Определение № 2588 от 10.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 1079/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на С. Д. Т. срещу определение № 214 от 2.04.2024 г. по ч. гр. д. № 220/2024 г. на Софийски апелативен съд, ТО, шести състав, с което е потвърдено разпореждане № 1494 от 19.02.2024г. по т. д. № 2200/2023 г. на Софийски градски съд, ТО, 18 състав. С него на основание чл. 130 ГПК е върната исковата молба на С. Д. Т., с която срещу Министъра на културата, „Национален дворец на културата – конгресен център София“ ЕАД и Боряна А. Л. са предявени искове за установяване нищожността на решение на Министъра на културата, обективирано в протокол № ПР-81/07.11.2023 г., и за признаване за установено на основание чл. 29, ал. 1 ЗТРРЮЛНЦ, че вписаните на 20.11.2023 г. обстоятелства по партидата на „Национален дворец на културата - конгресен център София“ ЕАД в търговския регистър - заличаване на С. Д. Т. като член на СД на ответното дружество и вписване на негово място на Боряна Л., не са валидно възникнали и са несъществуващи. В частната касационна жалба се поддържа, че обжалваното определение е неправилно поради противоречие с материалния и процесуалния закон и необоснованост. Твърди се, че изводът на съда за притежавано от принципала право да прекрати мандата на управителния орган по всяко време противоречи на чл. 24 от Закона за публичните предприятия /ЗПП/. Частният касационен жалбоподател изразява становище, че с атакувания акт се отрича правото на член на СД на публично предприятие да бъде независим орган за управление и контрол. Мотивира разбиране, че всеки член на орган на публично предприятие е длъжен да осигури управление в интерес на обществото и ако му се отрече правен интерес да даде на съд актове на принципала, очевидно нарушаващи императивни норми на ЗПП, това е „абдикация“ на съда от задълженията му. Моли обжалваното определение да бъде отменено. Допускането на касационното обжалване частният касатор основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя следните въпроси: 1. Дали член на борда на директорите на публично предприятие има правен интерес от това да възстанови по съдебен ред законността в управлението на публичното дружество при нарушаването от принципала на императивни правни норми в ЗПП?; 2. Дали обявяването на нищожност на решение на принципала, водещо до промяна на правния статус на борда на директорите чрез предсрочното му освобождаване има конститутивен характер и води до последваща отмяна и на регистърното вписване в ТР?; 3. Дали установеното в публичен интерес изчерпателно изброяване на предпоставките по чл. 24 ЗПП е lex specialis и ограничава правомощията на принципала на публично предприятие да прекрати предсрочно мандатно правоотношение на член на управленския борд на това предприятие?; 4. Дали има правен интерес да търси съдебна защита срещу волеизявление на принципал, (действащ като общо събрание на търговско дружество), лице, което вследствие на волеизявлението, понася драстични промени в правния си статус - губи полагащото му се възнаграждение и осигурителни вноски?; 5. Дали има правен интерес (право и задължение) член на борда на директорите на публично предприятие да защити най-добрия интерес на предприятието в съответствие с чл. 6, ал. 2 ЗПП и на собственика на капитала (Държавата) срещу действия на неин представител (Министър), извършени в нарушение на императивното му задължение, установено в обществен интерес?; 6. Длъжен ли е принципалът на публично предприятие да спазва разпоредбите и ограниченията на ЗПП или разполага с неограничената дискреция на общото събрание на търговско дружество съгласно ТЗ? В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че първите два въпроса са разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС – Тълкувателно решение № 1 от 6.12.2002 г. по тълк. д. № 1/2002 г. на ОСГК на ВКС, а останалите формулирани въпроси - са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Частният касатор сочи, че обжалваният въззивен акт е очевидно неправилен. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като прецени данните по делото и доводите на частния жалбоподател във връзка с наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че предявените от С. Д. Т. срещу Министъра на културата, „Национален дворец на културата – конгресен център София“ ЕАД и Боряна А. Л. искове са основани на твърдения, че с решение на ответния министър, обективирано в протокол № ПР-81/07.11.2023 г., ищецът е бил освободен като член на СД на ответното дружество, прекратен е договорът му за управление, сключен с Министъра на културата като упражняващ правата на Държавата - едноличен собственик на капитала на ответното дружество, като на негово място е бил избран за нов член на СД третият ответник Боряна Л.. Съдът е посочил, че нищожността на решението ищецът извежда от нарушение на нормата на чл. 21 ЗПП и от забраната по чл. 24 от същия закон, ограничаваща принципала на публичните предприятия да освобождава управителните органи на основания извън изчерпателно изброените. Въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния за недопустимост на предявените искове за установяване нищожността на посоченото решение на Министъра на културата и за признаване за установено на основание чл. 29, ал. 1 ЗТРРЮЛНЦ, че вписаните на 20.11.2023 г. по партидата на ответното дружество в търговския регистър обстоятелства – заличаване на С. Д. Т. като член на СД на дружеството и вписване на негово място на Боряна Л. са несъществуващи, тъй като за ищеца в качеството му на член на СД на едноличното търговско дружество липсва правен интерес да оспорва по исков път, вкл. и по реда на чл. 29, ал. 1 ЗТРРЮЛНЦ прекратяването на мандатното му правоотношение. Съставът на въззивния съд се е позовал на практика на ВКС, според която лице, което не е съдружник, няма регламентирано от закона „право“ да бъде управител; овластяването му за такъв може да бъде оттеглено по всяко време, без обвързване с основания за освобождаване - чл. 141, ал. 4 ТЗ; правата на управителя, който не е съдружник, произтичат от мандатното правоотношение и са ограничени в неговите рамки; активната легитимация на управителя, който не е съдружник, да оспорва като порочно вписването на заличаването си като управител и вписването на нов управител, не би могла да бъде обоснована с „нарушаване“ на гарантирано от закона „право“. Посочил е, че този подход е приложим и в настоящия случай, тъй като се упражняват права по мандатно правоотношение, като с оглед правните последици за прекратяването му е без правно значение дали се касае до търговско дружество или до публично предприятие. В определението са споделени доводите на частния касатор, че с нормите на ЗПП се цели постигане на защита на обществения интерес при назначаването и освобождаването на лица от ръководството на юридическото лице с държавно участие. Прието е, че неспазването на тези норми може да бъде основание за санкционирането на принципала по националното и европейско законодателство в случай на разход на бюджетни средства или за ангажиране на административно-наказателна отговорност за предприелия такива неправомерни действия представител на висш държавен орган, респ. за отговорността на българската държава, ако това е станало причина за увреждане бюджета на ЕС, но не може да рефлектира върху вече прекратеното мандатно правоотношение. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 на ТР № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, което съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Първият и четвъртият въпрос в частта им относно правния интерес на освободен член на СД на еднолично акционерно дружество – публично предприятие да оспори решенията на министъра, упражняващ правата на държавата в публичното предприятие, отговарят на общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото са обуславящи решаващите изводи на въззивния съд. В мотивите на обжалвания акт е прието, че искове за установяване нищожността на решението на Министъра на културата за освобождаване на ищеца като член на СД на ответното търговско дружество, прекратяване на договора му за управление и избор на нов член на СД и за установяване, че вписаните на 20.11.2023 г. по партидата на ответното дружество в търговския регистър обстоятелства въз основа на посоченото решение са несъществуващи са недопустими поради липсата на правен интерес на ищеца да оспори по исков път, вкл. с иск по чл. 29, ал. 1 ЗТРРЮЛНЦ прекратяването на мандатното му правоотношение. Не са обосновани обаче въведените допълнителни предпоставки за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Изразеното от съда становище не е в противоречие със задължителните указания по Тълкувателно решение № 1 от 6.12.2002 г. по тълк. д. № 1/2002 г. на ОСГК на ВКС, тъй като съдът не е отрекъл възможността трети лица, освен съдружници и акционери, да оспорят като нищожно решение на едноличния собственик на капитала и да предявяват искове с правно основание чл. 29 ЗТРРЮЛНЦ. Съдът е споделил разрешението, възприето в постоянната практика на ВКС, формирана с решение № 234 от 23.12.2016 г. по т. д. № 54/2016 г. на ВКС, I т. о., решение № 247 от 11.01.2013 г. по т. д. № 46/2012 г. на ВКС, II т. о. и решение № 311 от 6.02.2019 г. по т. д. № 2742/2017 г. на ВКС, ІІ т. о., че при предявени от трети лица искове за оспорване валидността на решения на органите на дружеството и по иска по чл. 29 ЗТРРЮЛНЦ, преценката за наличие на правен интерес е винаги конкретна и е обусловена от твърденията за засегнати негови съществуващи реални права и вида на търсената защита, и кумулативно – от възможността като последица при успешно провеждане на иска, да се постигне целеното изменение на съществуващото правно положение на ищеца. Правото на участие в управлението на дружеството по смисъла на чл. 123 ТЗ принадлежи на съдружниците, а не на управителя, който не е съдружник. Правата на управителя, който не е член на дружеството, произтичат от мандатното правоотношение и са ограничени в неговите рамки, като законодателно уредена е в чл. 141, ал. 4 ТЗ свободната преценка на общото събрание да освободи управителя, оттегляйки овластяването му /дадения мандат/ по всяко време, без тази преценка да е обвързана с основания за освобождаване. В този смисъл, активната легитимация на управителя, който не е съдружник, да оспорва като порочно вписването на заличаването си като управител и вписването на нов управител, не би могла да бъде обоснована с „нарушаване“ на гарантирано от закона „право“, възстановимо по реда на така предявените искове, ако биха били основателни. Цитираната практика, макар да е формирана за дружества с организационна форма на ООД, е приложима и в случая, доколкото страните са обвързани само от мандатно, но не и от членствено правоотношение. Наличието на практика на ВКС, с която определението на въззивния съд е съобразено, изключва и наличието на допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Останалите въпроси, поставени от частния касационен жалбоподател, не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК и не могат да обосноват допускането на определението до касационен контрол. Въпросът по т. 2 не е бил обсъждан в обжалваното определение, доколкото при извършване на преценката за допустимост на предявените искове съдът е счел, че за ищеца не съществува интерес от търсената с исковете защита. Освен това въпросът не е съобразен с обстоятелството, че в случая са съединени искове по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване нищожността на решението на министъра, упражняващ правата на държавата в ответното дружество – публично предприятие, и по чл. 29, ал. 1 ЗТРРЮЛНЦ за несъществуване на вписани обстоятелства въз основа на оспореното решение. Въпросите по т. 3 и т. 6 от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване нямат обуславящ решаващите изводи на въззивния съд характер, тъй като се отнасят до основанията по ЗПП за предсрочно прекратяване на договор за управление и контрол на управител или на член на колективен орган за управление и контрол на публично предприятие – чл. 24, ал. 1 ЗПП. Съдът не е анализирал предпоставките по чл. 24, ал. 1 ЗПП и не е изследвал реализирането им в случая, а е посочил, че нарушаването на специалната разпоредба на чл. 24, ал. 1 ЗПП би обусловило интерес единствено от осъдителен иск за обезщетяване на претърпени вреди и пропуснати ползи от неоснователно прекратяване на правоотношението. По въпроса по т. 5 съдът е изразил становище, но същото е дадено в отговор на доводите на жалбоподателя и има само допълващ вече посочените решаващи аргументи на съда характер. Настоящият състав намира, че не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване обжалването поради твърдяната в изложението очевидна неправилност на въззивния акт. По смисъла на цитираната норма определението на въззивния съд се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, който е постановен „extra legem“, т.е., когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, както и когато е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика или на основополагащи принципи на съдопроизводството. В настоящия случай актът на въззивния съд не е засегнат от такива особено тежки пороци. Това следва от обосноваване на предпоставката по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК чрез преповтаряне на съдържащите се в частната касационна жалба доводи за неправилност на определението на апелативния съд. Не се установява и твърдяното противоречие между мотивите и диспозитива на обжалваното определение, което жалбоподателят аргументира с възприемането от съда на доводите му, че с нормите на ЗПП се цели постигане на защита на обществения интерес. Както се посочи, така изложените мотиви имат само допълващ характер по отношение на решаващите аргументи на съда относно липсата на процесуална предпоставка за съществуване на правото на иск, а именно правен интерес от предприетата от ищеца искова защита. По изложените съображения настоящият състав приема, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на обжалваното въззивно определение на Софийски апелативен съд. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение