Определение № 3538 от 11.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 1883/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

„БУМЕКС“ ЕООД обжалва Решение № 362/24.06.2025 г. по в.т.д. № 88/2025 г. на АС-София, с което е потвърдено Решение № 260184/30.10.2024 г. по т.д. № 1861/2019 г. на СГС за отхвърляне на искането му за обезсилване на постановеното по същото дело решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД основание чл. 362, ал. 2 ГПК.

Касаторът моли за отмяна на обжалвания акт на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Поддържа, че въззивният съд не е обсъдил съвкупно доказателствата и доводите на страните и въпреки конститутивния характер на производството по чл. 19, ал. 3 ЗЗД е зачел извършеното от купувача прихващане на част от цената с вземане за съдебни разноски. Така според касатора съдът е достигнал до необоснования извод за погасяване на задължението за продажна цена, изменяйки обективираната в предварителния договор воля на страните относно дължимото плащане. Касаторът заявява още, че неплащането на цената е установено по съдебен ред в развило се между същите страни производство по замяна на допуснато обезпечение, в което именно поради ненадлежното погасяване на задължението на купувача съдът е отрекъл придобиването на имота от него. Допълва, че в срока по чл. 362, ал. 1 ГПК купувачът е трябвало да погаси и свързаните с прехвърлянето публични задължения, тъй като законът предвижда прихващане на продажната цена със стойността на онези от тях, които са платени за сметка на продавача. Изразява становище за неправилност и на решението за обявяване на предварителния договор за окончателен. Като основание за допускане на касационно обжалване касаторът поставя въпроси, които счита за решени в противоречие с практиката на ВКС и чиито отговори намира за значими за точното прилагане на закона и за развитие на правото (чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК).

Ответникът по касационната жалба „ИКИС ЛАЙТ“ ООД заявява, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, тъй като първият поставен от касатора въпрос не е обуславящ, а вторият не е решен в противоречие с практиката на ВКС. Поддържа неоснователност на жалбата и по същество.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото приема следното:

Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

С решение, постановено по т.д. № 1861/2019 г., е обявен за окончателен сключеният между „БУМЕКС“ ООД като продавач и „ИКИС ЛАЙТ“ ООД като купувач договор за продажба на правото на собственост върху недвижими имоти, при условие че в двуседмичен срок от влизане в сила на решението купувачът заплати продажна цена в размер от 161 568,50 евро. Решението е влязло в сила на 21.06.2024 г. С молба от 25.07.2024 г. продавачът е поискал обезсилването му на основание чл. 362, ал. 2 ГПК, заявявайки, че на 03.07.2024 г. е получил от купувача сумата от 154 206,20 евро, но остатъкът от продажната цена не е платен, а вместо това купувачът недопустимо е волеизявил за прихващането му с присъдените съдебни разноски в размер от 16 362,30 евро.

За да потвърди първоинстанционното решение, с което искането за обезсилване е отхвърлено, въззивният съд е споделил изцяло фактическите и правните изводи на първоинстанционния, че задължението за продажна цена е погасено в срок чрез плащане и чрез прихващане и че погасяването чрез компенсация с ликвидно активно вземане (като настоящото – за присъдени разноски) е допустимо, защото разпоредбата на чл. 362, ал. 1 ГПК задължава купувача да „изпълни“ задължението си, без да ограничава възможните за това способи. Допълнил е, че изпращането от купувача на фактура за част от присъдените съдебни разноски, последвало изявлението за прихващане, не може да доведе до отпадане на вече настъпилия погасителен ефект на компенсационното изявление.

При изложените данни не се установява очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Същата би била налице, ако решението е постановено при тежко и видимо нарушение на императивна разпоредба или на правилата на формалната логика, чието установяване е възможно без извършване на анализ на данните по делото и на събраните в хода му доказателства (например прилагане на закон в противоположния му смисъл или в отменена редакция, нарушаване на основни съдопроизводствени правила или формиране на изводи в явно противоречие с логиката). От мотивите на процесния акт не е видно нито превратно тълкуване на императивна материална разпоредба, нито неспазване на съществен процесуален принцип. Всъщност доводите, с които касаторът обосновава очевидната неправилност, касаят решението за обявяване на предварителния договор за окончателен (сочи се настъпило преди процеса разваляне на договора по вина на купувача) и са неотносими към правилността на решението, постановено в производство по чл. 362, ал. 2 ГПК.

Поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК изискват като общ селективен критерий да е поставен правен въпрос - такъв, който е включен в предмета на спора, обуславящ е за решаването му, кореспондира с въведените от касатора касационни основания по чл. 281 ГПК и чийто отговор не произтича от събраните по делото доказателства, а може да бъде даден абстрактно независимо от конкретиката на делото.

Касаторът е поставил следните въпроси:

1. Допустимо ли е разглеждане в производството по иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД, основано на правилата на чл. 362, ал. 1 ГПК, направеното от купувача възражение за съдебно прихващане на цената по предварителния договор?

Така формулиран, въпросът не е обуславящ за изхода на делото, тъй като атакуваният акт е постановен не в производството по чл. 362, ал. 1 ГПК (за обявяване на договора за окончателен), а в такова по чл. 362, ал. 2 ГПК, инициирано с искане за обезсилване на решението по чл. 19, ал. 3 ГПК. Отделно от това, изявлението на купувача, чиито правни последици са разгледани от въззивния съд, е за материалноправно прихващане с вече ликвидното му вземане за присъдени в процеса съдебни разноски, а не за извършване на съдебно прихващане, за каквото се отнася питането на касатора.

Щом не е обуславящ, въпросът не е правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и поради това не удовлетворява общия селективен критерий. Дори обаче същият да беше поставен в контекста на производството по обезсилване и да касаеше материалноправното прихващане на купувача, въпросът не би бил от значение за точното прилагане на закона, нито за развитие на правото, тъй като разпоредбата на чл. 362, ал. 1, изр. 2 ГПК е ясна, тълкувана е еднозначно в практиката на ВКС по начин, идентичен с възприетия във въззивното решение (вж. напр. Решение № 50266/10.01.2023 г. по к.гр.д. № 4826/2021 г. на ВКС, ГК, ІV отд.) и няма промяна в обществените отношения, които да налагат изменение в това тълкуване. Следователно, уточнен в светлината на казуса, въпросът не би удовлетворил допълнителния селективен критерий на заявеното за него касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

2. Следва ли съдът при формиране на вътрешното си убеждение по конкретен правен спор да обсъди в мотивите на решението си всички релевантни за спора доказателства, доводите и възраженията на страните в тяхната съвкупност?

Този въпрос има отношение към начина на взимане на решение по всяко дело, поради което е обуславящ, а доколкото може да получи абстрактен отговор и е свързан с наведен касационен довод, има характер на правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Спрямо него обаче не е изпълнен допълнителният критерий на заявеното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, защото не е решен в противоречие със съдебната практика на ВКС по чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК – съдът е изложил мотиви по наведените релевантни доводи и е посочил въз основа на кои доказателства е възприел фактическата обстановка (впрочем безспорна между страните), а правните му изводи са мотивирани с позоваване на закона и на съдебната практика. Неизлагането на съображения относно допустимостта на съдебната компенсация в производството по чл. 19, ал. 3 ЗЗД не съставлява процесуално нарушение, тъй като, както беше посочено, процесното изявление на купувача е за материалноправно прихващане във фазата след обявяване на предварителния договор за окончателен.

По изложените съображения следва да бъде отказан достъп до касационно обжалване.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,