характер / също не е релевантен, с оглед изрично изложените мотиви обосноваващи необходимостта от именно такъв вид обезпечение. Извън това, дори и тези въпроси да бъде приети за релевантни, страната не изложила каквито и да било доводи по допълнителния критерий, съобразно разяснената неговата същност с т.4 наТР ОСГТК № 1 /09г. Касаторът, чрез пълномощника си е поддържал основание чл.280,ал.2 ГПК, уточнено в изложението като „очевидна неправилност“, по което липсват доводи, извън общо и лаконично посоченото, че съдът се е произнесъл по нередовна молба. Изложението не съдържа доводи по нито една от хипотезите на очевидна неправилност, която дефинитивно предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност. С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание, както вече бе отбелязано, липсват доводи по очертаните хипотези. Ирелевантно към тази фаза на касационното производство остава общо изразеното разбиране за неправилност на решението. С оглед така депозираното изложение, не се обосновава извод за приложно поле на касационно обжалване. По тези съображения, Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение