Определение № 574 от 28.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2099/2016 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от прокурор в Софийска апелативна прокуратура като представител на Прокуратура на Република България срещу решение от 30.12.2015г., постановено по гр.д.№3653/2015г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение от 09.07.2015г. по гр.д.№6249/2014г. на Софийски градски съд в частта, с която е присъдена сумата 20 000лв. - обезщетение на неимуществени вреди по предявения от А. Н. Д. срещу Прокуратура на Република България иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, ведно със законната лихва, считано от 15.11.2012г. до окончателното изплащане на сумата, както и в частта, с която е присъдена сумата 20 000лв. – обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва от 15.11.2012г. до окончателното изплащане на сумата. Касаторът счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба А. Н. Д., чрез процесуален представител адв.Д., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване, по съображения, които излага в писмен отговор. Постъпила е насрещна касационна жалба от А. Н. Д. срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявения от нея срещу Прокуратура на Република България иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в останалата част до пълния предявен размер от 150 000лв. Касаторът поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по насрещната касационна жалба Прокуратура на Република България не взема становище по нея. Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК, респ. по 287, ал.2 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирани страни, които имат интерес от обжалването и са процесуално допустими. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното: С въззивното решение в обжалваната част е потвърдено първоинстанционното решение, в частта, с което е присъдена сумата 20 000лв. - обезщетение на неимуществени вреди по предявения от А. Н. Д. срещу Прокуратура на Република България иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за обезщетение на претърпени неимуществени вреди, вследствие на повдигнатите й незаконни обвинения по чл.242, ал.4 вр. ал.1, б.”б” и б.”д” вр. чл.26, ал.1 вр. чл.2, ал.2 НК, за които е оправдана с влязла в сила присъда, ведно със законната лихва, считано от 15.11.2012г. до окончателното изплащане на сумата, както и в частта, с която е присъдена сумата 20 000лв. – обезщетение за имуществени вреди, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение за воденото наказателно производство, ведно със законната лихва, считано от 15.11.2012г. до окончателното изплащане на сумата. Въззивният съд е изложил съображения, че обезщетението за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди. Размерът на обезщетението се определя съобразно действително претърпените от ищеца болки и страдания, преценени с оглед общия критерии за справедливост по чл.52 от ЗЗД /т.11 от ТР № 3/2005г. на ОСГК/. Присъденото обезщетение за неимуществени вреди въззивният състав е намириб за съответно на доказаните твърдени болки и страдания, търпяни в следствие на наказателното производство, продължило 6 години, начиная от постановлението за привличане като обвиняем от 10.08. 2006г. /посоченият в исковата молба начален момент/ до влизане в сила на оправдателната присъда на 15.11.2012г., от които четири години в съдебна фаза на три инстанции /въззивният съд е приел, че производството е продължило в рамките на разумните срокове предвид многобройните следствени действия, разпити на над 60 свидетели, съдебни поръчки в чужбина/. За да определи по-висок размер от обичайно присъжданите при такава продължителност на наказателното преследване случаи, въззивният съд е отчел преимуществено тежестта на повдигнатите две обвинения по чл.242, ал.4 вр. ал.1, б.”б” и б.”д” вр. чл.26, ал.1 вр. чл.2, ал.2 НК, за които се предвижда наказание „лишаване от свобода от 5 до 15 години”, както и търпяната в рамките на първите две години процесуална принуда „забрана за напускане територията на страната”, което ограничение сериозно е повлияло на душевното равновесие на ищцата с оглед стандарта на живот, който е поддържала. От свидетелските показания са установени страданията, които е преживяла: притеснения да пуска телевизор, заради излъчвани материали за убития К. С. или за неговата вдовица, да излиза навън заради сериозния медиен натиск; не можела да спи, не издържала психически; лекарите й давали антидепресанти, които тя отказвала да приема, за да е във форма да си гледа детето; иму ществото й било запорирано; баща й в този период бил болен от рак и заради забраната да напуска страната, не могла да го заведе във В. на лечение, за което продължавала да се упреква; била притеснена за детето си, ако отиде в затвора; нанесената й рана била много дълбока и не се знае дали ще отшуми; този период обхващал десет години, откакто започнали срещу нея „какви ли не дела”; състоянието й било от всичко комплексно – убийството на съпруга й, което много я съкрушило, заболяването и смъртта на баща й, както и че трябва сама да се грижи за детето си.. Загубила съня си, избягвала публични изяви в обществото, ходела с шапки и очила, за да не я разпознават и да привлича медиен интерес, затворила се в себе си, пиела лекарства за сън. Целият й бизнес бил блокиран; била наложена възбрана на апартамента във Великобритания, както и запор на сметките и дружествата, които е имал съпругът й. Производството там продължило около две години, като се установило само, че има неплатени данъчни задължения, при което била постигната спогодба с тамошната Агенция, като били платени, съответно вдигнати възбраната и запорите. Впоследствие в България й била наложена втора възбрана и докато траело наказателното производство – запор на цялото имущество. Всичко това се отразило на бизнеса й, спряла да работи, като през всичките тези години се занимавала с множеството дела, като се издържала от наема от жилището в Л.. Продължавала да има здравословни проблеми, не можела да спи. Зле й се отразявал медийният натиск, който след събитията около мъжа й, се насочил към нея, впоследствие и към детето й. Най-сериозните й притеснения били по повод наказателното дело, доколкото по другите данъчни и административно производства основно касаели неплатени данъци, които успявала да погасява. От показанията на нейния лекар-гинеколог е установено, че в началото на воденото срещу нея наказателно производство била по-спокойна, но впоследствие започнала да става все по-неспокойна, притеснена, за това какво ще се случи, несигурна за бъдещето си; за свидетелката било много мъчително да гледа, как един здрав и силен човек, се срива пред очите й; ищцата й се оплаквала, че не може да седи в пространства с много хора, завивало й се свят, като веднъж свиделката я придружила и констатирала състояние на типична паническа атака, със световъртеж, обливане със студена пот. Била много притеснена за баща си и от невъзможността да му помогне, като го придружи в чужбина за лечение. Той починал, грижите по детето й нараствали, както и страховете. Имунната й система се сринала, последвала хронична кан дидомикоза по всички лигавици. По отношение на психическите разстройства обаче отказвала да приема лекарства, решила да се бори постепенно с проблема, но пък се появили проблеми със съня. Много зле й се отразили медийните атаки. Появило се и ново заболяване, което свидетелката не желае да споделя. Анализът на свидетелските показания обуславил изводът на въззивния съд, че полученият срив в живота на ищцата, в промеждутъка между 30-40 годината й възраст, не е в следствие само на наказателното производство, но и на множество други обстоятелства – убийството на съпруга й, тежкото онкологично заболяване на баща й и последвалата му смърт, многобройните дела, включително и производства във Великобритания, наложените запори и възбрани на имуществото й, както и че трябва сама да се грижи за детето. Повдигнатите две обвинения за тежки умишлени престъпления и процесният 6 годишен период на наказателното производство, преминало през всички фази на процеса, съпътствано и с медийно отразяване, категорично е сред водещите фактори за тревогите и притесненията, най вече от задържане и затвор, както и злепоставяне в обществото. По въпроса как тежестта на повдигнатото обвинение се отразява на размера на обезщетението въззивният съд се е позовал на практиката на ВКС– Решение от 27.06. 2012г. по гр.д.№ 1571/11г. на ВКС, ІІІ г.о. При определяне на размера на обезщетението, съдът е съобразил, че на ищцата не й е налагана най-тежката мярка за неотклонение, няма писмени доказателства или ангажирано експертно заключение за настъпили по повод на наказателното производство сериозни здравословни проблеми; масираното медийно отразяване не е само по повод процесното дело; още на първа инстанция е получила оправдателна присъда, поради несъставомерност на описаните в обвинителния акт деяния, както и че притесненията й се дължат и на други стекли се в живота й обстоятелства. За уважаване изцяло на иска за обезщетение за претърпените имуществени вреди от 20 000 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение за воденото наказателно производство, е прието за неоснователно оплакването на Прокуратурата за неразглеждане от първоинстанционния съд на възражението за прекомерност на хонорара като преклудирано с приключване на съдебните прения при разглеждане на наказателното дело в първата инстанция. Въззивният съд е изложил съображения, че присъденото обезщетение за имуществени вреди представлява реално изплатено възнаграждение за един адвокат в наказателното производство и че в производството по ЗОДОВ обезщетението за имуществена вреда се разглежда не през призмата на отговорността на стра ната за разноски, в който случай е допустимо възражение по чл.78, ал.5 ГПК, а дали е настъпила реална вреда в патримониума на ищеца. За да обоснове допускане до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, касаторът Прокуратура на Република България немотивирано поддържа, че с въззивното решение в противоречие с ППВС №4/68г., т.ІІ при определяне на размера на обезщетението съдът не е взел под внимание релевантни обстоятелства, без да сочи кое конкретно обстоятелство от значение за определяне на размера на обезщетението не е взето предвид от въззивния съд. Не сочи въпрос, който счита, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с ТРОСГК №3/2004г., т.3 и т.11. Не кореспондират със съдържанието на въззивното решение доводите за липса на мотиви в противоречие с т.19 от ТР №1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС за наличието на причинно-следствена връзка между процесното обвинение и претърпените вреди. В тази насока съдът е изложил мотиви, а правилността на изводите му може да бъде проверявана само при разглеждане на касационната жалба, ако бъде допуснато касационното обжалване. За да обоснове допускане до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, А. Н. Д. поддържа, че с въззивното решение в противоречие с ППВС №4/68г., т.