Определение № 1661 от 29.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 519/2025 г.

Производството е по чл.280 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Лейди Шуус“ ЕООД, [населено място], срещу решение №306 от 22.11.2024г. по в.гр.д.№164/2024г. на Варненски апелативен съд. С него е потвърдено решение № 2/12.02.2024 г., по т. д. № 16/2022г. на Разградски окръжен съд, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от „Лейди Шуус“ ЕООД, искове срещу „Д.-Н“ ЕООД, със седалище [населено място], Община Цар Калоян, Област Разград за присъждане на сумата 22 190,10лв., претендирана като частично неплатено възнаграждение по договор за изработка, за което са издадени фактури с №24/07.02.2020г., № 26/04.03.2020г., № 31/06.04.2020г. и №33/04.05.2020г., и сумата 4 536,40 лв.- общ размер на мораторна лихва за периода до 10.03.2022г. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и ал.2 пр.1 и пр.3 от ГПК. Ответникът „Д.-Н“ ЕООД поддържа, че не са налице сочените от касатора предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Изразява и становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално недопустима, тъй като е подадена срещу неподлежащ на касационно обжалване съдебен акт. С разпоредбата на чл.280 ал.3 от ГПК /ред.ДВ бр.86/2017г./ са изключени от обхвата на касационния контрол решенията на въззивните съдилища, постановени по граждански дела с цена на иска до 5 000 лв. и по търговски дела с цена на иска до 20 000 лв. В настоящия случай обжалваното въззивно решение е постановено по търговско дело. Търговският характер на делото се основава на произхода на вземанията /арг. от чл.365 от ГПК / – договори за изработка между търговски дружества, свързани с упражняваното от тях занятие, съгласно чл.286 ал.3 от ТЗ. Съгласно постоянна практика на ВКС по приложението на чл.69 от ГПК, при обща искова претенция за заплащане на суми, дължими въз основа на множество фактури, цената на иска се определя в зависимост от обстоятелството дали плащанията са осъществени въз основа на един договор или всяко едно от плащанията е обусловено от наличието или липсата на отделно облигационно правоотношение /в този смисъл определение №617 от 27.10.2017 г. по ч. т. д. №1848/2017 г. на ВКС, II т. о., определение №359 от 30.07.2018г. по ч. т. д. №1663/2018г. на ВКС, I т. о., определение № 167 от 25.03.2016г. по ч. т. д. №192/2016г. ВКС, ІІ т. о. и потвърденото с него определение № 283 от 30.11.2015г. по т. д.№784/2015г., ВКС, ІІ т. о. и др./. В случая се претендира плащане на възнаграждение за изработени от ищеца изделия – елементи за обувки, по четири фактури, като се твърди, че изработката на всяка от партидите изделия е била възложена поотделно, съответно се касае за отделни самостоятелно възникнали облигационни правоотношения по договори за изработка. Изрично твърдение в този смисъл е направил и ищецът в молба – уточнение от 10.10.2023г., в която заявява, че претендираните суми по всяка от фактурите са по отделни сделки, договаряни в рамките на редовни и трайни отношения между страните. Цената на всеки от предявените искове за възнаграждение за изработени изделия по отделните фактури, както и на акцесорните искове по чл.86 от ЗЗД е под 20 000 лева, поради което въззивното решение, не подлежи на касационен контрол на основание чл. 280 ал.3 от ГПК. Воден от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, на основание чл. 280 ал.3 ГПК