Определение № 16 от 15.01.2014 г. на ВКС по гр. д. № 7462/2013 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 2, във вр. с ал. 1, т. 2 ГПК, образувано по частната жалба на П. Г. С. и В. Д. С. от [населено място] против определение № 240 от 3.10.2013 год. по гр. д. № 4493/2013 год. на ВКС, ІІ г. о., с което е върната касационната им жалба против въззивното решение № 164 от 26.03.2013 год. по гр. д. № 711/2007 год. на Плевенския окръжен съд и е прекратено производството по делото. Жалбоподателите поддържат оплаквания за незаконосъобразност на обжалваното определение, като считат, че съдът не е съобразил предявяването на частичен иск в размер на 5 000 лв. от общата сума в размер на 30 000 лв. Поради това считат за неправилен извода, че се касае за цена на иска им под предвидения в чл. 280, ал. 2 ГПК размер, а и поддържат доводи за несправедливост на същия. Ответниците по частната жалба А. и В. К. не са взели становище по нея. Частната жалба е подадена от легитимирана страна в производството, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което и настоящето производство е процeсуално допустимо. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна, поради следните съображения: К. съд в обжалваното определение е констатирал, че подадената от настоящите жалбоподатели касационна жалба против въззивното решение по делото е недопустима, тъй като същото не подлежи на касационно обжалване с оглед цената на предявения като частичен иск в размер на сумата от 5 000 лв., равна, но не надвишаваща установената от законодателя граница. Определението на предходния тричленен състав на ВКС за недопустимост на касационната жалба е правилно и следва да се потвърди. Касационната жалба е подадена срещу въззивно решение с предмет частичен иск за подобрения в размер на сумата от 5 000 лв., поради което и съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК същото е изключено от касационен контрол по този критерий. Обстоятелството, че спорното право, въведено като предмет на делото, представлява част от по-голяма сума в размер на 30 000 лв., е ирелевантно относно преценката на допустимостта на касационното обжалване към момента на подаване на касационната жалба, тъй като при частичния иск ищецът въвежда като предмет на делото само част от спорното право и по този предмет се формира сила на пресъдено нещо. Затова и изводът в обжалваното определение за недопустимост на касационното обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК е правилен, тъй като обжалваното въззивно решение е по иск с цена в размер на 5 000 лв., т. е. попада в категорията на необжалваемите по предвидения в закона критерий. В този смисъл са и разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 17.07.2001 год. на ОСГК на ВКС относно предявяването на частичен иск и ирелевантността на това обстоятелство при преценката за необжалваемост при приетия в процесуалния закон критерий, приложими на общо основание и към предвидения такъв в чл. 280, ал. 2 ГПК. Останалите доводи на жалбоподателите касаят спора по съществото му, поради което са неотносими към предмета на настоящето производство и не могат да бъдат обсъждани. Поради горните съображения определението, с което при условията на иззета компетентност касационният съд е върнал подадената касационна жалба против въззивно решение с цена на иска от 5 000 лв. и прекратил производството по нея е правилно и следва да се потвърди, водим от което настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.