ІІ при определяне на размера на обезщетението съдът не е взел под внимание следните обстоятелства: накърняване честта, достойнството и доброто й име, вследствие на воденото наказателно преследване срещу нея; причиненото й състояние на силен стрес, напрегнатост и отчаяние, сериозното влошаване на здравословното й състояние; препятстване възможността на ищцата за развитие в професионалната сфера, предвид уронване престижа и доброто й име. Във въззивното решение съдът е направил преценка на установените по делото факти и обстоятелства във връзка с увреждането, вкл. и относно негативните последици, претърпени от ищцата, за да определи размера на обезщетението, като е изложил и съображения защо приема за неустановени по делото твърдени в исковата молба негативни последици. Несъгласието на страната с изводите на съда по възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд, не може да обоснове допускане на касационно обжалване. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл.290, ал.1 ГПК/. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.2 ГПК по релевирания от Прокуратура на Република България и от А. Н. Д. въпрос за определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди. За да е налице основание за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК делото трябва да е решено в противоречие с влезли в сила решения на други съдилища, т.е. да е налице различно решаване на еднородни случаи, към които се прилага една и съща норма. Решаването на релевирания правен въпрос трябва да има за резултат различия в тълкуването и прилагането на едни и същи разпоредби от съдилищата. Не може да се приеме, че въпросът за приложението на чл.52 ЗЗД е разрешен противоречиво с въззивното и с приложените съдебни решения. Съгласно ППВС № 4/1968г. при определяне обезщетението за неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. Размерът на обезщетението се определя от съда по справедливост като се извършва преценка на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства – тежестта на обвинението, продължителността на наказателното преследване, данните за психическото състояние и негативните последици, претърпени от ищеца, а също и редица други обстоятелства, от значение за конкретния спор, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. За всеки отделен случай обаче съдът прави преценка на установените по делото факти и обстоятелства във връзка с увреждането и вредите. Практиката на ВКС дава разяснения за критериите, по които при всеки отделен случай се определя размерът на обезщетението. Въпрос на фактическа преценка на решаващия съд е определянето на обезщетението по чл. 52 ЗЗД при спазване на тези критерии. По правилността на тази преценка касационната инстанция се произнася, ако бъде допуснато касационното обжалване. Налице е основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта по иска за обезщетение на имуществените вреди по касационната жалба на Прокуратура на Република България, по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставения от касатора въпрос: „може ли по предявен иск с правно основание чл.2 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, които се състоят в заплащане на адвокатски хонорар, да се намали, поради прекомерност на адвокатското възнаграждение в наказателния процес”. Поставеният въпрос е разрешен с въззивното решение в противоречие с решение №255 от 02.11.2015г. по гр.д.№1011/2015г. на ВКС, ІІІг.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, с което е уеднаквена противоречивата съдебна практика по въпроса: „може ли при предявен иск с правно основание чл.2 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, които се състоят в заплащане на адвокатски хонорар, да се намали поради прекомерност адвокатското възнаграждение в наказателния процес”. На поставения въпрос с решението на ВКС е даден положител отговор, като са изложени следните съображения: Несъмнено разноските, извършени в наказателното производство, представляват имуществена вреда по смисъла на чл.2, ал.1 от ЗОДОВ, тъй като са пряка и непосредствена последица от увреждането/незаконното наказателно преследване/. Адвокатското възнаграждение за защита по наказателното дело се включва в тези разноски, поради което при предявен иск по чл.2 от ЗОДОВ се дължи обезщетение за заплатения адвокатски хонорар, но само до разумния и обичайния размер. В съответствие с добрите нрави увреденият също трябва да положи усилия, за да не увеличава размера на вредите. В противен случай съобразно чл.83, ал.2 от ЗЗД длъжникът не дължи обезщетение за вредите, които кредиторът би могъл да избегне, като положи грижи на добър стопанин. В правната литература тази хипотеза е позната като „последваща вина на пострадалия“/Ал. К., „Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение. Книга първа“, изд.1992 г. на „С.-Р“, 1992 г., стр.285/, която се обосновава с принципа на добросъвестността. Поведението на кредитора по време на причиняване на вредата или след това трябва да е съобразено с този принцип/А. К., „Облигационно право. Обща част“, четвърто издание от 2007 г. на „С.“ от 2007 г., стр.438/. Това означава, че след като пострадалият е могъл да получи правна защита по наказателното дело на разумна и нормална за пазарните условия цена, но вместо това е извършил прекомерни и неоправдани разходи, гражданският съд е длъжен в съответствие с чл.83, ал.2 от ЗЗД да намали обезщетението за заплатения от пострадалия адвокатски хонорар в наказателното производство до размер, съобразен с фактическата и правна сложност на наказателното дело. Критерии за обичайния размер на адвокатското възнаграждение се съдържат в Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като съдът следва да се съобрази с фактическата и правна сложност на наказателното дело. С оглед изложеното не следва да се допускане касационно обжалване на въззивното решение в частта по иска за имуществени вреди. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение