Определение № 5048 от 21.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4222/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Д. Б. Г. от [населено място] срещу определение № 4221 от 18.08.2026 г. по в. ч. гр. д. № 1763/2026 г. на Варненския окръжен съд, с което е потвърдено определение № 8739/28.06.2026 г. по гр. д. № 11561/2025 г. на Варненския районен съд в частта, с която на основание чл. 130 ГПК е прекратено производството по делото по предявения по реда на чл. 211 ГПК отрицателен установителен иск. Жалбоподателят счита определението за неправилно, поради което иска отмяната му. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирано лице, в преклузивния срок по чл. 276, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че производството по делото е образувано по искова молба на Д. С. С. срещу Д. Б. Г. за признаване на установено в отношенията между страните, че ответникът не е собственик на 5/6 ид. части от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], целият с площ от 760 кв. м, с адрес [населено място], район „П.“, ул. „*“ № *. Ищецът твърди, че е собственик на процесните идеални части на основание договор за прехвърляне на собственост срещу издръжка и гледане и наследяване. В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата молба и е предявил насрещен иск за признаване на установено в отношенията между страните, че първоначалният ищец не е собственик на 5/6 ид. части от същия поземлен имот. В уточняваща молба, след указания на районния съд по редовността на насрещната искова молба, Д. Г. е обосновал интереса си от насрещния иск с това, че юридическите факти за придобитата от него собственост са оспорени от първоначалния ищец Д. С.. Посочил е, интересът му от предявяване на насрещния отрицателен установителен иск произтича от конкуренцията на права от двете страни върху един и същи имот. За да потвърди първоинстанционното определение в частта, с която е прекратено производството по предявения иск по чл. 211, вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК, окръжният съд е приел, че съгласно практиката на ВКС, отхвърлянето на отрицателен установителен иск е равнозначно на това да се уважи положителен установителен иск относно същото право, предявен от ответника по отрицателния установителен иск. Отхвърлянето на отрицателен установителен иск за конкретно посочено право формира сила на пресъдено нещо /СПН/ между страните по делото, че именно ответникът по този иск е носител на правото. След като отхвърлянето на отрицателния установителен иск формира СПН между страните по спора, че ответникът по иска е носител на отричаното от ищеца вещно право, то за него липсва правен интерес и е недопустимо ответникът по предявен отрицателен установителен иск за собственост да предяви насрещен отрицателен установителен иск за собственост на същото право, между същите страни и при същите твърдения за притежанието на вещното право. Конкуренцията между правата на страните ще бъде разгледана и разрешена по първия иск. В допълнение съдът е посочил, че и при извода, че при уважаване на първоначалния отрицателен установителен иск между страните ще се формира СПН само за това, че ответникът не е собственик на имота, но не и по въпроса, че ищецът не е собственик на имота, то и в тази ситуация ответникът няма интерес от насрещния отрицателен установителен иск, защото защитимите му права вече биха били отречени от съд. Съгласно ТР № 8/2012 г. на ОСТГК на ВКС правен интерес от отрицателен установителен иск за собственост е налице, когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва, като в производството по него ищецът доказва фактите, от които произтича правният му интерес. При вече уважен отрицателен установителен иск срещу ответника, притежанието от него на защитимо вещно право ще бъде отречено от съд и поради това той няма да има „доказан“ интерес от негов отрицателен иск срещу първоначалния ищец. Крайният резултат е аналогичен. Едва в хипотезата, при която отрицателният установителен иск е отхвърлен с влязло в сила решение и е формирана СПН, че ответникът е собственик на имота, той би могъл да има интерес от последващ отрицателен установителен иск срещу ищеца по отхвърления отрицателен установителен иск, ако в полза на последния е издаден констативен нотариален акт, доколкото това е необходимо за отмяна на констативния нотариален акт по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК. Съединяването на двата отрицателни установителни иска в едно производство предпоставя потенциална промяна на допустимостта на насрещния иск в зависимост от резултата по първоначалния иск при разглеждането му на всяка от трите инстанции, но допустимостта на един иск не може да бъде „условна“, освен при евентуално съединяване на искове, обичайно в една искова молба. В случая насрещният отрицателен установителен иск по делото не е предявен като евентуален, тоест да бъде разгледан само при отхвърляне на първоначалния иск – такова посочване няма нито в отговора, обективиращ и насрещна искова молба, нито в уточняваща молба от 26.05.2026 г. Напротив, в молбата изрично е заявено, че ответникът по делото при всякакви положения има интерес от насрещния отрицателен установителен иск, защото притежава самостоятелни права върху имота, конкуриращи правата на ищеца, а в частната жалба се поддържа интерес дори и при уважаване на първоначалния иск. Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касатора се посочва, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпросите: 1. Допустим ли е насрещен отрицателен установителен иск за собственост, когато първоначалният иск също е отрицателен установителен, но двата иска отричат различни субективни права, съответно правото на собственост на ответника и правото на собственост на първоначалния ищец, и първоначалният ищец се легитимира с констативен нотариален акт; 2. Може ли съдът да отрече правния интерес от отрицателен установителен иск въз основа на предполагаем бъдещ резултат по друг висящ иск, без да отчете съществуващото към момента на предявяването оспорване на самостоятелно право и легитимацията на насрещната страна с констативен нотариален акт; 3. Когато съдът приема, че насрещната претенция би могла да се разгледа само при определен изход по първоначалния иск, длъжен ли е преди прекратяването да даде указания за уточняване дали насрещният иск се поддържа при условията на евентуалност. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение. Допускането на касационно обжалване е предпоставено от разрешаването с въззивното определение на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1- т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, респ. при вероятна нищожност или недопустимост, като и очевидна неправилност на въззивния съдебен акт /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на частната касационна жалба до разглеждане в случая не са налице. В случая първият поставен въпрос е решен в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 68 от 18.06.2019 г. по гр. д. № 3931/2018 г., II г. о.; решение № 160 от 21.01.2020 г. по гр. д. № 1555/2019 г., II г. о., и др., според която не е допустимо ответник по предявен отрицателен установителен иск за собственост да предяви насрещен отрицателен установителен иск за собственост на същото право. Разрешаването на обуславящия изхода на спора правен въпрос в съответствие с практиката на ВКС изключва приложението и на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Следващите два поставени въпроси не са обусловили решаващата воля на съда относно недопустимостта на предявения от жалбоподателя отрицателен установителен иск, поради което не представляват правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. Не се констатира и видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт, а сочените от жалбоподателя евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани и като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,