Определение № 1845 от 15.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3227/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С въззивно решение № 28/28.02.2023 г., поправено с решение №52/20.04.2023 г. в производство по чл.247, ал.1 ГПК, постановени по в.гр.д. № 472/2022 г. на Апелативен съд – Бургас, като краен резултат „ЗД Бул Инс“ АД е осъдено да заплати на основание чл. 432 КЗ на Р. К. Г. сумата от 24 000 лв., представляващи обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди, настъпили в резултат на ПТП от 30.07.2019 г. в к.к. „Слънчев бряг“, на главната алея [населено място]- [населено място], пред паркинга на хотел „Оазис“, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 21.08.2019 г. до окончателното изплащане на сумата. Искът на Р. К. Г. е отхвърлен за разликата над 24 000 лв до претендирана сума от 50 000 лв.- обезщетение за неимуществени вреди.

Въззивното решение на Апелативен съд – Бургас е постановено при повторно разглеждане на делото от въззивния съд след като с решение № 50168 от 09.12.2022 г. по т.д. 1983/2021 г. на ВКС, II т.о., постановено в производство по чл. 290 от ГПК е отменено решение №8 от 11.05.2021 г. по в. гр.дело №137/2021 г. на АС Бургас, в частта с която е потвърдено решение №361/14.12.2020 г по т.дело №646/2019 г. на ОС Бургас, в частта, с която е отхвърлен предявеният от Р. К. Г. срещу ЗД“Бул Инс“АД иск по чл.432, ал.1 КЗ за разликата над сумата от 12 000лв. до сумата от 50 000лв., обезщетение за неимуществени вреди, вследствие на увреждане от ПТП от 30.07.2019 г., за разноските и е върнато делото за ново разглеждане от друг състав на АС Бургас.

Подадена е касационна жалба от Р. К. Г., чрез адв. Д. срещу отхвърлителната част на новото въззивното решение – за сумата над 24 000 лева до претендиран размер 50 000 лв. Р. К. Г. счита, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК.

В изложението към касационната жалба касаторът поставя следните въпроси във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК: 1). Как следва да се прилага принципът на справедливостта, въведен в чл. 52 от ЗЗД, и кои са критериите, които трябва да се съобразяват при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотеза на предявен пряк иск по чл. 432, ал. 1 от КЗ срещу застрахователя и длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии за прилагане на принципа на справедливост и да ги съпостави реално с доказателствата по делото?; 2). Следва ли съдът, при приложението на чл. 52 от ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди от непозволено увреждане, да се съобрази с указанията, съдържащи се в т. II на ППВС № 4/1968 г. и да обсъди и анализира всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, конкретни увреждания, претърпени и търпени болки и страдания на пострадалия и настъпили усложнения и трайни последици и въз основа на комплексната им оценка да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост?; 3). Длъжен ли е съдът да вземе предвид всички увреждания на пострадалия и последици за здравето и психиката му и да съобрази значението на всяко увреждане и характера, продължителността и значението на последиците от тях? Длъжен ли е да отчете неочаквания и несвоевременен характер на причинените от деликт увреждания? По първите три въпроса касаторът твърди противоречие с решение № 93/23.06.2011 г. по т.д. № 43/2010 г. на ВКС, II т.о.; решение № 259 от 19.12.2014 г. по гр.д. № 1746/2014 г. на ВКС, III г.о.; решение № 136 от 1.03.2012 г. по гр.д. № 414/2010 г. на ВКС, III г.о.; решение № 88 от 17.06.2014 г. по т.д. № 2974/2013 г. на ВКС, II т.о.; решение № 158 от 17.10.2014 г. по т.д. № 3594/2013 г. на ВКС, на I т.о.; 4). Следва ли съдът при определяне на справедливия размер на застрахователното обезщетение да вземе предвид наред с указаните в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС и нормативно посочените нива на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица и икономическата конюктура в страната, съобразено с инфлацията, обезценяването на лева и нарастването на цените? Касаторът твърди противоречие с решение № 749 от 15.12.2008 г. по т.д. 387/2008 г. на ВКС, II т.о; решение № 66 от 03.07.2012 г. по т.д. № 619/2011 г. на ВКС, II т.о.; решение № 83 от 06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, II т.о.; решение по т.д. № 795/2008 на ВКС, II т.о.; решение по т.д. № 619/2011 г. на ВКС, II т.о.; решение по т.д. № 916/2011 г. на ВКС, I т.о.; решение № 101 от 3.07.2014 г. по т.д. № 4391/2013 г. на ВКС, II т.о.; 5). Следва ли при постановяване на своето решение въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните, както и събраните доказателства за релевантните факти, на които те се основават и да изложи мотиви по тях? Касаторът твърди противоречие с решение № 142 от 30.03.2020 г. по т.д. № 2970/2018 г. на ВКС. I т.о.; решение № 221 от 8.02.2016 г. по гр.д. 1453/2015 г. на ВКС, I г.о.; решение № 217 от 9.06.2011 г. по гр.д. 761/2010 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 92 от 16.03.2012 г. по гр.д. № 980/2011 г. на ВКС, II г.о.; решение № 323 от 27.09.2012 г. по гр.д. № 408/2011 г. на ВКС, I г.о.; решение № 480 от 07.11.2011 г. по гр.д. № 1347/2010 г. на ВКС, I г.о.

Касаторът счита още, че решението е очевидно неправилно – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 от ГПК.

Ответникът по касационната жалба – ЗД „БУЛ ИНС“ АД, е взел становище за неоснователност на касационната жалба.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК и срещу подлежащо на обжалване въззивно решение.

Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното:

Ищецът Р. К. Г. е предявил иск срещу ЗД „БУЛ ИНС“ АД, като застраховател по застраховката гражданска отговорност на МПС на виновния водач на л.а. „Х. С.“ за ПТП на 30.07.2019 г. при което е пострадал ищецът, като водач на мотоциклет „Х.“ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от 50 000 лева,/ при първоначално претендирани от 70 000лв./, претърпени вследствие на пътнотранспортното произшествие. Окръжен съд – Бургас е уважил частично иска и е осъдил ЗД „БУЛ ИНС“ АД да заплати на Р. К. Г. 12 000 лева обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на ПТП и е отхвърлил претенцията за разликата над този размер. След като първоинстанционното решение е било обжалвано, Апелативният съд- Бургас е потвърдил изцяло първоинстанционното решение. В резултат от касационното обжалване, решението на Апелативен съд – Бургас по в.гр.д. 137/2021 г. е отменено, поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила от въззивния съд, който не е обсъдил своевременно наведените от ищеца във въззивната жалба доводи относно критериите за определяне на справедливо обезщетение по смисъла на чл.52 ЗЗД, относно установяването на осъществените от всеки от участниците в процесното ПТП действия и относно липсата на принос от страна на ищеца за настъпване на вредоносния резултат, и не е анализирал приетото във въззивното производство писмено доказателство във връзка със здравословното състояние на ищеца. Делото е било върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, при което да се обсъдят и всички факти, настъпили след предявяване на иска, които са от значение за спорното право в това число и наличието на данни за осъществена оперативна интервенция по отношение на ищеца и в тази връзка да извърши преценка от необходимостта от назначаване на повторна съдебно-медицинска експертиза.

Въззивният съд при новото разглеждане на делото е приел, че не е спорно между страните, че на 30.07.2019 г., в к.к. „Слънчев бряг“ е настъпил пътен инцидент между л.а. „Х. С.“, с рег. № * , и Р. К. Г., който е управлявал мотоциклет „Х.“, с рег. [рег.номер на МПС]. Р. К. Г. се е движел зад друг автомобил – джип - по главната алея в к.к. „Слънчев бряг“, в посока от [населено място] към [населено място]. Приближавайки към изхода на хотел „Оазис“, джипът спрял на пътното платно, за да даде предимство на водача на л.а. „Х. С.“, който е изчаквал, за да излезе от паркинга на хотела като завие наляво в посока към [населено място]. В този момент Р. Г. е възприел л.а. Х. С. и спрелия пред него джип, но за да избегне челен удар, го е заобиколил отляво и без да намали скоростта, навлязъл в насрещната пътна лента. В същото време, водачът на л.а. „Х. С.“ вече е бил пресякъл дясната лента и е навлизал в насрещната лента в посока [населено място]. Последвал е сблъсък между Р. К. Г. и л.а. „Х. С.“, от който Р. Г. е получил счупване на десния глезен. По делото не е спорило, че гражданската отговорност на водача на л.а. „Х. С.“ е била застрахована при ответника ЗД „Бул Инс“ АД. Механизмът на ПТП е бил изяснен от въззивния съд със заключението на автотехническа експертиза, която е изготвена въз основа на съставени констативен протокол и протокол за оглед на местопроизшествието, както и по обясненията на самите участници, включително и на ищеца и с оглед на заключението на вещото лице е прието, че водачът на мотоциклета Р. К. Г. е бил на два пъти по-голямо разстояние от опасната си зона за спиране, когато е възприел излизащия от паркинга л.а. „Х. С.“ и спрелия пред него джип, същия е могъл да намали скоростта и да спре аварийно зад спрелия джип, но вместо това е предприел заобикалянето му отляво при което е последвал ударът между л.а. и мотоциклета. Също така е прието, че водачът на л.а. „Х. С.“, който е излизал от паркинга и от път без предимство е пресякъл дясната лента и също е бил навлязъл в насрещната лента, извършвайки завой наляво, при което е настъпил удара между двете ППС и контузен ищецът, който изхвърчал от превозното средство, паднал и получил фрактура на десен глезен. При отчитане на механизма на ПТП и поведението на двамата водачи, нарушили правилата за движение съдът е приел съпричиняване от страна на пострадалия водача на мотоциклета Р. Г. от 40 %, какъвто е бил изводът и на първоинстанционният съд. Предмет на спора пред въззивната инстанция са били и уврежданията, които ищецът е получил в резултат на ПТП, интензитета и продължителността на претърпените от него болки, страдания и неудобства, както и дължимия справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди. Въз основа на приложената по делото медицинска документация и заключението на съдебномедицинската експертиза, е установено, че Р. К. Г. е получил фрактура на външния малеолус на десния крак (счупване на десния глезен), вследствие на процесното ПТП. След инцидента той е бил хоспитализиран в МБАЛ „Бургасмед“ ЕООД, където му е била извършена първата оперативна интервенция – открита репозиция на фрактурата с поставяне на метална остеосинтеза. Вещото лице е посочило, че възстановителният период от травмата е бил между два и четири месеца. Въззивният съд е отчел младата възраст на ищеца към момента на инцидента, както и особеностите на физиката му – активен млад мъж на 30 г., който е спортувал, и и оглед показанията на свидетелката Г., която живеела с ищеца е приел, че възстановителният процес при него е продължил около два месеца след операцията. През този период Р. К. Г. е изпитвал интензивни болки, заради които е трябвало да приема обезболяващи медикаменти. Обичаен за такъв вид травма и операция е бил отокът в областта на глезена му. Не се е наложило кракът му да бъде гипсиран или шиниран. В продължение на около два месеца след изписването му от болницата, ищецът не е можел да се придвижва свободно, използвал е патерици и е прекарал това време у дома. Заради увреждането той се е нуждаел от чужда помощ – такава е полагала за него свидетелката Г.. Приел е, че пътният инцидент е оставил негативен отпечатък и върху психиката на Р. К. Г.. Ищецът е преживял стрес и в продължение на два-три месеца е изпитвал безпокойство при спомена за ПТП. Освен това, ищецът е бил лишен от възможност да работи през летния сезон и да реализира доходи. Въззвиният съд в изпълнение на указанията в отменителното решение на ВКС е разгледал и представеното пред него ново доказателство – епикриза от УМБАЛСМ „Н.И.Пирогов“ ЕАД – [населено място], удостоверяваща извършена втора операция на ищеца. Тя е била извършена през май 2021 г., в УМБАЛСМ „Н.И.Пирогов“ ЕАД, [населено място], за да бъде отстранена металната остеосинтеза. Макар да не са били събирани доказателства за претърпени болки и страдания и след втората операция, въззивният съд е приел за житейски логично, че такива са съществували, доколкото е било нормално подобна оперативна интервенция да бъде съпроводена от физически болки. Прието е също, че ищецът е трябвало да приема отново болкоуспокояващи лекарства, както и че е бил повторно обездвижен през известен период от време, с оглед зарастване на раната.

Въззивният съд е обосновал заключението си за претърпените от ищеца неимуществени вреди въз основа на медицинската документация, заключението на съдебномедицинската експертиза и гласните доказателства, събрани чрез разпит на свидетелката Г.. За определяне размера на дължимото обезщетение съдът е съобразил приложението на чл. 52 ЗЗД и разясненията дадени в ППВС № 4/1968 г. и практиката на ВКС относно критериите, които следва да прецени. Отчетени са били възрастта на пострадалия, физически активният му статус, сравнително краткия период на лечение. Обсъдени са болките и страданията, които е изпитвал Р. К. Г., интервенциите, през които е трябвало да премине- две операции, неудобствата и психическият стрес, до които е довел инцидентът. Прието е, че при изготвяне на медицинското заключение не е било установено дали ищецът е бил напълно възстановен от увреждането, тъй като пострадалият не е посетил вещото лице за личен преглед. При преценката на всички обстоятелства по делото съдът е приел е, че справедливото обезщетение е 40 000 лева и след отчитане на съпричиняване от страна на пострадалия от 40%, е уважил исковата претенция за сумата от 24 000 лева.

При тези изводи на въззивния съд не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения:

Първите три въпроса, които касаторът е поставил в изложението, могат да се обобщят като въпроси за прилагане на критериите за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Въпросите са обуславящи, но не са разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС, включително и цитираната в изложението. Разяснения за определянето на обезщетението за неимуществени вреди и за приложението на принципа за справедливост са дадени в ППВС № 4/1968 г. и формираната практика на ВКС. Размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определят, като се преценят редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. От значение са също и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, включително и нивата на застрахователно покритие към същия момент. В практиката на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК, включително и посочената от касатора, както и решение № 50066 от 6.07.2023 г. по т. д. № 1135/2022 г. на ВКС, I т. о. и решение № 50111 от 15.05.2023 г. по т. д. № 1319/2021 г. на ВКС, I т. о. и решение № 50148 от 28.02.2023 г. по т. д. № 925/2021 г. на ВКС, II т. о., също трайно се приема, че при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, решаващият съд е длъжен да извърши цялостен анализ и оценка на всички установени по конкретното дело обстоятелства, имащи значение за прилагане на принципа за справедливост, при отчитане на икономически условия в страната към момента на увреждането, включително и нивата на застрахователно покритие към същия момент. Именно такова разбиране е възприел и въззивният съд при определяне на справедливия размер на дължимото обезщетение, като е съобразил всички обстоятелства, които обуславят присъдения размер и това, че ищецът, получил счупване на глезена на десния крак е претърпял две операции, съпроводени от физически болки, прием на болкоуспокояващи лекарства, повторно обездвижване през известен период от време, с оглед зарастване на раната, притесненията, стрес и безпокойство от спомена за станалото ПТП, но също така и това, че липсват данни за настъпили усложнения и удължаване на възстановителния период от претърпяната травма, при младата възраст на ищеца.

Четвъртият поставен въпрос се отнася до лимитите на застраховане и обществено-икономическите условия в страната и размера на обезщетението за неимуществени вреди. Той е формулиран общо и не може да получи универсален отговор, доколкото определянето на размера на обезщетението зависи от много други фактори, посочени в ППВС № 4/68 г. Всички те се преценяват в тяхната съвкупност и спрямо особеностите на конкретния случай. Въззивният съд е определил размер на обезщетението за неимуществени вреди, който не е извън нормативно установените лимити на застрахователното покритие към 2019 г., когато е настъпило процесното ПТП, както и е съобразил в тази връзка и обществено-икономическата обстановка в страната при която е настъпило увреждането. В този смисъл е съобразена и практиката на ВКС, че лимитите на застраховане нямат самостоятелно значение, а могат да бъдат взети в предвид само при отчитане на конкретните икономически условия.

Последният пети въпрос в изложението, относно задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани относими и релевирани доказателства по делото, доводите и възраженията на страните, е обуславящ, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с посочената практика от касатора. Съобразно разрешението в трайната практика на ВКС, според която съдът, при самостоятелна преценка на събрания фактически и доказателствен материал по делото, следва да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора. В мотивите на решението съдът обсъжда доказателствата за всички правно релевантни факти и посочва кои факти намира за установени и кои намира за недоказани, а също обсъжда и всички искания и възражения на страните, които се основават на установени факти, както и доводите на страните, които имат значение за решението по делото. В случая при повторното разглеждане на делото от въззивният съд следва да се изпълнят и указанията в отменителното решение на ВКС, при което да се обсъдят и всички факти, настъпили след предявяване на иска, които са от значение за спорното право в това число и наличието на данни за осъществена в последствие оперативна интервенция по отношение на ищеца и втора операция за отстраняване на метална остеосинтеза. В изпълнение на указанията въззивният съд е обсъдил всички доводи и възражения на ищеца във въззивната жалба, както и е съобразил новите доказателства за удължаване на възстановителния период при ищеца и търпените болки и страдания за този период, поради което е присъдил и по-високо обезщетение за причинените неимуществени вреди. В изложението си към петия въпрос касаторът по-същество излага оплаквания и изразява несъгласието си с приетото от въззивния съд както по отношение на размера на обезщетението за неимуществени вреди, който смята за занижен, така и по отношение приетото съпричиняване от страна на пострадалия. Преценката на отделните факти по делото от значение за размера на обезщетението за неимуществени вреди при спазване на принципа за справедливост, както и свързани с отчитане на конкретното съпричиняване от пострадалия и в тази връзка намаляване на обезщетението е въпрос на обоснованост на съдебния акт и се отнася до правилността на обжалваното решение и не би могло да мотивира допускане на касационно обжалване при приложение на критериите по чл.280, ал.1 ГПК. За пълнота на изложението следва да се посочи, че в случая въззивния съд се е позовал на заключенията на приетите в първоинстанцинното производство медицинска и автотехническа експертизи, но преценени в съвкупност с останалите доказателства по делото- писмените и гласни, с които не са налице противоречия. Разпоредбата на чл. 200, ал. 3 от ГПК не вменява задължение на съда при всички случаи на оспорване на заключение да назначи друго или повече вещи лица. В тази връзка чл.201 ГПК регламентира, че допълнително заключение се възлага, когато заключението не е достатъчно пълно и ясно, а повторно-когато не е обосновано и възниква съмнение за неговата правилност. Въззивният съд, както и първоинстанционният съд е приел заключението на автотехническата експертиза, независимо, че е оспорена за пълно, ясно и обосновано и компетентно изготвено като го е преценил също така с останалите събрани доказателства по делото на които не противоречи, поради което е обосновал в пълнота своите изводи относно механизма на ПТП и съпричиняване от страна на пострадалото лице на произществието. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд не е основание за допускане на касационно обжалване. Основанията за допускане на касационно обжалване /чл. 280 ГПК/ са различни от основанията за касационно обжалване /чл. 281 ГПК/. Правилността на изводите на въззивния съд не може да бъде проверявана в производството по допускане на касационно обжалване, а само при разглеждане на касационната жалба, ако такова бъде допуснато.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

При тези съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на делото ответникът по касационната жалба има право на разноски, но такива не са претендирани и няма доказателства да са и направени пред касационна инстанция.

Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на III г.о.