Определение № 2456 от 12.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1070/2026 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Х. Ю. О., подадена чрез процесуален представител адв. Е. Ф. против част от решение № 195/13.11.2025г. постановено по в.гр.д. № 367/2025г. по описа на Апелативен съд – Варна. С обжалваната част от въззивното решение е потвърдено първоинстанционно решение № 16/03.02.2025г., постановено по гр.д. № 563/2024г. по описа на Окръжен съд – Добрич, в частта, с която на основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ вр. чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е отхвърлен предявеният от Х. Ю. О. с ЕГН [ЕГН] срещу Прокуратурата на Република България иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата над присъдените 20000 лева до пълния предявен размер на претенцията от 120 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от нарушение на правото му на разглеждане и решаване в разумен срок на образувано на 31.01.1991г. и висящо и понастоящем наказателно производство по сл.д. № 1/1991г. по описа на Прокуратурата на въоръжените сили, преобразувано в сл.д. № 780-ІІ/1998г. на Военно окръжна прокуратура – София, преобразувано в ДП № ІІ-048/1999г. на Военно окръжна прокуратура – София, както и за присъждане на законна лихва за забава върху присъдената сума и за разликата до пълния размер, считано от 24.09.2021г. до окончателното плащане на задължението. В частта, с която искът е уважен за сумата от 20000 лева, ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба – 24.09.2024г., въззивното решение не е предмет на касационно обжалване и е влязло в сила. В жалбата се поддържат касационни основания за неправилност на обжалваното решение поради нарушениe на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което е отправено искане да бъде допуснато до касационно обжалване и предявената искова претенция да бъде уважена в цялост, ведно със законната лихва за забава за тригодишния период преди предявяване на исковата молба. Касационният жалбоподател поддържа, че въззивният съд не е съобразил стандартите на ЕСПЧ за остойностяване на неимуществените вреди от нарушението по чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС; противоречи на чл. 1 и чл. 16 от Директива 2012/29 относно правото на решение за обезщетение от извършителя на престъплението в разумен срок, както и на чл. 12, ал. 2 от Директива 2004/80 относно правото на обезщетение на жертвите на престъпления от държавата. Излага съображения, че въззивният съд не е отдал конкретно значение при паричната оценка на неимуществените вреди на продължителността на производството и лишаването му от достъп до съд и правосъдие. Счита, че при обосноваване размера на обезщетението, съдът е приложил отрицателен аналитичен подход, отчитайки обстоятелства, невключени в предмета на доказване по делото или приети за съществуващи в противоречие с доказателствата по делото. В същото време въззивният съд не е отчел редица други важни и конкретно съществуващи обстоятелства, въпреки доводите във въззивната жалба като възрастта и личността на увредения; изключително дългата обща продължителност на делото; липсата на ефективни вътрешноправни средства за ускоряване на делото; залогът на делото за ищеца; изтеклата давност осуетяваща упражняването на правата му и останалото чувство за безнаказаност; фактът, че не е бил уведомяван за започването на разследването и не са му разяснени правата на пострадало лице и т.н. Поддържа неправилно приложение на чл. 52 от ЗЗД при необоснована преценка на интензитета на преживяното и на залога на делото, сведена формално до това дали пострадалият е бил въдворен в „Белене“. Счита, че изводът на въззивния съд, че спрямо ищеца не е осъществена подобна принуда, въпреки приетото, че са приложени тежки репресивни мерки спрямо него за необоснован. Твърди, че съдът не е оценил комплексно характера, продължителността и тежестта на приложените спрямо ищеца репресивни мерки, като е превърнал само задържането на остров Белене в неформален „праг“ и критерий за по-високо обезщетение, каквото посочил, че съдът присъжда по други сходни случаи. Този подход счита за произволен. Противоречие в мотивите на въззивния съд сочи приетото, че с поведението си ищецът не е допринесъл за забавяне на производството, но съдът редуцира обезщетението именно поради липса на процесуални действия и искания за ускоряване. За нарушено счита изискването за еквивалентни размери на обезщетението в сходни случаи, като съдът не е взел предвид съдебната практика по аналогични дела на други пострадали от престъпления, разследвани по същото забавено ДП. Прокуратурата на Република България не е депозирала отговор по касационната жалба. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. За да пристъпи към разглеждане на заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, съобрази следното: Въззивният съд приел за установени следните факти: Х. Ю. О. предявил против Прокуратурата на РБ искове за обезщетение на вреди, в качеството му на пряко пострадал от деянията по време на т.нар. Възродителен процес и предмет на разследване по неприключилото и към момента сл.д. № 1/1991г. по описа на Прокуратура на Въоръжените сили, преобразувано под № 780 ІІ/1998г. на Военно-окръжна прокуратура /ВОП/ - София, а към момента ДП № ІІ-048/1999г. Съобразил, че исковата молба е основана на твърдения, че ищецът е бил принуден насилствено да промени турските си имена, по повод участието му в мирен протест за тяхното възстановяване и в периода м. юни – м. септември 1986г. е бил държан и малтретиран в следствения арест в [населено място] /сега [населено място]/; впоследствие бил уволнен от работа, не можел да работи по специалността си /счетоводител/, налагало се да изкарва прехраната си чрез работа в строителството, полагайки тежък физически труд; в периода 26.05.1987г. – м. април 1989г. бил принудително установен в друго населено място – в [населено място], със забрана да напуска населеното място, лишен от възможността да контактува с близките си, принудително настаняван в психиатрията в [населено място], а впоследствие и екстрадиран от България. След установяването му в Турция, узнал за започналото разследване на извършените спрямо турското етническо население в България престъпления, с опис на хронологията по движението на образуваното сл.д. № 1/1991г. Макар и да е бил сред пострадалите, не е бил разпитван като свидетел, не са му били разяснявани правата по чл. 75, ал. 3 от НПК, а единствено са му връчвани постановления от 04.10.2018г. и 31.05.2022г. за спиране и прекратяване на наказателното производство, последното впоследствие отменено. Производството по все още неприключилото следствено дело е продължило неразумно дълго, без това да е обективно оправдано – обстоятелство, установено с постановени определения по чл. 369 от НПК, и с която продължителност е нарушено правото му по чл. 6, § 1 от КЗПЧОС за разглеждане и приключване на делото в разумен срок. В хода на разследването обвиняемите са починали, изтекла е и абсолютната давност за наказателно преследване, поради което той, като пряко пострадал от деянията, е бил лишен от възможността да бъде конституиран като частен обвинител и да получи обезщетение от виновните лица за претърпените вреди. В резултат на това нарушение на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС е претърпял неимуществени вреди – притеснение, очакване и безпокойство, неудобство и несигурност, разочарование и загуба на доверие в институциите и правосъдието, чувство за липса на справедливост, страх и опасение, че виновните ще останат ненаказани, а в същото време е бил лишен от възможността да получи справедливо обезщетение като граждански ищец /загуба на възможности/. На тези основания основал претенцията си за заплащане на обезщетение за вреди в размер на сумата от 120 000 лева, ведно със законната лихва върху нея, начиная от 23.09.2021г. до окончателното плащане на задължението. Като безспорни факти пред себе си, въззивният съд приел извършената в периода 1986г. – 1989г. спрямо ищеца принуда, свързана с насилствената смяна на турските му имена /от Х. Ю. О. на А. Й. О./ и последващи репресивни мерки, както и относно движението по процесното досъдебно производство, от забавянето на което се претендират да са претърпени вреди. За установено приел, че в периода 1986г. – 1987г. Х. О. е бил задържан в следствен арест и разследван за участие в противодържавна организация от Толбухински окръг и въз основа на Заповед № І – 355/26.05.1987г. на Министъра на вътрешните работи е бил принудително установен в [населено място] по наложена мярка по чл. 39, ал. 1 от Закона за народната милиция за срок от три години, изтърпявана до 08.12.1988г.; бил е обект на активно наблюдение по оперативно дело по линия на протурския национализъм /телеграма НР.586/11418 на Н-к ОУ на МВР Плевен, вх. № 728/18.09.1988г./, впоследствие изселен в Турция. На 31.01.1991г. с Постановление на прокурор при Прокуратурата на въоръжените сили е образувано сл.