Определение № 177 от 04.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 904/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби и от двете страни „Стройкомплект“ ЕООД и „Еврологистик-БГ“ ЕООД срещу различни части от решение №11980 от 10.09.2020г., по т.д.№3431/2019г. по описа на Апелативен съд- София. С въззивното решение е отменено решение №749 от 18.04.2019г. по т.д. №1277 от 2018г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която е осъден „Стройкомплект“ ЕООД да заплати на „Еврологистик – БГ“ ЕООД сумата 50 352.99 лева, левовата равностойност на 25 745.08 евро, представляваща обезщетение за вреда – повреден товар при превоз на замразени храни от Н. до България от 25.05.2016г. до 03.06.2016г. на основание чл.37 вр. с чл.17 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на товари, като е отхвърлен искът за главницата за разликата до пълния предявен размер от 66 351.42 лева, както и в частта, в която е осъдено „Булстрад Виена иншурънс груп“ АД да заплати на „Стройкомплакт“ ЕООД на основание чл.208 КЗ /отм./ сумата над 23 145.16 евро до присъдения размер от 23 345.16 евро, представляваща обезщетение за повреден товар при превоз на замразени храни от Н. до България от 25.05.2016г. до 03.06.2016г. Вместо това е осъден ответникът „Стройкомплект“ ЕООД да заплати на „Еврологистик – БГ“ ЕООД на основание чл.17, т.1 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на товари сумата 54 156.32 лева, представляваща обезщетение за вреда – повреден товар при превоз на замразени храни от Н. до България от 25.05.2016г. до 03.06.2016г. съгласно товарителница №12 092/2016г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска 20.06.2018г. до окончателното заплащане на сумата, като е отхвърлен искът за останалата част до пълния предявен размер 66 351.42 лева. Отхвърлен е предявеният срещу „Булстрад Виена иншурънс груп“ АД иск с правно основание чл.208 КЗ /отм./ за сумата над 23 145.16 евро до сумата 23 345.16 евро, представляваща обезщетение за повреден товар при превоз на замразени храни от Н. до България от 25.05.2016г. до 03.06.2016г., съгласно товарителница № 12 092/2016г.

В касационната жалба на „Стройкомплект“ ЕООД се твърди, че обжалваното решение в осъдителната му част е недопустимо поради произнасяне по непредявен иск, евентуално е неправилно поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон, както и необоснованост. Касаторът моли да се обезсили, евентуално отмени решението в обжалваната част и да бъде отхвърлен искът като неоснователен. Претендира разноски.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и ал.2, пр.2 ГПК.

Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по обуславящите изхода на спора въпроси:

„1. Относно квалификацията на договора за поръчка на превоз, наричан в практиката в България заявка за превоз, и приложимото право към този договор с оглед Регламент /ЕО/ №593/2008 на Европейския „парламент и на Съвета от 17 юни 2008 година относно приложимото право към договорни задължения /Р. I/“- с твърдение за противоречие с решение С-305/13 на СЕС- основание за допускане до касация по чл.280, ал.1, т.2 ГПК;

„2. Приложима ли е Конвенция CMR в отношенията между спедитор и превозвач когато договорът за поръчка на превоз има за предмет организацията на превоза, но не и фактическото пренасяне на стоката?;

3. С., възложил организацията на превоза на друг подизпълнител, явява ли се увредено лице по смисъла на чл.17 от Конвенция CMR?;

4. Искането на спедитор до превозвача за заплащане на неустойка за повреден товар счита ли се за рекламация по смисъла на чл.30 от Конвенция CMR и прекъсва ли погасителната давност на вземането за обезщетение?;

5. Дали размерът на обезщетението за повредена стока по време на превоз, което се дължи от превозвач на спедитор, се определя по правилото на чл.23 от Конвенция CMR или по общите правила на ЗЗД?“- с твърдение, че последните четири въпроса са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото- основание за допускане до касация по чл.280, ал.1, т.3 ГПК;

„6. Относно задължението на въззивния съд да даде своя точна правна квалификация, когато не възприеме правната квалификация в обжалваното пред него решение, както и да реши спора в съответствие с фактическите твърдения в исковата молба и възраженията на ответника като изложи собствени мотиви“- с твърдение за противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР №1/2013г., т.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, ТР №1/2001г., т.д. №1/2000г. на ОСГК на ВКС, както и в цитираните решения по чл.290 ГПК- основание за допускане до касация по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Поддържа и твърдения за недопустимост на постановеното решение, поради произнасянето по непредявен иск /на непредявено основание/ и извън обема на търсената защита /по отношение на присъдената като част от обезщетението сума в размер на 5 867.48 лева- платено навло/- основание за допуска до касация по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК.

В касационната жалба на „Еврологистик-БГ“ ЕООД се твърди, че обжалваното решение в отхвърлителната му част е неправилно поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон, както и необоснованост. Касаторът моли да се отмени решението в обжалваната част и да бъде изцяло уважен искът за още 12 493.29 лева, ведно със законната лихва. Претендира разноски.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК.

Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по обуславящите изхода на спора въпроси:

„1. Задължително ли е постановеното решение на съда в Холандия, с което е присъдено обезщетение за неизпълнение на задълженията по превозен договор, сключен и изпълнен съгласно правилата на Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки /CMR/ и може ли българският съд, пред който същото е представено, с решението си да присъди обезщетение за неизпълнение на задълженията в размер, различен от заплатената от ищеца сума като обезщетение в изпълнение на осъдителното решение, постановено от съда в Холандия, като по този начин дерогира неговото задължително действие?; 2. Може ли българският съд да приеме фактическа обстановка различна от тази приета от холандския съд и да реши спора на друго правно основание, различно от това прието от този съд и да присъди по-малък размер обезщетение?; 3. Какво се разбира и какво се включва под „…разноски…“ като част от дължимото обезщетение, което се дължи от виновния превозвач и по-конкретно в тези „…разноски…“ включват ли се сумите, които ищецът е платил за адвокатски хонорари във връзка със защитата си по воденото дело пред Районния съд в Холандия?“- с твърдение, че тези три въпроса са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото- основание за допускане до касация по чл.280, ал.1, т.3 ГПК;

„4. Длъжен ли е съдът да постанови решението си като прецени всички доводи на страните и всички доказателства относно правнорелевантните факти?“- с твърдение за противоречие с практиката на ВКС, обективирана в цитираните от касатора решения по чл.290 ГПК- основание за допускане до касация по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Поддържа и наличие на основанието за допускане до касация по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК- очевидна неправилност на решението.

Всяка от страните оспорва подадената от насрещната страна касационната жалба в законоустановения срок. Излага подробни доводи както за липсата на основания за допускане до касационен контрол на въззивното решение, така и за правилността му в съответната обжалвана част. Претендира разноски.

Третото лице помагач ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс“ не взема становище по касационните жалби.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационните жалби, с оглед изискванията за редовност, са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да отмени първоинстанционното решение, с което частично е уважена претенцията на ищеца „Еврологистик – БГ“ ЕООД срещу „Стройкомплект“ ЕООД, като е осъден ответникът да заплати сумата 50 352.99 лева- левовата равностойност на 25 745.08 евро, представляваща обезщетение за вреда – повреден товар при превоз на замразени храни от Н. до България от 25.05.2016г. до 03.06.2016г. на основание чл.37, вр. с чл.17 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на товари /CMR/ и е отхвърлена претенцията за разликата до 66 351.42 лева, въззивният съд не споделя правната квалификация на иска, дадена от първоинстанционния съд. Счита, че неправилно СГС разрешава спора по реда чл.37 от Конвенцията като регресна претенция на ищеца срещу ответника в качеството му на последващ превозвач в изпълнението на процесния договор. Поддържа тезата, че за да е налице хипотезата на последващи превозвачи, следва ищецът да има не само качеството на спедитор, но едновременно с това и да е участвал в превоза на стоката, тъй като по смисъла на Конвенцията /чл.35 и чл.36/ фигурата на последващия превозвач изисква приемане на стоката и вписване на името на превозвача в товарителницата.

Въззивната инстанция уважава частично иска, като осъжда ответника „Стройкомплект“ ЕООД да заплати на „Еврологистик – БГ“ ЕООД на основание чл.17, т.1 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на товари сумата 54 156.32 лева, представляваща обезщетение за вреда – повреден товар при превоз на замразени храни от Н. до България от 25.05.2016г. до 03.06.2016г. съгласно товарителница №12 092/2016г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска 20.06.2018г. до окончателното заплащане на сумата, като отхвърля иска за останалата част до пълния предявен размер 66 351.42 лева. За да постанови този резултат, решаващият съдебен състав приема, че превозът е извършен от един единствен превозвач - ответника „Стройкомплект“ ЕООД. Намира, че спрямо неговия възложител „Н. Юропиян Фул Т.“ ищецът е задължен за причинената при транспорта щета, като носи отговорност като превозвач в пълен обем, тъй като е страна по транспортното споразумение. Спрямо ответника обаче, след заплащане на причинената му щета ищецът има правото на регресен иск, встъпвайки в правата на удоволетворения кредитор – товародателя по чл.17, т.1 от Конвенцията, а не правото на регрес като последващ превозвач.

С оглед изложените аргументи, въззивният съд приема, че искът е доказан по основание, а относно размера се позовава на разпоредбата на чл.23 от Конвенцията, съгласно която при цялостна липса на стоката, обезщетението се изчислява според стойността й на мястото и по времето, когато е била приета за превоз. Намира за безспорно, че стойността на процесната стока възлиза на сумата 24 689.69 евро, като към нея следва да се добави и сумата 5 867.48 лева по фактура №241194/31.05.2016г. за заплатеното от ищеца навло, което трябва да бъде върнато от превозвача.

