Определение № 283 от 23.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4904/2024 г.

Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество (КОНПИ, Комисията), чрез процесуален представител В. П. – служител с юридическо образование на Комисията против определение № 1674/03.07.2024 г. по ч. гр. д. № 1640/2024 г. по описа на Апелативен съд – София. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на атакуваното определение и се иска същото да бъде отменено. Ответниците Б. Р. Б. и Г. Д. Б., чрез общия им пълномощник адв. С., с отговора по чл. 276, ал. 1 ГПК изразяват становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на частната касационна жалба. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащо на касационен контрол определение на въззивен съд и е допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване съставът на ВКС, Трето гражданско отделение, намира следното: С обжалваното въззивно определение е оставена без уважение частната жалба на КОНПИ против определение №2911/27.02.2024 г. по гр.д. № 11248/2021г. на Софийски градски съд (СГС), ГО, 24 – ти състав в частта, с която жалбоподателят е осъден да заплати на СГС държавна такса в размер на 23940. 60 лева. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че предмет на делото е била претенция на държавата, чрез Комисията, за отнемане на незаконно придобито имущество срещу Б. Р. Б. и Г. Д. Б., с правно основание чл. 153, ал. 1 ЗОНПИ. Установил е, че ищецът е направил частичен отказ от иска на основание чл. 233 ГПК и съдът е прекратил частично производството по делото като е осъдил ищеца да заплати по сметка на съда дължимата държавна такса. Приложението на правилото на чл. 84, ал. 1 ГПК, на което се позовава ищеца, е отречено по съображения, че исканията за отнемане на незаконно придобито имущество не съставляват иск за защита на публична държавна собственост и публични държавни вземания. Посочено е, че в специалния закон се съдържа разпоредба, която сочи как се разпределя отговорността за таксите и разноските по уредените в него производства. Така при отхвърляне на искането съобразно чл. 157, ал. 2 ЗОНПИ държавната такса се възлага на Комисията. Прието е, при позоваване на определение № 13/12.01.2021 г. по ч. гр. д. № 3107/2020 г. на ВКС, IV г. о., че и по иска по чл. 153 ЗПКОНПИ (сега с наименование ЗОНПИ) държавна такса се дължи, но не се внася предварително, а се присъжда с решението в зависимост от изхода на делото. При наличие на изрична разпоредба в действащия закон, посочена по – горе, която е идентична на чл. 78, ал. 2 ЗОПДНПИ (отм.,) в тежест на Комисията следва да се присъди дължимата държавна такса по делото когато искането й е отхвърлено, респ. и при отказ от иска. Тълкувайки нормата на чл. 154, ал. 3 ЗОНПИ, съставът на втората съдебна инстанция е приел, че КОНПИ е единствено освободена от внасянето предварително на държавната такса – т.е. при завеждане на иска, но не и че такава не се дължи, нито пък, че съдът е освободен от задължението да я събере в полза на бюджета на съдебната власт при отхвърляне на иска. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК страната се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация и поставя следния въпрос (уточнен и прецизиран от касационния съд съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС): „Следва ли да се приеме, че в производствата по специалния закон - ЗОНПИ Комисията, като държавно учреждение, защитава интерес от по - висш порядък, за да бъде освободена от отговорност за дължимата държавна такса при отхвърляне на искането й?“. Искането за достъп до касация е неоснователно. Повдигнатият от жалбоподателя въпрос не е от значение за изхода по делото и не е зададен в контекста на решаващите изводи на въззивния съд в обжалваното определение – т. е. не е релевантен правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК и не осъществява общо основание за селектиране на жалбата. Така както е формулиран, същият изразява несъгласието на жалбоподателя с направените от съда изводи, че в тежест на Комисията следва да се присъди дължимата държавна такса по делото, когато искането й е отхвърлено, респ. и при направен отказ от иска. Питането съдържа условието за недължимост на държавна такса от държавните учреждения в случаите, в които защитават интереси от по - висш порядък, а подобно условие не се съдържа в мотивите на обжалваното определение. В тази връзка въпросът се основава на разрешения, каквито не са дадени с обжалваното определение и отразява тезата на жалбоподателя, която не е споделена от въззивния състав, а напротив – той е застъпил обратното становище, че исканията за отнемане на незаконно придобито имущество не съставляват иск за защита на публична държавна собственост и публични държавни вземания, поради което правилото на чл. 84, ал. 1 ГПК не е приложимо в случая. Непосочването на обуславящ правен въпрос, като общ селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, е достатъчно основание за недопускане до касационен контрол, без да се разглеждат сочените от касатора допълнителни основания за това – така мотивите в съобразителната част към постановките по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. За пълнота следва да се посочи, че в случая въззивното определение не противоречи на трайно установената и последователна съдебна практика на ВКС, според която при действието на чл. 78, ал. 2 ЗОПДНПИ – отм. и чл. 157, ал. 2 ЗОНПИ, Комисията дължи заплащане на държавна такса, когато искът е отхвърлен или производството е прекратено /в този смисъл приетото в определение № 2366 от 03.08.2023 г. по гр. д. № 4777/2022 г., III г. о., определение № 13 от 12.01.2021 г. по ч. гр. д. № 3107/2020 г., IV г. о., определение № 1666 от 15.06.2023 г. по гр. д. № 170/2023 г., IV г. о. и решение № 147 от 16.09.2019 г. по гр. д. № 1998/2018 г., IV г. о/. В случая въззивният съд не се е отклонил от даденото по – горе правно разрешение, формирайки извод, че по иска по чл. 153 ЗПКОПНИ (сега ЗОНПИ) държавна такса се дължи, но не се внася предварително, като съобразно разпоредбата на чл. 157, ал. 2 ЗОНПИ, при отхвърляне на искането, държавната такса следва да се възложи на КОНПИ. Наличието на съдебна практика на ВКС, с която обжалваното определение е съобразено, изключва приложно поле на поддържаното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Отделно от горното, жалбоподателят в случая не е и обосновал допълнителната предпоставка на наведеното от него основание – не е посочил задължителна практика на ВКС, на която обжалваното въззивно определение да противоречи, като предпоставка за достъп до касация. В обобщение, жалбоподателят не е обосновал предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, което има за последица недопускане на въззивното определение до касационен контрол. Така мотивиран, Върховният касационен съд, III г. о.,