д. № 1/1991г. срещу Т. Ж. и о.з. генерал-полковник Д. С. за извършено от тях престъпление по чл. 162, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 от НК за това, че в периода 1984г. – 1989г. в съучастие с други лица са подбуждали към национална вражда и омраза. Впоследствие, в периода м. 09.1991г. - м. 01.1993г. като обвиняеми са били привлечени и други лица. След постановено прекратяване на производството срещу част от обвиняемите и преквалификация на обвинението, на 20.07.1993г. във Върховния съд - Военна колегия е бил внесен обвинителен акт срещу Д. С., Т. Ж. и Г. А. за това, че в периода 08.05.1984г. - 15.12.1988г. обвиняемият С., в качеството си на военно длъжностно лице – министър на вътрешните работи, умишлено подбуден при условията на продължавано престъпление от действалите в съучастие обвиняеми Ж. и А., при условията на продължавано престъпление умишлено злоупотребил и превишил властта си и дал указания при провеждани оперативки, съвещания на ръководния състав на МВР и изказвания пред форуми на членове на БКП, с които възложил на подчинените му служители от МВР несвойствени и нерегламентирани по надлежния ред функции и задачи, преподчинил длъжностни лица от МВР на граждански лица от апарата на БКП, незаемащи длъжности в държавния апарат, въвел фактическо извънредно положение на части от територията на страната, разпоредил задържане на български граждани без правно основание, от които деяния настъпили вредни последици, изразяващи се в противозаконно задържане на български граждани в местата за изтърпяване на наказание “лишаване от свобода“, противозаконно ограничаване правата на българските граждани на свободно предвижване и между населените места в страната, право на свободни контакти, право на лична свобода и неприкосновеност, право на ползване на свой език – престъпление по чл. 387, ал. 2 вр. ал. 1, чл. 26, ал. 1 и чл. 20, ал. 2 от НК за обвиняемия С. и престъпление чл. 387, ал. 2 вр. ал. 1, чл. 26, ал. 1 и чл. 20, ал. 3 от НК за обвиняемите Ж. и А.. По повдигнатите обвинения е бил изготвен и внесен обвинителен акт, образуван в НОХД № 1/1994г., което е прекратено с разпореждане от 09.02.1995г. и делото е върнато на Прокуратурата за отстраняване на подробно посочени процесуални нарушения, сред които и идентификация на пострадалите лица с оглед определяне характера и размера на вредите от инкриминираното деяние, засягащо както правото на защита на обвиняемите, така и на пострадалите. На 19.12.1997г. е внесен втори обвинителен акт срещу същите обвиняеми и за същите престъпления, който отново е върнат поради направени констатации за непълно изпълнение на дадените при предходното връщане указания /разпореждане от 28.04.1998г. по НОХД № 1/1998г./. С оглед настъпили законови промени в подсъдността сл.д. № 1/1991г. е изпратено на Софийска военно-окръжна прокуратура и с Постановление от 29.09.1998г. е преобразувано в сл.д. № 780-11/1998г. Със същото наказателното производство срещу Т. Ж. е прекратено поради настъпилата смърт на обвиняемия. На 28.12.1999г. е постановено прекратяване и по отношение на обвиняемия Д. С., също поради смърт на дееца. В периода 06.04.1999г. - 04.12.1999г. досъдебното производство е било спряно поради свидетели в чужбина, а след възобновяването му е продължило под нов № ІІ-048/1999г., под който продължава да е висящо и към настоящия момент. По същата причина е било спирано и в периода 01.10.2002г. – 04.07.2003г., както и с Постановление от 04.02.2004г. за периода 04.02.2004г. – 14.12.2010г., а впоследствие и с Постановление от 04.10.2018г. Възобновено е с Постановление от 18.04.2022г. на прокурор от ВОП – София. На 31.05.2022г. досъдебното производство е било прекратено на основание чл. 243, ал. 1, т. 1 вр. чл. 24, ал. 1, т. 4 от НПК /настъпила смърт на единствения останал обвиняем/, като постановлението за прекратяване е отменено по жалба на друго пострадало лице /ВЧНД № 821/2022г./ и висящността на наказателното производство е възобновена. Същото към настоящия момент не е приключило, като с Постановление от 30.09.2024г. на прокурор от ВОП – София са дадени указания за извършване на конкретни следствени действия /разпити на пострадали и установяване на лица извършители/ и разследване на деяние по чл. 416 и сл. от НК. За установено по делото въззивният съд приел също, че ищецът Х. О. е бил разпитан по досъдебното производство за първи път като пострадало лице едва на 10.12.2024г. Преди това, на 13.04.2023г., същият е депозирал молби до ВОП – София с искане за промяна на правната квалификация на обвинението от такова по чл. 387, ал. 2 от НК в такова по чл. 417 и сл. от НК, както и е заявил, на основание чл. 75, ал. 3 от НПК, желанието си да участва като пострадал в досъдебната фаза и да бъде разпитан като свидетел, посочил е адрес за контакт и кореспонденция. При тези факти за спорни пред въззивната инстанция приел въпросите дали и за какъв период от разглеждане на следственото дело ищецът има право на иск по чл. 2б от ЗОДОВ, дали и какви вреди са претърпени, които да са в причинна връзка с това наказателно производство, какъв е справедливият размер на евентуално следващо се обезщетение и от кога се дължи законната лихва върху него. По тези спорни въпроси от правна страна направил изводи, че предявената претенция за нарушено право на разглеждане и решаване на делото в разумен срок обхваща отговорността на Прокуратурата и предпоставя преценка за разумността на срока на разследването за периода от влизане в сила на ЕКЗПЧОС за България /07.09.1992г./ до предявяване на иска 23.09.2024г. Въз основа на установените по делото обстоятелства за осъществените действия спрямо ищеца – принудителна смяна на имената му, задържане и принудително изселване, ограничаващо правото му на свободно придвижване, правото му на труд и на личен живот, от една страна, и деянията и съставомерния резултат от тях, предмет на разследване в наказателното производство, както по текстовете до 2024г., така и след дадените указания с постановлението от 30.09.2024г. за разследване на престъпления по чл. 416 от НК, от друга, приел, че Х. О. е легитимиран ищец по предявения иск като пострадал. Предоставената му от закона възможност да участва като частен обвинител и да предяви граждански иск срещу обвиняемите лица определя наказателното производство като такова за определяне на граждански права по см. на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС от момента на образуването му, независимо от стадия на процеса, в който тези права са можели процесуално да бъдат упражнени. За неоснователни приел доводите на Прокуратурата, че процесното наказателно дело не е такова за граждански права предвид възможността за предявяване на иск за обезщетение пред гражданския съд. От образуването на сл.д. № 1/1991г. на 31.01.1991г., неприключило до настоящия момент, в рамките на приетия за релевантен в случая срок от 1992г. приел, че продължителността му надхвърля 33 години. Изхождайки от примерно изброените в чл. 2б от ЗОДОВ критерии, както и стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ намерил, че този период значително надхвърля изискването за разглеждане на делото в разумен срок по см. на чл. 6, § 1 от Конвенцията. Извел извод за неоправдано забавяне на производството и неприключването му в разумен срок, като делото не е „проведено с дължимата грижа“, независимо от факта, че се характеризира с фактическа и правна сложност. Отчел, че в хода на тази продължителност част от пострадалите лица са починали, а други живеят на територията на Република Турция. Абсолютната давност за наказателно преследване по повдигнатите по първоначалната квалификация обвинения на единствения останал жив обвиняем – Г. А. е изтекла през 2000г., а едва през 2012г. същият е бил разпитан, като разследващият орган му е разяснил произтичащите от това права, по повод на което лицето е заявило, че ще се ползва от изтеклата давност и желае прекратяване на делото. Впоследствие и този обвиняем е починал, като към настоящия момент висящността на производството е обусловена от постановената отмяна на постановлението за прекратяване и дадените по-късно нови указания за разследване по други текстове на НК и срещу други /неустановени към момента/ лица. Приел, че с поведението си ищецът по никакъв начин не е допринесъл за забавяне на производството, както и че липсват обективни причини, които да оправдаят продължителността на разследването от над 30 години. Подчертал, че по делото няма данни