Въззивният съдебен състав намира, че ответникът не дължи като част от обезщетението направените от ищеца разноски за съдебното производство в Н., включително сумата 5 332.41 евро заплатени от „Еврологистик – БГ“ ЕООД разноски за адвокатски хонорар за воденото в Н. дело, тъй като отговорността на превозвача е ограничена до връщане на превозната цена, митническите сборове и другите разноски по превоза на стоката /чл.23, т.4/. Като допълнителен довод поддържа, че тези разноски не биха били направени, ако страната, полагайки грижата на добрия търговец за делата си, беше заплатила обезщетението своевременно. По същите съображения намира за недължими и заплатените от ищеца на „Н. Юропиян Фул Т.“ суми за извънсъдебни разноски в размер на 994.99 евро, както и сумата 1 819.42 евро разноски за изпращане на призовка, съдебна такса и възнаграждение за адвокат и сумата 175 евро- възнаграждение за адвокат.

С оглед изложеното, въззивната инстанция приема, че предявеният иск по чл.31 от Конвенцията е основателен за сумата от 54 156. 32 лева /48 288.84 - левовата равностойност на 24 689.69 евро + 5 867.48 лева/ и до този размер следва да бъде уважен, а за останалата част, до пълния предявен размер от 66 351.42 лева, искът следва да бъде отхвърлен.

Отхвърля като неоснователно поддържаното от ответника възражение за изтекла погасителна давност, като излага аргументи, че съгласно чл.32, т.2 от Конвенцията едногодишният давностен срок за иска по чл.31 се прекъсва с отправянето до превозвача на писмена рекламация, каквато в случая е отправена с получаването от „Стройкомплект“ ЕООД на поканата от 15.07.2016г. за заплащане на обезщетение за повредената стока. Давността продължава да тече от датата, на която превозвачът отхвърли писмено рекламацията и върне приложените към нея документи, но съдът приема, че такива доказателства не са ангажирани, поради което към датата на предявяване на иска /20.06.2018г./ не е изтекла.

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно, но следва да бъде допуснато до касационно обжалване за проверка за вероятна недопустимост на основание чл.280, ал.2, пр.2 ГПК. Предметът на спора и правната квалификация на предявените искове се определя от съда с оглед твърденията в исковата молба за претендираното или отричано от ищеца субективно право, вида и обема на търсената защита. Няма спор в теорията и съдебната практика, вкл. цитираната от касатора, че когато съдът се произнесе по предмет, за който не е сезиран, т.е. въз основа на обстоятелства, които не са наведени от ищеца и когато дава защита, която не е търсена /свръх петитум/, постановеното съдебно решение е процесуално недопустимо и подлежи на обезсилване. При противоречиви и взаимоизключващи се твърдения исковата молба следва да се остави без движение за уточняване на исковите претенции по основание.

В настоящата хипотеза ищецът „Еврологистик-БГ“ ЕООД претендира осъждане на ответника за сумата 66 351.42 лева- изплатено на товародателя обезщетение за вреди, настъпили в резултат от неизпълнение на договор за международен превоз, като твърди, че има регресни права на основание чл.37 от Конвенцията CMR. Поддържа, че в качеството му на превозвач, отговарящ за действията и на последващите превозвачи, по-конкретно – на ответното дружество, е осъден да плати обезщетение на нидерландското дружество „Н. Юропиян Фул Т.“ за погиналия товар. Именно с наведеното обстоятелство, че като превозвач е платил цялото дължимо обезщетение, ищецът обосновава правото на регресен иск по реда на чл.37, б.“а“ от Конвенцията CMR срещу ответника като последващ превозвач, по чиято вина е причинена щетата. С допълнителната искова молба поддържа твърдението, че ответното дружество е последващ превозвач по смисъла на чл.34 от Конвенцията CMR, тъй като превозът е извършен под покритието на един единствен превозен договор- сключения между него като превозвач и нидерландското дружество.

С въззивното решение съдът приема, че не се установява ищецът да е превозвач, нито ответникът да има качеството последващ превозвач, поради което ищецът няма право на регресна претенция по чл.37 от Конвенцията CMR. С оглед доказателствата по делото, намира че ищецът е встъпил в правата на удовлетворения кредитор- товародателя, имащ право на обезщетение по чл.17, т.1 от Конвенцията CMR, поради което разглежда регресна претенция на лице платило чужд дълг. Посочената от въззивния съд правна квалификация на предявения иск е чл.17, т.1 от Конвенцията CMR, като видно от мотивите е прието, че е настъпила законна суброгация, чийто фактически състав включва плащане на чуждо задължение при наличие на правен интерес от това, както и наличие на регресни права в полза на третото лице, изпълнило чуждото задължение /чл.74 ЗЗД/.

С оглед изложеното, настоящият състав намира, че въззивното решение следва да се допусне до касационен контрол за проверка за евентуална недопустимост на основание по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК.

На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касационните жалбоподатели следва да внесат по сметката на ВКС държавна такса в размер на 1 327.03 лева, от която касаторът „Стройкомплект“ ЕООД - сумата 1 083.13 лева, а касаторът „Еврологистик-БГ“ ЕООД - сумата 243.90 лева.

Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд