Определение № 5669 от 05.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1329/2023 г.

за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. Б. С. и „Янис Спешъл Маш“ ЕООД, подадена чрез адв. С. от САК срещу решение № 1349 от 11.11.2022г., постановено по възз. гр. д. № 1715/2022 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 568 от 18.03.2022г. по гр. д. № 14564/2021г. по описа на Софийски градски съд. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от В. Б. С. и „Янис Спешъл Маш“ ЕООД срещу „ЕОС Матрикс“ ЕООД отрицателни установителни искове с правно основание чл. 124, вр. с чл. 439 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че правото на принудително изпълнение на вземания по заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист от 01.08.2014г., издадени от Районен съд-Елин Пелин, по ч. гр.дело №508/2014г., по които е образувано изп.дело №20169280403027 по описа на ЧСИ М. С., рег. № *** на НК, е погасено по давност.

Касаторите считат, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

1. Предприемането на изпълнително действие по отношение на един от солидарните длъжници по изпълнителното дело води ли до прекъсване на срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК и по отношение на останалите длъжници? – твърди се противоречие с решение № 82/2018 г. по гр.д. № 1667/2017 г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 48/2016 г. по т.д. № 404/2015 г. на ВКС, ІІ т.о.

2. Длъжен ли е съдът да обсъди всички твърдения и възражения на страните и да обоснове решението си? – твърди се противоречие с решение № 149/2019 г. по гр.д. № 60078/2016 г. на ВКС, І г.о., решение № 97/2019 г. по гр.д. № 3457/2018 г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 151/2019 г. по гр.д. № 3044/2018 г. на ВКС, ІІІ г.о.

3. От кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/1980 г., извършена с т. 10 от ТР № 2/2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, и прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му? – твърди се противоречие с решение № 45/2017 г. по гр.д. № 61273/2016 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 131/2016 г. по гр.д. № 5140/2015 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 12/2016 г. по т.д. № 3788/2014 г. на ВКС, І т.о., решение № 151/2016 г. по гр.д. № 2306/2015 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 269/2016 г. по гр.д. № 795/2012 г. на ВКС, ІІІ г.о. и решение № 209/2016 г. по т.д. № 1248/2013 г. на ВКС, І т.о.

4. Прекъсва ли се започналата да тече в полза на длъжника погасителна давност от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което има прекратяване по реда на чл. 433, ал. 1,т. 8 ГПК? – твърди се противоречие с решение № 42/2016г. по гр. д. № 1812/2015г. на ВКС, IV г. о., решение № 371/2015г. по гр. д. № 1385/2012г. на ВКС, IV г. о. и решение № 285/2015 г. по гр.д. № 1953/2015 г. на ВКС, ІV г.о.

Ответникът по касационната жалба „ЕОС Матрикс“ ЕООД в писмен отговор взема становище за нейната неоснователност.

Производството по делото е било спряно с определение от 02.11.2023г. до приемане на тълкувателно решение по т.д. №2/23 г. на ОСГТК на ВКС и е възобновено с определение от 10.07.2024 г.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.

Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното:

По делото е установено, че по заявление на „Райфайзенбанк България“ ЕАД по ч. гр. д. № 508/2014 г. на РС – Елин Пелин е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист от 01.08.2014 г. срещу длъжниците – ищци, солидарно за следните суми: 21 396, 91 лв., представляваща изискуема главница по договор за банков кредит № 197-081/04.10.2007 г. и анекс към него от 05.07.2012 г.; 593,54 лв. – редовна лихва за периода 05.03.2014 – 19.05.2014 г., наказателна лихва в размер на 2 101,36 лева за периода 05.03.2014 – 29.07.2014 г., както и направените по делото разноски – 481,83 лв. държавна такса и 690 лв. юрисконсултско възнаграждение. Въз основа на издадения изпълнителен лист и по искане на кредитора на 14.01.2015 г. е било образувано изп. дело № 20157940400017 по описа на ЧСИ Я. С.. Поканите за доброволно изпълнение не са връчени на длъжниците. Пощенските пратки са се върнали в цялост, с отбелязване, че същите не са били потърсени от адресатите. Със запорно съобщение от 19.01.2015 г. е наложен запор върху вземанията по банкови сметки на длъжника „Янис Спешъл Маш“ ЕООД в „Райфайзенбанк България“ ЕАД. След установяването на публични задължения и на двамата длъжници, държавата е присъединена съответно за сумите от 6 798,37 лв. по отношение на длъжника С., респ. 2653,94 лв. по отношение на длъжника „Янис Спешъл Маш“ ЕООД. Със запорни съобщения от 11.03.2015 г. са наложени запори върху вземанията по банкови сметки на длъжника В. С. в „Райфайзенбанк България“ ЕАД и „Уникредит Булбанк“ АД. След прехвърляне на архива на ЧСИ Я. С., изпълнителното дело е преобразувано под нов номер по описа на ЧСИ М. С., а именно № 20169280403027.

Със запорни съобщения от 21.02.2017 г. и 23.02.2017 г. ЧСИ С. е пристъпила към принудително изпълнение спрямо вземанията на длъжниците по банкови сметки в „Банка ДСК“ ЕАД, но банката е отговорила, че посочените лица не са нейни клиенти. На 09.10.2017 г. по делото е постъпила молба от „Райфайзенбанк България“ ЕАД, с което уведомява ЧСИ, че вземанията, за които е образувано изпълнителното дело, са цедирани на „Еос Матрикс“ ЕООД с договор за цесия от 21.09.2017 г., като е посочил банкова сметка на цесионера „Еос Матрикс“ ЕООД, по която да бъдат разпределяни постъпващите по делото суми. На 24.01.2018 г. „Еос Матрикс“ ЕООД е подало молба за конституиране като взискател. С акт на ЧСИ от 20.07.2018 г. цесионерът е конституиран като взискател по делото. С разпореждане на ЧСИ от 06.08.2018 г. държавата е присъединена като взискател за сумата от 15 115,09 лв. – публични задължения на В. С.. Със запорно съобщение от 06.08.2018 г. са наложени запори по банковите сметки на „Янис Спешъл Маш“ ЕООД в „Райфайзенбанк България“ ЕАД и „Уникредит Булбанк“ ЕАД, както и по сметките на В. С. в „Уникредит Булбанк“ ЕАД. Със запорно съобщение от 06.08.2018 г. е наложен запор върху движима вещ, собственост на длъжника С. – лек автомобил „Фоклсваген пасат“. На 07.08.2018 г. държавата е присъединена за публично вземане в размер на 6033,60 лв. към длъжника „Янис Спешъл Маш“. На 05.09.2018 г. ЧСИ е изготвил нови покани за доброволно изпълнение до длъжниците, в които е отразен актуалният размер на задълженията им и е посочено, че вземанията са прехвърлени на „Еос Матрикс“ ЕООД. Към ПДИ са приложени и преписи от подлежащите на изпълнение заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист от 01.08.2014 г. Съгласно удостовереното в разписката, поканите са връчени на 02.09.2019 г. при отказ на В. С. /със сверена самоличност по лична карта/, в лично качество и като управител на длъжника – търговско дружество. По делото няма данни, нито твърдения от страна на ищците, нито на ответника, срещу заповедта за изпълнение да са подавани възражения по чл. 414 ГПК, поради което съдът е приел, че същата е влязла в сила.

От правна страна съдът е посочил, че за да е основателен отрицателният установителен иск за несъществуване на вземането, ищецът следва да докаже изтичането на предвидените в закона давностни срокове (чл. 110 и чл. 111 ЗЗД), а ответникът следва да докаже, че същите не са изтекли, тъй като са били спирани и/или прекъсвани по предвидените в закона начини. Приел е, че в случая процесните вземания са установени с влязла в сила заповед за изпълнение, която се приравнява на влязло в сила съдебно решение – затова съгласно чл. 117, ал. 2 ЗЗД давността за всички установени с нея вземания е петгодишна. По въпроса дали е настъпила перемпция въззивният състав най-напред е посочил, че съгласно чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК изпълнителното производство се прекратява, когато взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години. В съдебната практика се приема, че перемпция не настъпва не само когато взискателят поиска извършване на изпълнителни действия в посочения срок, но и когато те се извършват по инициатива на ЧСИ въз основа на възлагане по чл. 18 ЗЧСИ. Прието е, че в случая изпълнителни действия по искане на взискателя, инкорпорирано в молбата му за образуване на изпълнително дело от 14.01.2015 г. – налагане на запори по банкови сметки, са извършени по отношение на двамата длъжници съответно на 19.01.2015 г. и 11.03.2015 г. Следващите изпълнителни действия са извършени на 21.02.2017 г. и 23.02.2017 г., когато са наложени нови запори по банкови сметки на длъжниците и това е сторено по-малко от две години от предходните изпълнителни действия. Въззивният състав е зачел предприемането на тези изпълнителни действия, въпреки че в „Банка ДСК“ ЕАД не е имало парични средства по сметки на двамата длъжници, тъй като съгласно закона се отдава значение на проявената активност, а не на реалния резултат от предприетото изпълнително действие. Затова е прието за неоснователно твърдението на жалбоподателите, че перемпция е настъпила на 17.03.2017 г. Съдът е посочил, че дори да се приеме, че хипотезата по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК е настъпила на 17.03.2017 г., това обстоятелство не би имало никакво значение за течението на погасителната давност по отношение на задълженията на жалбоподателите. Този извод е съобразен с т. 10 от Тълкувателно решение № 2/2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, според която давността се прекъсва с всяко действие за принудително изпълнение, като новата давност тече от момента на прекъсването, а не от изтичане на двугодишния срок на перемирането, както и с практиката на ВКС, която приема, че когато по изпълнителното дело е направено искане за нов способ, след като перемпцията е настъпила, съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни искания нов способ – той дължи подчинение на представения и намиращ се все още у него изпълнителен лист. Единствената правна последица от настъпилата вече перемпция е, че съдебният изпълнител следва да образува новото искане в ново, отделно изпълнително дело, тъй като старото е прекратено по право. Новото искане на свой ред прекъсва давността независимо от това дали съдебният изпълнител го е образувал в ново дело, или не е образувал ново дело; във всички случаи той е длъжен да приложи искания изпълнителен способ. Именно това разрешение е споделено от въззивния съд, който е взел предвид, че следващите във времето след 2015 г. изпълнителни действия са предприети срещу двамата длъжници на 06.08.2018 г. и с тях е прекъснато течението на погасителната давност, започнала да тече не с образуването на изпълнителното дело на 14.01.2015 г., а от 26.06.2015 г., когато е постановено горецитираното тълкувателно решение. С него е обявено за изгубило сила ППВС № 3/18.11.1980 г., което приема, че давност по време на изпълнителното производство не тече.

Относно втория спорен въпрос за това от кога се прилага Тълкувателно решение № 2/2015 г., съдът е приел, че това е без значение за крайния изход на спора, доколкото давността е прекъсната с извършените през 2018 г. изпълнителни действия. Единствено за пълнота съдът е изложил аргументи за действието на тълкувателното решение занапред.

В обобщение, по делото е прието, че давност за вземането след образуване на изпълнителното дело е започнала да тече от 26.06.2015 г. насетне и доколкото периода между извършваните през 2015 г. и 2018 г. изпълнителни действия не е по-голям от пет години, правото на принудително изпълнение за събиране на вземанията по изпълнителния лист срещу В. С. и „Янис Спешъл Маш" ЕООД не е погасено по давност. Затова исковете са приети за неоснователни и първоинстанционното решение е потвърдено.

Съобразно тези мотиви на въззивния съд липсват основания за допускане на решението до касационно обжалване поради следното:

Първият въпрос не кореспондира с фактическата обстановка по делото. Установено е, че по изпълнителното дело са поискани и извършвани изпълнителни действия и срещу двамата длъжници – с молбата за образуване на изпълнително дело са поискани запори върху банкови сметки и трудови възнаграждения, както и цялостна справка за имущественото състояние на длъжниците; впоследствие са наложени запори върху банкови сметки и на В. С., и на „Янис Спешъл Маш" ЕООД, както и запор върху МПС, собственост на длъжника С.. Датите на извършване на отделните изпълнителни действия са съобразени от въззивния съд спрямо всеки един от длъжниците при обосноваване на извода, че перемпция по делото не е настъпила спрямо никой от тях. При това положение въпросът не обосновава допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Вторият въпрос не е разрешен в противоречие с цитираните от касатора решения. Съгласно трайната практика на ВКС въззивният съд следва да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал, излагайки собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Конкретно касаторът навежда оплаквания за необсъждане на възражението му, че предприемането на изпълнително действие срещу единия длъжник не прекъсва срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, нито давността спрямо другия длъжник. В случая въззивният състав, макар да не е отговорил изрично на така направеното възражение, като е обсъдил доказателствата по делото, е възприел различна фактическа обстановка, на която доводите на страната не съответстват. Изводите на съда са обосновани и изградени въз основа на приетите доказателства и не биха били различни независимо от отговора на поставения правен въпрос. Предвид изложеното липсва основание за допускане на касационно обжалване.

Отговор на третия и четвъртия въпрос е даден с Тълкувателно решение № 2/04.07.2024 г. по тълк.д. № 2/2023 г. на ВКС, ОСГТК, уеднаквяващо съдебната практика. В т.3 от него изрично е прието, че погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция. В мотивите на решението е разяснено, че по изпълнителните дела, образувани за принудително събиране на вземания, не е текла погасителна давност до обявяване на Тълкувателно решение № 2/26.06.15 г. по тълк. д. № 2/2013г., ОСГТК на ВКС. Давността за тези вземания e започнала да тече от 26.06.2015г., тъй като до посочената дата е обвързващо тълкуването за спряла да тече давност на основание чл. 115, ал. 1, б. „ж” ЗЗД, но само когато са налице двете кумулативно посочени в ΠΠBC № 3/18.11.1980 г. предпоставки: да е направено пред държавен орган надлежно волеизявление за принудително осъществяване на вземане, „което волеизявление е с не по-малко значение на предявяването на иск или на възражение в исковия процес”, и изпълнителното производство да е висящо. Когато преди датата 26 юни 2015 г. е отпаднало второто от посочените две условия, преустановява се и ефектът на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД, което при действието на ΠΠBC № 3/18.11.1980 г. указва началото на новия давностен срок. При действието на постановлението на Пленума на ВС искането на взискателя за извършване на изпълнителни действия поставя началото на изпълнителния процес и прекъсва давността, когато изпълнително дело е образувано. Отнесени към процесния случай, дадените разрешения позволяват извод, че висящността на изпълнителния процес е поддържана с предприемането на отделни изпълнителни действия, между които не е изминал петгодишен период от време, за да се погаси вземането по давност на основание чл. 110 ЗЗД. Давност не е текла до 26 юни 2015 г., а започналата да тече от тази дата нова давност в случая е прекъсвана с наложените през 2017 г. запори по банкови сметки и запор на МПС от 2018 г. Именно в този смисъл се е произнесъл и въззивният състав, поради което решението му не следва да се допуска до касационно обжалване по поставените въпроси.

Предвид изложеното не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.

Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,