да са положени необходимите усилия и да са предприети действия за ефективно разследване на деянията, от които ищецът е пострадал. Така извел, че е налице нарушение на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС относно правото на ищеца за разглеждане на делото в разумен срок, което ангажира отговорността на Държавата, чрез Прокуратурата на РБ за заплащане на обезщетение на претърпените в резултат на това нарушение вреди. На обезщетяване по реда на чл. 2б от ЗОДОВ приел, че подлежат само онези вреди /имуществени и неимуществени/, които са пряка и непосредствена последица от неразумната продължителност на делото, но не и вредите, причинени на пострадалия от деянията, предмет на разследването. Относно неимуществените вреди възприел разрешението дадено в съдебната практика, че съществува оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива, поради което поначало не е необходимо да се доказват изрично обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, спрямо което съдебното производство е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения и безпокойство за развитието на делото и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието му в държавността. На това основание направил извод, че ищецът е претърпял претендираните от него неимуществени вреди – безпокойство и несигурност, разочарование и загуба на доверие в институциите, чувство за липса на справедливост, притеснение, че виновните лица за извършените спрямо него репресивни действия няма да бъдат наказани и от това, че е лишен от възможността да получи справедливо обезщетение и възмездяване. Като справедлив еквивалент за обезщетяването на тези вреди определил обезщетение в размер на 20000 лева. При определянето му отчел продължителността на производството значително надхвърлящо законоустановените в НПК срокове, в резултат на което абсолютната давност за наказателно преследване за престъпленията по повдигнатите до този момент обвинения е изтекла. С оглед на това приел, че и легитимното очакване на ищеца да реализира гражданските си права за обезщетение на претърпените вреди в рамките на наказателния процес на този етап е осуетено /такива срещу вече починалите обвиняеми не биха могли да бъдат предявени, а към момента други извършители все още не са установени/. Съобразил от друга страна, че с поведението си ищецът не е допринесъл за забавяне на производството. Посочил обаче, че по делото не са ангажирани доказателства, сочещи на негативни изживявания по повод процесното наказателно производство, които да надхвърлят по интензитет обичайните такива от неразумната продължителност на делото; воденото производство да е рефлектирало върху начина на живот на пострадалия, неговото здравословно състояние или да е причинило други неудобства, вън от обичайните. Изтъкнал, че упражнената спрямо ищеца репресия през 1985 – 1989г. безспорно определя значимостта, която разследването на събитията от този период има за него, но съгласно ангажираните по делото доказателства проявената от него заинтересованост от делото датира едва към периода след 2023г., когато е заявил желанието си да бъде разпитан и да участва като пострадал. Посочил, че не се установява той да е сред лицата, подали първата жалба през 1996г., нито да е бил член на Сдружението, чрез което други пострадали от „Възродителния процес“ са търсили информация и отправяли искания до различни институции по наказателното производство, нито по какъвто и било начин до този момент да е предприемал лично процесуални действия – искания за ускоряване на производството. Поради това приел, че по-висок интензитет на претърпените негативни изживявания от обичайните не е доказан по делото. Обратно, обосновал, че това обстоятелство определя по-нисък размер на обезщетението спрямо други пострадали лица, в полза на които по други дела са присъждани по-високи обезщетения /преимуществено суми в размер на 30000 лева/. При присъждането на обезщетения, дори по сходни казуси, отбелязал, че следва да се отчете и конкретиката на всеки отделен случай, вкл. и по исковете по чл. 2б от ЗОДОВ, предявени от другите пострадали лица от т.нар. Възродителен процес. В тази връзка отчел, че присъдените обезщетения в размер на 30000 лева са в полза на лица, спрямо които упражнената репресия от инкриминираните деяния е била в значително по-висок интензитет /принудително въдворени в места за лишаване от свобода – затвора в Белене/, обуславяща по-значим залог, а в случая приел, че подобна принуда спрямо ищеца не е осъществявана. Изтъкнал, че самият факт на осъждането /признаването факта на увреждането/ също има репариращ ефект за пострадалия. За неоснователен приел доводът на ищеца, че при определяне размера на следващото се обезщетение следва да бъде включена и "съответната част за загубените възможности" по съображения, че в приложното поле на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС не се включва правото за наказателно осъждане на трети лица и обезщетението не цели да репарира претърпените вреди от деянието, предмет на забавеното наказателно производство. Вредите от престъплението /засегнатите нематериални блага/ имат значение единствено за преценка за значението /залога/, което делото е имало за пострадалия. По отношение на деликтната отговорност на държавата, приел за приложима разпоредбата на чл. 84, ал. 3 от ЗЗД. Доколкото обаче към настоящия момент наказателното производство не е приключило, съобразил съдебната практика, че забавата настъпва от датата на подаване на исковата молба поради това, че претендираното обезщетение обхваща целия период на продължителност на делото до предявяване на иска /т.е. неразумната продължителност е елемент от фактическия състав на отговорността по чл. 2б от ЗОДОВ/. Така, началният момент на дължимата лихва върху присъденото обезщетение определил от датата на подаване на исковата молба – в случая 24.09.2024г. В този смисъл постановил и крайния си съдебен акт. Касаторът Х. Ю. О. обосновава наличие на специални предпоставки за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, като формулира материалноправни и процесуалноправни въпроси, по които твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВС и на ВКС, както и че установяването на съдебна практика по тях е от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както следва: 1/ Как се прилага критерият за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението по чл. 2б от ЗОДОВ, когато нарушението на разумния срок е по едно и също забавено наказателно производство и по идентични/сходни искове на други пострадали по същото производство е формирана практика на ВКС за справедлив размер – длъжен ли е въззивният съд да съобрази тази практика и да осигури сходно разрешение на аналогични случаи, като допуска отклонение само при установени обективни разграничителни обстоятелства, релевантни към критерия „справедливост“? 2/ Има ли значение за приложението на чл. 2б от ЗОДОВ и за определяне на размера и паричното остойностяване на справедливото обезщетение за неимуществени вреди от нарушението на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС дали пострадалият по едно забавено досъдебно производство е проявявал активност, каква по вид и честота активност е проявявал и какво е значението на тези обстоятелства? В частност как се мери активността на пострадалия? 3/ Какво е значението на продължителността на забавеното дело по иск по чл. 2б от ЗОДОВ за определяне на размера и паричното остойностяване на справедливото обезщетение за неимуществените вреди от нарушението на чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС /разумен срок/? В частност как се отчита продължителността на забавеното дело при определяне на паричния израз/еквивалент на обезщетението? 4/ Имат ли значение вредите от престъплението, предмет на разследването по забавеното дело, при определяне на обезщетението за неимуществените вреди по чл. 2б от ЗОДОВ и какво е значението им? 5/ Как се определя справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2б от ЗОДОВ и кои обстоятелства следва съдът да отчете при определянето му? 6/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи във въззивната жалба и доказателствата по делото? 7/ От коя дата се дължи законната лихва за вземането за обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2б от ЗОДОВ вр. чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС? 8/ Какво е значението на самото осъждане на прокуратурата да заплати обезщетение по чл. 2б от ЗОДОВ при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и дали то има основен репариращ ефект и в кои случаи? По тези въпроси поддържа противоречие с решение № 338/10.06.2024г. по гр.д. № 3020/2023г. на ВКС, III ГО; решение № 117/22.02.2024г. по гр.д. № 1194/2023г., III ГО; решение № 435/10.07.2025г. по гр.д. № 4315/2024г., III ГО; решение № 620/23.10.2025г. по гр.д. № 461/2025г., III ГО /по първи въпрос/; решение № 73/02.06.2022г. по гр.д. № 4038/2021г., III ГО /по втори въпрос/; решение № 222/15.03.2021г. по гр.д. № 120/2020г., IV ГО; решение № 272/27.01.2020г. по гр.д. № 924/2019г., IV ГО; решение № 306/22.10.2019г. по гр.д. № 4482/2017г., IV ГО; решение № 60242/13.01.2022г. по гр.д. № 339/2021г., III ГО /по трети, четвърти и осми въпроси/; решение № 320/27.12.2016г. по гр.д. № 2403/2016г., IV ГО; решение № 72/01.06.2022г. по гр.д. № 4037/2021г., III ГО /по четвърти и осми въпроси/; т. 1 от ППВС № 4/1968г. и множество цитирана практика на ВКС по пети и шести и въпрос и решение № 107/29.07.2021г. по гр.д. № 5914/2015г. на ВКС, IV ГО; решение № 672/12.11.2024г. по гр.д. № 3020/2023г., III ГО. Четвърти и седми въпроси се поставят като значими за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, относно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване приема следното: Всички повдигнати в изложението въпроси са включени в предмета на произнасяне в обжалваното решение и са от значение за постановения краен резултат. Кореспондират и с поддържаните в касационната жалба основания за касационно обжалване и доводите за вътрешно противоречие в мотивите на въззивния съд, който е основал крайното си решение на изводи, че ищецът е пряко пострадал от деянията, предмет на разследване в наказателното производство по сл.д. № 1/1991г., което е за определяне на гражданските му права по смисъла на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС от момента на образуването му; че делото не е проведено с дължимата грижа, неоправдано е забавено и не е приключило в разумен срок, висящо и към настоящия момент; че с поведението си ищецът по никакъв начин не е допринесъл за забавяне на производството; че на обезщетяване подлежат онези вреди, които са пряка и непосредствена последица от неразумната продължителност на делото, но не и вредите, причинени на пострадалия от деянията, предмет на разследването; че ищецът е понесъл твърдените неимуществени вреди, защото спрямо него е била упражнена репресия през 1985 – 1989г.; но проявената от него заинтересованост от делото датира едва след 2023г., когато е заявил желанието си да бъде разпитан и да участва като пострадал без до този момент да е предприемал лично процесуални действия – искания за ускоряване на производството; а присъдените обезщетения в размер на 30000 лева по други дела са в полза на лица, спрямо които упражнената репресия от инкриминираните деяния е била със значително по-висок интензитет /принудително били въдворени в места за лишаване от свобода – затвора в Белене/, обуславящ по-значим залог, но в настоящия казус подобна принуда спрямо ищеца не е осъществявана, както и че обезщетението се дължи от 07.09.1992г., когато ЕКЗПЧОС е в сила за България. Съставът на Върховния касационен съд намира, че всички повдигнати въпроси в касационната жалба са включени в предмета на произнасяне в обжалваното решение и са от значение за постановения краен резултат. Налице са уредените в закона предпоставки обуславящи приложно поле на касационно обжалване на въззивното решение в хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК: в решението си съдът се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие със задължителната практика ВС, обективирана в ППВС № 4/23.12.1968г. и редица решения на ВКС по чл. 290 от ГПК /решение № 620/23.10.2025г. по гр.д. № 461/2025г., III ГО; решение № 72/01.06.2022г. по гр.д. № 4037/2021г., III ГО и др./. На това основание въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване, по следния обобщен и служебно преформулиран правен въпрос: Как се прилага критерият за справедливост по чл. 52 от ЗЗД относно изискването за сходно разрешаване на аналогични случаи и съобразяване на съдебната практика в сходни хипотези, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на сходни неимущестевни вреди от един и същи вид и източник? На основание чл. 18, ал. 3 вр. чл. 2а, т. 1 от ТДТССГПК на касатора Х. Ю. О. следва да бъдат дадени указания в установения от закона срок от получаване на съобщението да представи по делото доказателство за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер на 2.56 евро. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение