Определение № 1583 от 02.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 249/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от В. Н. Н., Г. В. И., К. В. И., И. В. И. и М. В. И., последните чрез своята майка и законен представител - В. Н. Н., чрез процесуалния им пълномощник - адв. С. Ч., срещу въззивното решение №1207/21.10.2025г., постановено по в.гр.д. № 2970/2024г. на Софийски апелативен съд, в частта му, с която е потвърдено решение № 56 /12.06.2024 г. по т. д. № 75/2023г. на Окръжен съд - Враца, в частта, с която исковете на касаторите с правно основание чл. 432, ал.1 КЗ, предявени срещу „Застрахователно акционерно дружество „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на В. И. А., настъпила при ПТП на 02.02.2023г., са отхвърлени за разликата над присъдените им суми от по 120 000 лв. за Г. В. И., К. В. И., И. В. И. и М. В. И., и над 40 000 лв. за В. Н., до пълния претендиран от всеки от тях размер от по 250 000 лв. Касационите жалбоподатели поддържат, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на процесуалните правила и е необосновано. В жалбата се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД, като е определил изключително занижено по размер обезщетение за неимуществени вреди на ищците, несъобразено и с нивата на застрахователните лимити към датата на събитието. Касаторите считат, че апелативният съд не е анализирал всички събрани доказателства относно претърпените неимуществени вреди и е направил необосновани изводи. Изтъкват, че починалият е бил млад човек, едва 39 годишен, и е можело да полага грижи за близките си. Сочи се в жалбата, че неправилността на въззивното решение произтича и от изводите за неоснователност на възражението на касаторите за преклудиране на доводите на ответника, въведени с допълнителния отговор на исковата молба, относно липса на близост между В. Н. и починалия В. А.. Изтъква се, че раждането на най - малкото дете на В. Н. скоро след смъртта на В. не показвало липса на траур, а било механизъм за справяне със загубата и адаптивен опит за стабилизация. По подробно изложените доводи касационните жалбоподатели претендират допускане до касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част, отмяната му и уважаване на исковите им претенции в пълния предявен размер. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, се сочат основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК, както и по чл. 280, ал.2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност, като се поставят следните въпроси: 1. „Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси?“, по който се сочи разрешаването му в противоречие с решение № 83/06.07.2009г. на ВКС по т.д. №795/2008г., 2 т.о., решение №1/26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г., 2 т.о.; 2. „При формиране на изводи относно размера на обезщетението следва ли съдът да се съобрази с възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение, интензитета на търпените душевни болки и констатираното влошено психично здраве?“, разрешен според касаторите в противоречие с ППВС № 4/1968г.; 3. „При формиране на изводи относно размера на обезщетението следва ли съдът да се съобрази с възрастта на увредения, общественото му положение, начина на извършване на деликта?“, по който въпрос се твърди противоречие с решение № 749/05.12.2008г. по т.д.№ 387/2008г., 2 т.о., решение № 350/17.10.2011г. по гр.д. №1382/2010г., 4 г.о. и др.; 4. „Освен изброяване на релевантните обстоятелства при мотивиране на решението, с което се присъжда обезщетение за неимуществени вреди, следва ли да се посочва и тяхното значение при конкретно установените по делото факти?“, по който се сочи противоречие с решение по гр.д.№ 3923/2017г., 4 г.о. на ВКС; 5. „Следва ли при определяне на обезщетението съдът да отчита и инфлацията?“, по който въпрос се изтъква противоречие с решение №1/27.03.2012г. по гр.д. №1106/2010г., 4 г.о.; 6. „Следва ли съдът да се съобразява с практиката по други сходни случаи за близък период от време?“, като се сочи противоречие с решение №214/08.08.2019г. по гр.д. №3921/2017г., 4 г.о. на ВКС и описаните решения на САС, АС – Бургас и АС – Велико Търново.; 7. „Следва ли в мотивите си съдът да посочи кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства, а когато страните са направили доводи, съдът дължи ли обоснован отговор защо преценката му е в една или друга посока?“, по който въпрос се сочи разрешаване в противоречие с решение №15/30.01.2015г. по гр.д.№ 4604/2014г., 4 г.о. на ВКС, решение № 212/01.02.2012г. по т.д. №1106/2010г., 2 т.о. на ВКС; 8. „Когато въззивната инстанция се солидаризира с мотивите на първоинстанционния съд, това дерогира ли изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК за мотивиране на въззивното решение и разпоредбата на чл. 272 ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по наведените във въззивната жалба оплаквания?“, по който се сочи противоречие с ППВС 1/1953г., ППВС 7/1965г., ППВС 1/1985г., Тълкувателно решение №1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС и Тълкувателно решение №1/09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС, както и решение № 94/28.03.2014г. по гр.д. №2623/2013г., 4 г.о. на ВКС, решение №194/18.06.2013г. по гр.д. №1100/2012г., 4 г.о. на ВКС.; 9. „Следва ли въззивният съд да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба?“, за който се твърди разрешаване в противоречие с решение №94/28.03.2014г. по гр.д. №2623/2013г., 4 г.о. на ВКС, решение №906/30.12.2004г. по гр.д. №1106/2003г., 2 г.о. на ВКС, решение №1116/01.10.2008г. по гр.д. №4876/2007г., 5 г.о. на ВКС.; 10. „Обвързан ли е съдът от социалния доклад и показанията на свидетелите или заедно с установените факти по делото ги преценява по свое вътрешно убеждение?“, за който се сочи противоречие с решение №193/15.04.2009 по гр.д. № 6173/2007г. на 3 г.о. на ВКС.; 11. „Следва ли при постановяване на въззивното решение да бъдат взети предвид всички доказателства, взети в тяхната съвкупност и взаимосвързаност?; 12. „Длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си, като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани?“, като по последните два въпроса касаторите поддържат, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът по касационната жалба – „Застрахователно акционерно дружество „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, я оспорва чрез процесуалния си пълномощник – адв. Д. С., по съображения, подробно изложени в писмен отговор от 30.01.2026г. Поддържа, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Претендира присъждане на разноски. Постъпила е и частна касационна жалба с вх. №33152/05.12.2025г., подадена от адв. А. Д., пълномощник на ищците, срещу въззивното решение №1207/21.10.2025г., постановено по в.гр.д. № 2970/2024г. на Софийски апелативен съд, в частта му, имаща характер на определение, с която е потвърдено определение № 256/08.08.2024г. по т.д. №75/2023г. на ОС – Враца, постановено по чл. 248 ГПК. В жалбата се изтъква, че адвокатското възнаграждение предвид обема на защитата, материалния интерес, фактическата и правна сложност следва да бъде в размер поне на сумата от 14 650 лв. за всеки иск поотделно. Излага се, че въззивният съд неправилно при уважени четири иска по 120 000 лв. е приел занижен размер на възнаграждението. С оглед горното се претендира отмяна на акта и осъждане на застрахователното дружество да заплати допълнително на процесуалния представител на ищците сумата от 28 350 лв. за адвокатско възнаграждение. В изложението по частната жалба, се сочат основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, както и по чл. 280, ал.2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност, като се поставят следните въпроси: 1. „Следва ли съдът при определяне на дължимия размер на адвокатско възнаграждение да направи преценка за съответствието на размера на сумите с критериите, посочени в Решение на Съда на Европейския съюз от 25.01.2024г. по дело С-438/22 и следва ли да вземе предвид обстоятелствата като броя съдебни заседания по делото, обема на доказателствения материал и др.?“, по който въпрос се твърди противоречие с решение №194/18.06.2013г. по гр.д. №1100/2012г., 4 г.о. на ВКС; 2. „Когато въззивната инстанция се солидаризира с мотивите на първоинстанционния съд, това дерогира ли изискването на чл. 236, ал.2 ГПК за мотивиране на въззивното решение и разпоредбата на чл. 272 ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по наведените във въззивната жалба оплаквания?“, по който въпрос се сочи противоречие със ППВС 1/1953г., ППВС 7/1965г., ППВС 1/1985г., Тълкувателно решение №1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС и Тълкувателно решение №1/09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС, както и решение № 94/28.03.2014г. по гр.д. №2623/2013г., 4 г.о. на ВКС.; 3. „Дължи ли произнасяне съдът по всички оплаквания, направени в жалбата?“; 4. „Дължи ли съдът произнасяне по отношение на направени разноски, за които е повдигнат спор досежно размера им?“; 5. „Следва ли въззивният съд да се мотивира досежно изводите си за дължимите разноски за представителство пред първата инстанция или препращането към съдебния акт на първоинстанционния съд е достатъчно?“; 6. „Обвързан ли е съдът с минимално установения съгласно Наредба 1/09.07.2004г. на ВАС размер?“; 7. „Следва ли съдът да приложи разпоредбите на Наредба 1/09.07.2004г. на ВАС, определяща минималните адвокатски възнаграждения при отчитане на зададените с Решение на Съда на Европейския съюз от 25.01.2024г. по дело С-438/22 критерии, ако така определеният размер отговаря на фактическата и правна сложност на делото и други обстоятелства, относими към определяне на този размер?“; 8. „Следва ли съдът при релевирано оплакване досежно размера на адвокатското възнаграждение да направи преценка за съответствието на размера на сумите с критериите, посочени в Решение на Съда на Европейския съюз от 25.01.2024г. по дело С-438/22, като се вземат предвид броя съдебни заседания по делото, обема на доказателствения материал и др.?“; 9. „Когато въззивната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния съд, това дерогира ли изискването на чл. 236, ал.2 ГПК за мотивиране на въззивното решение и разпоредбата на чл. 272 ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по наведените във въззивната жалба оплаквания?“, като по въпроси от 3 до 9 жалбоподателят сочи основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Ответникът по частната жалба - „Застрахователно акционерно дружество „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, я оспорва чрез процесуалния си пълномощник – адв. Д. С., по съображения, изложени в писмен отговор от 02.02.2026г. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК и данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения по чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, срещу подлежащ на обжалване акт, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал.2, предл. 3 ГПК, поради което е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че не се спори по делото за настъпването на 02.02.2023г. на ПТП, при което е загинал В. А., като инцидентът е предизвикан от виновното и противоправно поведение на водач, чиято гражданска отговорност е застрахована при ответника. Отчетено е, че няма спор, че малолетните и непълнолетни ищци са деца на ищцата В. Н. и загиналия В. А., като пред въззивната инстанция са представени писмени доказателства за изплащане от застрахователя в полза на всеки от четиримата малолетни ищци сума от по 120 000 лв. като обезщетение. За установяване на отношенията между починалия и неговите наследници по закон и претърпените от тях морални вреди, въззивният съд подробно е обсъдил показанията на изслушаните свидетели А. Г., В. Н., майка на В. и баба на останалите ищци, Б. В. М., брат на В., И. В. А., майка на В. и баба на децата, Н. Н. К., братовчед на В., Г. И. А., сестра на загиналия, представения социален доклад от ДСП - Враца относно ищците И. И., К. Н. и М. И., както и заключението на съдебно - психологическата експертиза. Въззивният съд е приел, че претенцията на ищцата В. Н. е основателна, тъй като тя е съжителствала продължителен период от време със загиналия, макар и без брак, като са имали общи четири деца. САС е посочил, че семейството им е било самостоятелно, с проблеми, обусловени и от неразбирателството между снаха и свекърва. Апелативният съд е заключил, че В. Н. е претърпяла негативни емоции от загубата на своя партньор, като въпреки че непосредствено след неговата смърт тя е започнала нова интимна връзка, от която има дете, това съгласно експертното заключение е реакция, основана на психологическия тип на самата ищца, проявила траура си по специфичен начин - чрез търсене на сигурност и защита в друг партньор. САС предвид спецификата на отношенията приживе между В. и В., установеното състояние на ищцата при смъртта на партньора й, наличието на нова връзка, в която тя е открила подкрепа, е приел, че й се следва като обезщетение сума в размер на 40 000 лв. За определяне размера на сумата съдът е отчел, че отношенията между двамата партньори не са били стабилни, те не са живеели постоянно заедно, загиналият е пътувал и работел в други населени места за големи периоди от време, а ищцата вече е в нова връзка и от същата получава изгубената грижа. Въззивният съд е посочил, че е неоснователно оплакването, че са обсъждани преклудирани възражения, въведени в процеса едва с допълнителната искова молба, тъй като близостта между загинал и преживял съпруг е от категорията на факторите, които съдът изследва при всяка претенция за обезщетение за неимуществени вреди. С тези мотиви въззивният съд е отменил решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на претенцията на В. Н. изцяло и е осъдил застрахователното дружество да й заплати обезщетение в размер на сумата от 40 000лв., като е потвърдил отхвърлянето на иска й за разликата над тази сума до пълния предявен размер. По отношение на размера на обезщетението за децата на загиналия В. И. от по 120 000 лв. за всяко от тях, въззивният съд е счел, че същият е основан върху съвкупната преценка на всички събрани доказателства по делото, съобразен е с актуалната съдебна практика по този вид дела в сходни хипотези, застрахователните лимити и обществено - икономическите условия към момента на настъпване на вредните последици (към 2023г.). Посочил е, че същият възлиза на над 150 минимални работни заплати, като съдът е отчел и че макар присъствието на бащата в живота на децата - ищци да е било осезателно, той е пребивавал за големи периоди от време в други населени места, където е работел, а част от времето децата са били отглеждани от баба си и не са били в едно домакинство с майка си и баща си. С тези съображения въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната му част по отношение на ищците Г. В. И., К. В. И., И. В. И., М. В. И. за отхвърляне на исковете за разликата над 120 000 лв. до пълния предявен размер. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения: Не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, поради което няма основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в тълкувателното решение, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни, но не и да го извлече от изложението. Поставените от касационните жалбоподатели въпроси от първи до шести включително са свързани със становището им, че въззивният съд е определил занижено по размер обезщетение за неимуществени вреди, неотговарящо на критериите по чл. 52 ЗЗД и при необсъждане на всички установени обстоятелства. Питанията следва да бъдат обсъдени общо и отговарят на общия критерий по чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като са обуславящи спрямо решаващите изводи на въззивния съд. Относно критериите при определяне на обезщетението по чл. 52 ЗЗД са налице задължителни за съдилищата разрешения, дадени с ППВС № 4/1968г., и доразвити с трайната практика на ВКС, според които актове понятието „справедливост” в нормата на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие и е предпоставено от преценката на редица обективно съществуващи конкретни обстоятелства, специфични за всяко дело. За да се реализира справедливо възмездяване на претърпени от деликт болки и страдания, е необходимо да се отчете действителният размер на моралните вреди, както и общественото възприемане на критерия за „справедливост” на съответния етап от развитие на обществото в държавата. Възприето е разрешението, че при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди съдът следва да отчита и обществено – икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите /в този смисъл решение №66/03.07.2012г. по т.д.№619/2011г. на ВКС, II т.о., решение №242/12.01.2017г. по т.д.№3319/2015г. на ВКС, II т.о., решение №157/28.10.2014г. по т.д. № 3040/2014г. на ВКС, II т.о. и други/. Правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди е обусловено от съобразяването на указаните в ППВС общи критерии, които в случай на причинена смърт са: възрастта на загиналия, действителното съдържание на отношенията между починалия и лицето, което претендира обезщетение, причинените морални страдания. В този смисъл е и практиката на ВКС, обективирана в решение № 212/24.07.2025г. по т.д. № 1850/2024г. на ВКС, 2 т.о., решение № 83/06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ІІ т.о., решение № 95/24.10.2012г. по т.д. № 916/2011г. на І т.о., решение № 154/30.10.2012г. по т.д. № 807/2011г. на ІІ т.о. и др., която се споделя от настоящия съдебен състав. При преценка на размера на обезщетението следва да се отчетат и съобразят претърпените вреди и страдания. Както се посочва в решение №28/27.02.2024г. по т.д. №2250/2022г. на ВКС, 2 т.о. справедливото възмездяване на настъпилите от деликта вреди изисква задълбочено изследване на общите и специфичните за отделния спор правнорелевантни факти, така както са установени и доказани от ангажираните по делото доказателства, като същите следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност /в този смисъл решение № 93/23.06.2011г. по т.д. №566/2010г. на ВКС, II т.о. и решение №88/09.07.2012г. по т.д. №1015/2011г. на ВКС, II т.о./. Съгласно практиката, обективирана в решение № 214 от 08.01.2019г. по гр.д. № 3921/2017г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 1 от 10.01.2024г. по т.д. № 2447/2022г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 169 от 14.11.2023г. по гр.д. № 4809/2022г. на ВКС, ГК, І г.о. и др., справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществените вреди от един и същи вид. Апелативният съд е действал съобразно горепосочената практика на ВКС, а не противно на същата. Съдът задълбочено е обсъдил всички събрани доказателства и доводи на страните във връзка с обстоятелствата, свързани с критериите по чл. 52 ЗЗД, като е направил извод, че ищцата В. Н., фактическа съпруга на починалия, е претърпяла неимуществени вреди от неговата смърт, макар и по-малки от обичайните за връзката между съпрузи, предвид факта, че тя непосредствено след загубата на В., е намерила грижа и утеха в нова връзка, с дете, родено много скоро след събитието. По отношение на децата на починалия, въззивният съд е съобразил, че макар В. И. да е осигурявал основно средствата за прехрана на многочленното си семейство, в големи периоди от време той е работел и живеел отделно, съобразил е силната роля на бабата в отглеждането на децата. Софийски апелативен съд подробно е анализирал всички обстоятелства, които са установени по повод характера на отношенията между починалия и неговите близки, особеностите на семейството и с оглед горното, при съобразяване на критериите по чл. 52 ЗЗД е определил размера на обезщетенията за неимуществени вреди. Въззивният съд е съобразил всички установени факти във връзка с критериите по чл. 52 ЗЗД, като възрастта на починалия, възрастта на ищците, проявите на тяхната скръб, а също така е съобразил и икономическите условия в страната към датата на настъпване на смъртта. Преценката на отделните факти и събраните доказателства по делото е въпрос на обоснованост на съдебния акт и касае правилността на обжалваното решение, съответно не би могла да мотивира допускането на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК. Произнасянето на въззивния съд при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди на ищците е в съответствие с формираната практика на ВКС, а различието в размера на сумите, присъждани като обезщетение по други дела, което се изтъква от касационните жалбоподатели е с оглед различието във фактите и не съставлява основание за допускане до касация. Предвид горното по поставените въпроси, свързани с чл. 52 ЗЗД, не е налице допълнителното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, на което се позовават касаторите. Въпроси от седми до десети, а също единадесети и дванадесети са свързани с процесуалните задължения на въззивния съд, като следва да бъдат разгледани общо. Питанията са обуславящи и отговарят на общия критерий по чл. 280, ал.1 ГПК, но не са налице допълнителните селективни критерии, на които се позовават касационните жалбоподатели. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т. 1 - 3 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. В константната практика на ВКС е прието, че въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на събраните по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. В случая въззивният съд е извършил преценка на събраните по делото доказателства, за да формира своите изводи от фактическа и правна страна по спорните въпроси по делото. Въззивният съд не е действал в противоречие, а съгласно практиката на ВКС, като въпреки че се е позовал на чл. 272 ГПК и частично е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, е изложил и подробни собствени мотиви. В тази връзка САС е съобразил практиката на ВКС, обективирана в решение № 4/18.02.2016г. по гр.д.№3322/2015г. на ВКС, 2 г.о., решение № 157 от 8.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. ІІ т. о., решение № 241 от 17.10.2012 г. по гр. д. № 850/2011 г. на 2 г. о. на ВКС и др., съгласно която предвидената в ГПК процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първоинстанционния съд в случаите, когато потвърждава неговото решение, не дерогира изискването на императивната разпоредба на чл. 236, ал. 2 ГПК за мотивиране на въззивното решение, и не освобождава въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка събраните доказателства и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство / чл. 269 ГПК/. Апелативният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства, като е посочил показанията на кои свидетели кредитира и защо, изложил е и съображения относно заключението на съдебно - психологичната експертиза. Неоснователни са доводите на касаторите, че апелативният съд неправилно е разгледал преклудирано възражение на ответника, тъй като в отговора на исковата молба застрахователят е оспорил претенциите като завишени по размер с оглед претърпените неимуществени вреди от ищците, включително и от В. Н., като конкретните фактически твърдения, някои обусловени от новонастъпили факти, а именно раждането на петото й дете от връзка с друг мъж, което е след отговора по чл. 370 ГПК, са част от същото оспорване. Разрешението от въззивния съд не се явява в противоречие с практиката на ВКС. С решение № 163 от 17.10.2012 г. по т.д. № 965/2010 г. на I т.о. на ВКС, решение № 382/6.01.2015 г. по гр. д. № 1558/2014 г. на IV г.о. на ВКС, решение №15/16.02.2017г. по гр.д. №60077/2016г. на II т.о. на ВКС и мн. др., се приема, че правото на ответника да поиска събиране на относими доказателства се преклудира едва след като страните изчерпят доказателствените си искания във връзка с указанията на съда, поставените от него въпроси и направения доклад съгласно чл. 146, ал. 2 ГПК. Въззивният съд е съобразил процесуалните си действия с практиката на ВКС, а наличието на същата изключва необоснованото от касационните жалбоподатели допълнително селективно основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, което се сочи по последните два въпроса. Десетият поставен въпрос дали съдът е обвързан от социалния доклад и свидетелските показания, също е процесуален и удовлетворява общия критерий по чл. 280, ал.1 ГПК, но не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Както се посочва в решение №149/29.06.2022г. по гр. №4393/2021г., 4 г.о. на ВКС, и се извежда от решение №279/03.10.2025г. по т.д. №1564/2024г., на ВКС, 1 т.о., съдът следва да обсъди в мотивите си поотделно и в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства, становищата и доводите на страните, социалните доклади по делото и становищата на ангажираните по случая социални служители, при което да установи във възможно най-пълен обем обстоятелствата, които са от значение за интересите на детето, както и да извърши комплексна преценка на същите. Апелативният съд е действал съгласно горепосочената практика, като социалните доклади са обсъдени заедно и съответно на другите ангажирани по делото доказателства, а не е направил своите фактически и правни изводи единствено съгласно тях. Не е налице противоречие със соченото от касатора решение №193/15.04.2009 по гр.д. № 6173/2007г. на 3 г.о. на ВКС, което е по отменения ГПК, като визира задълженията на съда при непълен и неактуален социален доклад, а не относно неговото обсъждане. Въззивният съд не е процедирал противно на практиката на ВКС и относно кредитиране на свидетелските показания. Съгласно решение №131 от 12.04.2013г. по гр.д. №1/2013г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение №60173 от 15.12.2021г. по гр.д. №1431/2021г. на ВКС, ГК, I г.о., решение №622 от 24.10.2024г. по гр.д. №5086/2023г. на ВКС, ГК, III г.о. и мн. др., заинтересоваността на свидетеля в полза или във вреда на някоя от страните се преценява с оглед всички други данни по делото, при отчитане на възможната му необективност. Това означава, че към показанията на такива свидетели съдът трябва да подходи със засилена критичност. Не съществува забрана въз основа на показания на заинтересовани свидетели да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страна. Преценката, обаче, следва да бъде обоснована с оглед на другите събрани по делото доказателства и да стъпва на извод, че данните по делото изключват възможността заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на достоверността на показанията му. В този смисъл е и решение №700/28.10.2010г. по гр.д. №91/2010г. на ВКС, ІV г.о., в което се приема, че решаващият съд следва да обсъди показанията на свидетелите, посочени от страните по спора, като извърши преценка на достоверността им и доколко с тях се установяват факти от значение за спора, т.е. дадените свидетелски показания следва да се преценяват от съда с оглед всички други данни по делото и като се има предвид възможната тяхна заинтересованост по смисъла на чл.172 ГПК. Апелативният съд в случая е изложил подробни и пълни мотиви кои показания кредитира и какво възприема от същите, като преценката на правилността на направените фактически изводи не подлежи на контрол в производството по чл. 288 ГПК. Предвид горното и по този въпрос не е налице допълнителното селективно основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, на което се позовават касаторите. Неоснователни са и доводите за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.2, пр. 3 ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност – при особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая мотивите на въззивното решение не разкриват пороци, които могат да обосноват очевидната му неправилност. Касаторите не са обосновали конкретни доводи за сочената очевидна неправилност извън общите им твърдения по жалбата за несъобразен размер на обезщетението за неимуществени вреди с критериите по чл. 52 ЗЗД, които представляват оплаквания за материална незаконосъобразност на решението по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, но те могат да се обсъждат само след допускане на съдебния акт до касационен контрол при наличие на основанията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Тези оплаквания изискват анализ на доказателствата и обсъждане на доводите и възраженията на страните, което изключва хипотезата на очевидна неправилност. По касационната частна жалба, подадена от адв. А. Д., срещу решението в частта му, имаща характер на определение, с която е потвърдено определение № 256/08.08.2024г. по т.д. №75/2023г. на ОС – Враца, постановено по чл. 248 ГПК, съдът намира следното: Софийски апелативен съд е бил сезиран с частна жалба срещу определението на СГС, с което съдът е намерил за основателно искането на ответното дружество за изменение на решение № 56 от 12.06.2024г. в частта за разноските и е намалил размера на адвокатското възнаграждение за осъществена безплатна адвокатска помощ на основание чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв., присъдено на адвокат А. Д. – САК, за производството пред първата инстанция до размер 9450,00 лева, съразмерно с уважената част на исковете. Въззивният съд е приел, че предвид посочената актуална практика на ВКС, основана на решения на СЕС (решение на С-438/22 и др.), възнаграждението за адвокатска защита не следва да бъде определяно само и единствено по Наредба № 1 от 2004г., тъй като тя противоречи на общностното право и накърнява принципа на защита на конкуренцията. Посочил е, че отчитайки обективни критерии като фактическата и правна сложност на делото, обема на извършената дейност, намира, че възнаграждение в размер на 9450 лв. за пълномощника на ищците по конкретното дело, с оглед естеството и сложността му е съответно за оказаната правна помощ по типовия вид дело за застрахователно обезщетение. Въззивният съд е присъдил отделно възнаграждение за адв. Ч. по реда на чл. 38 ЗА за ищцата В. Н. в размер на сумата от 9 240 лв. за двете инстанции, с припадащ се ДДС. Първият поставен въпрос по изложението към частната касационна жалба за дължимата преценка от съда на критериите по Решение на СЕС по дело 438/22 и конкретно отчитане на броя съдебни заседания, обема на доказателствения материал, се поставя и като въпрос осми, с основание за достъп до касация по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК. Въпросите са свързани с въпроси 6 и 7 относно съобразяване на размера на възнагражденията по Наредба №1/09.07.2004г. на ВАС, както и фактическата и правна сложност на делото, като следва да бъдат разгледани общо. Същите са релевантни към изложените мотиви от въззивния съд и удовлетворяват общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 ГПК. По тях следва да бъде съобразена практиката на СЕС, както и последващата практика на ВКС. С решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 е прието, че член 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минимални размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи. С оглед задължителния характер съгласно чл. 633 ГПК на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, определените с Наредба № 1/2004 г. размери на адвокатските възнаграждения не могат да се вземат предвид при определяне на възнаграждението на процесуален представител, осъществил безплатна правна защита по реда на чл. 38 от Закона за адвокатурата / ЗАдв./. В този смисъл е последователната практика на ВКС, формирана след решението на СЕС и намерила израз в определение № 343 от 15.02.2024 г. по т. д. № 1990/2023 г., ІІ т. о., определение № 1493 от 5.06.2024 г. на ВКС по ч. т. д. № 898/2024 г., II т. о., определение № 3217 от 2.12.2024 г. по ч. т. д. № 1323/2024 г, ІІ т. о. и др. Предвид горното въззивният съд е съобразил, че съгласно разпоредбата на чл. 36, ал.2, изр. 2, вр. с ал. 1 от ЗАдв., възнаграждението на адвоката е за положения от него труд и размерът му следва да е справедлив и обоснован, като следва да бъде съобразена както фактическата и правна сложност на делото, така и обема на осъществената защита, включително броя проведени съдебни заседания и процесуални действия. Въззивният съд не е действал в противоречие с горната практика, а съответно на същата, като е приел, че не е налице завишена фактическа и правна сложност на делото, тъй като основният спор в производството, с оглед наличието на влязла в сила присъда за деянието, се изразява в доказване на претърпените неимуществени вреди и определяне на техния размер. САС е съобразил и че защитата е осъществявана за всички ищци общо, поради което независимо от високия размер на търсените суми, процесуалните действия са извършвани от общ процесуален представител и е възприел за съответно възнаграждението по чл. 38 ЗАдв., определено от първоинстанционния съд в размер на 14 650 лв., като съответно на изхода на спора са присъдени в размер на 9 450 лв. за първоинстанционното производство. Предвид горното по поставените питания не е налице допълнителното селективно основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК и те не могат да обусловят допускането на въззивното решение до касационно обжалване. Вторият поставен въпрос в изложението по частната касационна жалба, съвпада с въпрос девети в същото, за който се сочи основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, и е пряко свързан с въпроси 3, 4 и 5, и всичките касаят процесуалните задължения на въззивния съд при произнасянето по искането за разноски и мотивирането на акта му. Предвид горното следва да бъдат разгледани общо, като удовлетворяват с оглед произнасянето на САС и процесуалния си характер общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 ГПК. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т. 1 - 3 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и редица актове на ВКС, включително решение № 4/18.02.2016г. по гр.д.№3322/2015г. на ВКС, 2 г.о., решение № 157 от 8.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. ІІ т. о., решение № 241 от 17.10.2012 г. по гр. д. № 850/2011 г. на 2 г. о. на ВКС и др., съгласно които предвидената в чл.272 ГПК процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първоинстанционния съд в случаите, когато потвърждава неговото решение, не дерогира изискването на императивната разпоредба на чл. 236, ал. 2 ГПК за мотивиране на въззивното решение, и не освобождава въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка събраните доказателства и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство / чл. 269 ГПК/. Съдържанието на практиката е подробно изложено по-горе във връзка с процесуалните въпроси на касационните жалбоподатели. Апелативният съд не е действал противно на горепосочената практика, като по отношение на размера на следващото се на процесуалния представител на ищците адв. Д. възнаграждение по чл. 38, ал.2 ЗА е изложил, макар и собствени мотиви, наред с извода, че размерът му е определен от първоинстанционния съд съответно на критериите. Предвид гореизложените съображения съдът намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване и по частната касационна жалба. С оглед изхода на спора на касационните жалбоподатели не се следват разноски. Ответникът е заявил искане за присъждане на адвокатско възнаграждение, но не е представил доказателства за реално заплатено такова за касационното производство. Воден от горното, Върховният касационен съд, Първо търговско отделение