Определение № 8 от 07.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1800/2020 г.

Производство по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. С решение № 7 от 31.01.2020 год. по в. гр. д. № 184/2019 год. Пловдивският апелативен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение № 104 от 24.01.2019 год. по гр. д. № 2900/2017 год., постановено от Окръжен съд - Пловдив, с което се признава на основание чл. 108 ЗС по отношение на Община Пловдив, че Ю. Г. И. е собственик на недвижим имот, представляващ празно дворно място с площ от 210 кв. м., съставляващо имот пл. № * от кв. 12 по регулационния план на [населено място], а по КККР, одобрени със Заповед № РД-18-48/03.06.2009 год. на ИД на АГКК, последно изменени със Заповед № КД-14-16-86/10.01.2011 на Началника на СГКК – Пловдив – ПИ с ид. ***, с адрес на имота [населено място], [улица], с площ по скица 204 кв. м., с трайно предназначение на територията – урбанизирана и начин на трайно ползване – за друг вид застрояване, и с което Община Пловдив е осъдена да предаде владението на 168 кв. м. от описания имот, през която част минават трасетата на [улица]и [улица], както и да заплати на Ю. Г. И., на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, общо сумата 11 417 лева, представляваща обезщетение за неоснователно обогатяване за периода 16.01.2013 год. – 16.10.2017 год., ведно със законната лихва от 06.11.2017 год. до окончателното плащане, а за разликата до пълния размер от 27 000 лева искът за неоснователно обогатяване се отхвърля като недоказан и неоснователен. Въззивното решение се обжалва с касационна жалба вх. № 2034 от 11.03.2020 год. от Ю. Г. И., чрез адв. И. Д. от АК - П., с доводи за неговата неправилност. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към нея касаторът се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване, визирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да се произнесе по всички направени възражения на страните по делото и да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, както и по материалноправния въпрос относно елементите на фактическия състав на неоснователното обогатяване по смисъла на чл. 59 ЗЗД. От друга страна, въззивното решение се обжалва с касационна жалба вх. № 2279 от 19.03.2020 год. от Община Пловдив, представлявана от кмета З. Д., чрез ст. юрисконсулт П. Г., като се излагат съображения за неговата недопустимост и неправилност - касационни отменителни основания по чл. 281, т. 1 и т. 3 ГПК. В изложение към жалбата се поддържа, че с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси, които са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставените въпроси се свеждат до допустимостта и елементите от фактическия състав на иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, предпоставките за неговото уважаване, разпределението на доказателствената тежест в производството и критериите за определяне размера на дължимото обезщетение в хипотезата на недвижим имот – частна собственост, през който преминава трасе на улица, предназначена за трайно задоволяване на обществени нужди, както и относно процесуалните въпроси за задължението на въззивния съд по чл. 236, ал. 2 ГПК да изложи собствени мотиви и относно правоустановяващото и преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо /СПН/. Всяка от страните оспорва подадената от противната страна касационна жалба с писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, по съображения за липса на съответно въведените основания за допускане на касационното обжалване, респективно излага съображения за нейната неоснователност. Върховният касационен съд, в настоящия състав на II г. о., при проверката за наличие на основания за допускане на касационното обжалване, намира следното: Касационните жалби срещу въззивното решение са редовни като подадени от легитимирани лица в законоустановения срок, с необходимото съдържание по чл. 284 ГПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК, поради което са процесуално допустими. За да постанови решението, въззивният съд е приел, че процесният имот е отреден за [улица] от 08.01.1954 год. и впоследствие с всички приети подробни устройствени планове /ПУП/, като по нито един от действащите закони през периода от 1954 год. до днес мероприятието не е реализирано по надлежен ред, доколкото не е осъществявана отчуждителна процедура и не е заплащано обезщетение. Същевременно е констатирал, че ищцата е придобила собствеността върху празното дворно място по силата на договор за дарение, инкорпориран в нотариален акт № 34 от 22.05.1975 год., том 33, рег. № 8674, н. д. № 11490/1975 год. на нотариус при РС – Пловдив, с оглед на което е достигнал до извода, че ответната община препятства ищцата да упражнява правото си на собственост, като ползва процесните 168 кв. м. от собствения ѝ имот като зона за преминаване по неизградената вследствие липсата на отчуждаване улица. Съгласно мотивите на съдебното решение, от приетите по делото доказателства се установява, че върху процесната реална част от имот, през 2008 год. – 2009 год., са изградени частично настилки във връзка с нуждите на временното преместване на общинския пазар на терена, на който той е бил разположен от 2009 год. до 2013 год., а понастоящем настилките се ползват като зона за пряк достъп на граждани от жилищните блокове до пазара. При така установените факти съдът е приел, че предявените искове по чл. 108 ЗС и чл. 59, ал. 1 ЗЗД са основателни и доказани, а по отношение на размера на претенцията за неоснователно обогатяване е посочил, че същият е правилно съобразен от първоинстанционния съд с оглед установеното по делото фактическо ползване на процесната част от имота и предвиденото предназначение по ПУП, а именно – в размер, съставляващ пазарния наем за преминаване по улица на пешеходци и МПС, които разходи общината си е спестила, като не е отчуждила по надлежния ред процесния имот. При извършена служебна проверка на допустимостта на обжалваното решение, съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК и във връзка с оплакванията на касатора Община Пловдив за недопустимост на решението, настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за служебно допускане на касационния контрол. В Закона за устройство на територията /ЗУТ/, а както и в Закона за общинската собственост /ЗОбС/, не се предвижда ред за обезщетяване на собствениците на поземлени имоти за времето, през което са били неправомерно лишени от упражняване на правото си на собственост. Разпоредбата на чл. 208 ЗУТ установява преклузивен срок за започване на отчуждителните процедури по ЗОбС на недвижими имоти, определени по подробните устройствени планове за изграждане на обекти - публична общинска собственост, след изтичане на който собствениците на недвижимите имоти имат правата по чл. 134, ал. 2, т. 1 ЗУТ да поискат изменение на ПУП, чието правно значение е подробно изследвано в Тълкувателно решение № 4 от 02.11.2016 год. на ВАС по тълк. д. № 6/2015 год., ОСС, I и II колегия. Предвидената в тази разпоредба административна процедура по никакъв начин не включва защита правата на собственика на недвижим имот за времето на лишаването му от правото да го ползва и доколкото не е налице друг процесуалноправен способ за защита правата на собственика, няма основание да се откаже защитата посредством субсидиарния иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. При служебната проверка, настоящата инстанция констатира още, че въззивното решение е постановено от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на въззивния съд, постановено е в писмена форма, подписано е от съдиите, участващи в разглеждане на делото и съдържа ясно, пълно и точно волята на съда, изразена в мотивите и диспозитива на съдебния акт. Въпросът за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви, като се произнесе по всички направени възражения на страните по делото и да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, се поставя и от двете страни. Същият обуславя изхода на делото, но не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС в тълкувателни постановления и решения, нито с трайно установената съдебна практика в решения на ВКС по чл. 290 ГПК. В раздел I, т. 3 от ППВС № 1/13.07.1953 год. изрично е посочено, че всяко решение трябва да бъде мотивирано, като мотивите трябва да съдържат най-кратко указание за спора, както и това какво е приел съдът по отношение на фактите по този спор, като се посочи след обсъждане и преценка на кои доказателства е стигнал до този извод. Указанията са доразвити в ППВС № 7/27.12.1965 год. и с т. 13 от ППВС № 1/10.11.1985 год., в която е посочено, че решението се отменя и връща за ново разглеждане, ако към него не са изложени мотиви и без тях не може да бъде извършена проверка на правилността му, а съгласно приетото в т. 19 на Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2000 год., ОСГК, мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност. В този смисъл задълженията на съда по чл. 12 ГПК, наред с тези по чл. 235, ал. 2 и ал. 3 ГПК, са предвидени като гаранция за правилното и законосъобразно разрешаване на спора и за това, че даден факт или възражение, които са въведени в предмета на спора, няма да бъдат преклудирани от силата на пресъдено нещо /СПН/ на постановено по делото решение, в случай че не са били обсъдени от съда. В случая, за да уважи ревандикационния иск и съединения с него иск за обезщетение за неоснователно обогатяване, въззивният съд е приел, че ищцата установява по категоричен начин правото си на собственост, както и че положените през периода 2008 год. – 2009 год. настилки съществуват и към настоящия момент, като продължават да се ползват като зона за пряк достъп от жилищните блокове до общинския пазар, с оглед на което имотът продължава да се държи без правно основание от общината, за задоволяване на нейни цели, макар и последната да не оспорва собствеността на ищцата в настоящия процес. В допълнение се е позовал и на поддържаната в предходно водения процес за обезщетение между същите страни позиция на общината, в който последната е претендирала да владее имота и да го е придобила по давност. Съдът е изследвал и установил наличието на всеки един от елементите от фактическия състав на предявените искове на база на събраните в хода на делото относими доказателства, като е изложил кратки и ясни мотиви по приетите за установени факти и защитните тези на страните, съгласно постановките на цитираната задължителна съдебна практика. Въз основа на тях е достигнал до извод, че искът по чл. 108 ЗС е основателен и следва да бъде уважен и в двете му части, както е основателна и облигационната претенция по чл. 59, ал. 1 ЗС. Ето защо, предвид дадените отговори на поставените от касаторите процесуалноправни въпроси, при посочените мотиви на въззивния съд се обосновава изводът, че не са налице релевираните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Доводите в изложението към жалбата на Община Пловдив в тази насока са необосновани и на практика се свеждат до оплаквания относно фактическите констатации на съда и направените въз основа на тях правни изводи, които не могат да бъдат проверявани в настоящото производство по селекция на касационните жалби. Оплакванията на жалбоподателката Ю. Г. И. за липса на мотиви по отношение на кредитираното от съда заключение на вещите лица по приетата и неоспорена от страните тройна СТЕ във връзка с размера на дължимото обезщетение също не могат да бъдат споделени. В мотивите към обжалваното решение изрично е посочено, че основното заключение по тази експертиза е компетентно и безпристрастно, като единствено дадената в него оценка е съобразена с предназначението на недвижимия поземлен имот по действащия ПУП /за улица/, както и с действителното ползване на имота – за преминаване на пешеходци и МПС по частично изградените трасета на двете улици. В допълнение, в мотивите на решението е изложено, че останалите заключения на вещи лица, в които сумата на обезщетението е определена на база ползването на имота като паркинг или за поставяне на преместваеми съоръжения или маси за търговия, не могат да се вземат предвид, тъй като имотът е неурегулиран и не отговаря на изискванията на ЗУТ за посочените дейности. Твърдението на касатора, че кредитираната експертиза не е дала отговор на поставения въпрос има отношение към правилността на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК като касационно основание за неговата отмяна и може да бъде обсъждано едва след допускане на касационното обжалване. Изложеното дотук налага заключението, че релевираното от двамата касатори основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не се обосновава и във връзка с материалноправните въпроси относно приложението на чл. 59 ЗЗД, поради следните съображения: Когато един имот се ползва без правно основание и с това се препятства възможността на собственика да го ползва по предназначение, за последния възниква правото да предяви иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за равностойността на нереализираната полза, от която е лишен неправомерно. Всяко владение/държане без основание води до обогатяване на владелеца/държателя за сметка на собственика, като фактическата власт може да се упражнява както лично, така и чрез трети лица. Претенцията ще бъде основателна не само тогава, когато е налице увеличаване на актива на имуществото на обогатения, но и тогава, когато обогатяването се състои в спестяване на разходи, които обогатилият се иначе би трябвало да понесе /в частност като реализира отчуждителна процедура на предназначения за улица имот и заплати обезщетение на собственика/. В този смисъл е налице задължителна съдебна практика, формирана с т. 5 на ППВС № 1/28.05.1979 год. и доразвита с решение № 409 от 20.06.2012 год. на ВКС по гр. д. № 1411/2010 год., IV г. о., решение № 587 от 01.11.2010 год. на ВКС по гр. д. № 941/2009 год., IV г. о. и цитираните в тях решения по чл. 290 ГПК. По въпроса от изложението към жалбата на Община Пловдив, относно възможността да се ангажира отговорността на община в хипотезата на нереализирано мероприятие по отчуждаване на недвижим имот, предназначен за улица по действащия ПУП, който недвижим имот е оставен за обществено ползване, също е налице съдебна практика - решение № 267 от 20.01.2014 год. на ВКС по гр. д. № 13/2013 год., III г. о., в което е прието, че ответната община е ползвала частта от имота, попадаща в улица, за свои цели, за които е следвало да осъществи разходи, свързани с присъщата ѝ дейност с цел трайно задоволяване на обществени потребности от общинско значение, като тези разходи са спестени чрез ползването на частта от имота за улица. Що се отнася до твърденията на жалбоподателката Ю. Г. И. за допуснато противоречие с цитираното решение № 267 от 20.01.2014 год. на ВКС по гр. д. № 13/2013 год., III г. о., по въпроса за базата, на която следва да се определи размера на обезщетението – такова не е налице. Действително в това решение обезщетението е определено на базата на средния пазарен наем на помещения и павилиони, но при различна фактическа обстановка, в която по делото е изрично установено за допустимо поставянето в имота на преместваеми съоръжения. Размерът на обезщетението обаче, винаги следва да е съобразен с действителното състояние на имота, неговото предназначение и съответно обективната възможност за реализиране на граждански плодове от неговото ползване. При условие, че са констатирани нормативни пречки за отдаването му под наем за търговска дейност и използването на имота понастоящем е възможно единствено за задоволяване на обществени нужди като зона за преминаване и достъп до организиран пазар, формираният извод на съда, че релевантна за размера на обезщетението е стойността на пазарния наем за право на преминаване, не стои в противоречие с практиката на ВКС по решаването на спорове по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Критериите от значение за определяне на дължимото обезщетение по чл. 59, ал. 1 ЗЗД в размер на средния пазарен наем по смисъла на ППВС № 1/28.05.1979 год. произтичат от индивидуалните особености на конкретния имот и са: предназначението на имота /за търговска дейност, за обществени нужди или др./; местоположението му; регулационния му статут; установеният начин на ползване както досежно вида на ползването за съответна дейност, така и досежно обстоятелството дали ползването обхваща целия имот или част от него – решение № 185 от 04.01.2018 год. на ВКС по гр. д. № 937/2017 год., III г. о. и цитираните в него. Настоящият състав на Върховния касационен съд, II г. о., споделя напълно дадените разрешения на поставените от касаторите въпроси в съществуващата съдебна практика. Същата е трайно установена и последователна, като липсват аргументи да бъде изменена или да бъде създадена нова съдебна практика по тълкуването и прилагането на конкретна разпоредба на закона. С оглед на това следва да се приеме, че касационният контрол на въззивното решение не може да бъде допуснат по нито един от поставените въпроси на алтернативно въведеното от касатора Община Пловдив основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради значението им за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК. С оглед изхода на спора, сторените в касационната инстанция разноски следва да останат в тежест на страните така, както са направени. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на Върховния касационен съд, II г. о.,