Определение № 14 от 07.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 1439/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от М. Т. Б., чрез адв.С.Паров срещу решение №35 от 26.02.2025 г., постановено по в.гр.д. №456/2024 г. по описа на Апелативен съд- Пловдив, с което е потвърдено решение №209/13.06.2024 г., постановено по т.д. №287/2023 г. по описа на Окръжен съд - Стара Загора, в обжалваната част, с която е признато за установено по отношение на М. Т. Б. съществуване на вземанията на „Българо-американска кредитна банка“ АД по Договор за потребителски кредит №078220.02/20.01.2020 г. за следните суми: главница в размер над 15 316.15 лева до 19 008.87 лева, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението - 25.08.2022 г. до окончателното плащане на вземането; просрочена договорна лихва в размер на 2 012.98 лева за периода от 05.09.2021 г. до 19.05.2022 г., обезщетение за забава за периода от 02.12.2021 г. до 24.08.2022 г. в размер на 765.22 лева и разноски за уведомяване за настъпилата предсрочна изискуемост в размер 192 лева, за които е издадена заповед №437/31.08.2022 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК по ч.гр.д. №679/2022 г. по описа на Районен съд – Чирпан /както и в частта на присъдените по съразмерност разноски/, като е осъдена М. Т. Б. да заплати на „Българо-американска кредитна банка“ АД разноски за въззивното производство в размер на 1 060 лева. В касационната жалба се твърди, че решението следва да бъде отменено като неправилно - поради нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон и необоснованост. Касаторката поддържа, че при констатация, че шрифтът на процесния договор за банков кредит е под 12 pt, решаващият състав е достигнал до незаконосъобразен извод, че това нарушение не е съществено и не води до санкционни последици, предвидени в чл.22 и чл.23 ЗПК. Излага доводи, че договорът е нищожен съгласно чл.22 ЗПК, като се позовава както на практиката на ВКС, така и на решения на СЕС. Моли да бъде отменено въззивното решение и да бъдат отхвърлени предявените искове в съответните части. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Касационната жалбоподателка твърди, че съдът се е произнесъл по материалноправен въпрос, обусловил изхода на спора- „От значение ли е размерът на шрифта на договора за потребителски кредит и неспазването на изискването по чл.10, ал.1 ЗПК води ли до обявяване недействителността на договора?“- в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №50315 от 10.05.2023 г. по т.д. №875/2023 г., ТК, І т.о.; решение №50174 от 26.10.2022 г. по гр.д. №3855/2021 г., ГК, ІV г.о.; решение №50206 от 25.11.2022 г. по гр.д. №3578/2020 г., ГК, ІІІ г.о. и др. Ответникът „Българо-американска кредитна банка“ АД оспорва жалбата, като счита, че не са налице основания за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Излага подробни доводи за правилността на въззивното решение, като моли да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност е процесуално допустима– подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд намира, че между страните е възникнало валидно договорно правоотношение на основание договор за банков кредит, като възраженията на ответницата за неговата недействителност поради нарушения на ЗПК и ЗЗП са неоснователни. Решаващият състав приема, че по силата на договор за потребителски кредит №078220.02/20.01.2020 г. ищцовата банка- кредитодател е предоставила на ответницата-кредитополучател потребителски кредит в размер от 25 000 лева за потребителски нужди и за рефинансиране на други задължения /кредити/, като кредитополучателят и съдлъжникът са се задължили солидарно да върнат на банката всички суми, предоставени по кредита, както и да заплатят всички лихви, такси и комисионни по договора до 05.10.2030г.; възнаграждението за отпуснатия кредит е уговорено в чл.6.1 от договора- променлива годишна лихва, равна на сбора от Референтен лихвен процент /РЛП/, представляващ Основен лихвен процент /ОЛП/, който се определя и променя при условията на чл.6.2 от договора и който към момента на сключване е в размер на 0%, плюс фиксирана надбавка 5.95%; задълженията по кредита следва да бъдат погасени на 119 равни месечни /анюитетни/ вноски и една последна - изравнителна, дължими на 5-то число всеки месец, считано от 05.02.2020г. до 05.01.2030г., съгласно погасителния план, неразделна част от договора за кредит; в чл.7 са регламентирани дължимите такси и комисионни по договора, вкл. еднократна такса за проучване и одобрение по чл.7.1. (б) от договора в размер на 312.50 лева, заплатена със средства от кредита; а в чл.8 е посочен годишният процент на разходите /ГПР/ - изчислен, съгласно ЗПК, който, към момента на сключване на договора е 6.88%. Въззивният съд намира, че е настъпила предсрочна изискуемост на задълженията на ответницата- кредитополучател /доказано е неизпълнение на задължението й за погасяване на месечните погасителни вноски и изявление на кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем, стигнало до знанието на длъжника на 25.08.2022 г. Като неоснователни са отхвърлени възраженията на ответницата за недействителност на процесния договор за банков кредит. Решаващият състав счита, че договорът има характер на финансова услуга по смисъла на §13, т.12 ЗЗП, ищецът е търговец по смисъла на §13, т.2 от ДР на ЗЗП, а ответницата има качеството на потребител по смисъла на чл.9 ал.3 ЗПК и §13, т.1 от ДР на ЗЗП, като не са налице изключенията, визирани в разпоредбата на чл.4 ЗПК. Сочи, че съгласно чл.22 ЗПК при неспазване на посочени императивни норми - чл.10, ал.1; чл.11, ал.1, т.9, т.10 и т.11 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен, а съгласно чл.23, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Съдът намира, че не е нарушена разпоредбата на чл.11, ал.1 ЗПК, предвиждаща, че договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и следва да има определено съдържанието. му. Приема, че процесният договор е изготвен в писмена форма /чл.430, ал.3 ТЗ; чл.10, ал.1 ЗПК/ на хартиен носител, на разбираемия за потребителя български език, като клаузите от договора са разбираеми и достъпни за възприемане от потребителя. Акцентира, че е спазена разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, изискваща договорът за потребителски кредит да съдържа информация за лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти. Клаузите на чл.6.1. и на чл.6.2. от договора съдържат изчерпателна информация относно стойността на услугата, изразяваща се във възнаградителна лихва /лихвен процент/ и начина на формирането й, като изменението на лихвения процент е предпоставено от обективен фактор – ОЛП /който, съгласно чл.6.1. е РЛП/, който се определя на национално ниво от БНБ /а не по вътрешни правила на банката/ - „по методика, приета от Управителния съвет на БНБ“, а клаузата на чл.6.2. от договора съдържа изчерпателна регламентация на начина, по който се определя/изменя ОЛП. Съдът стига до извод, че клаузите на договора относно лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент са разбираеми и изчерпателни. Апелативният състав намира за неоснователно и оплакването за нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, изискващ договорът за потребителски кредит да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение №1 начин. Приема, че ГПР, изчислен към момента на сключване на договора е 6.88%, като по отношение на методиката на изчисляването му препраща към ЗПК, а общата сума, дължима от потребителя е ясно посочена в чл.9.1. от договора. След анализ на заключението на съдебно-икономическа експертиза, съдът стига до извод, че посоченият в договора ГПР 6.88% е правилно изчислен, съобразно формулата по приложение №1, като са съобразени всички разходи и суми, съобразена е договорната лихва към момента на сключване на договора /5.95 годишно/, еднократна такса за проучване и одобрение съгласно чл.7.1 от договора - 312.50 лева; годишна такса за обслужване на кредитна карта; месечна такса за обслужване на разплащателна сметка - 2.50 лева. Намира за неоснователно възражението на ответницата, че сумата от 312.50 лева е недължима на основание чл.10а, ал.2 ЗПК, като излага мотиви, че кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, но в случая „проучване и одобрение“ не е действие по усвояване или управление на кредита, а е действие, свързано с „услуга“, предхождаща усвояването на кредита. Подчертава, че в т.3 от приложение №1 са посочени и допълнителните допускания, при отчитане на които се изчислява ГПР. Чрез клаузите на чл.9, 9.1. и 9.2. от договора е постигната целта на законовото изискване към момента на сключване на договора потребителят да има възможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. Съдът подчертава, че невъзпроизвеждането на начина, по който е изчислен ГПР съобразно единната математическа формула по Приложение №1, доколкото клаузата на чл.8 изрично препраща към ЗПК /включително и предвидените с него допускания, които могат да се използват при изчисляване на ГПР/, не може да засегне способността на потребителя да прецени обхвата на своето задължение. Въззивният състав отхвърля като неоснователно и възражението за нарушение на чл.11, т.11 ЗПК, предвиждащ, че договорът за потребителски кредит следва да съдържа условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. Решаващият състав намира за неоснователно и възражението на ответницата за нарушение императивната разпоредба на чл.10, ал.1 ЗПК, въвеждащ и изискване всички елементи на договора да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт- не по-малък от 12. Съдът анализира заключението на приетата във въззивното производство съдебно-техническа експертиза и приема за установено, че всички елементи на договора – самият договор за потребителски кредит, анексите към него, Общи условия и погасителен план са изписани с еднакъв шрифт – „Таймс Ню Роман“, като размерът на шрифта е под 12 pt /договор за потребителски кредит - 11.5 pt; анекс от 12.06.2020 г. – 11.6 pt, анекс от 17.02.2021 г. – 11.5 pt; Общи условия – 11.7 pt; погасителен план – 7.6 pt/, като е възможно да има отклонение на шрифта при разпечатване, което да се дължи на ниската разделителна способност на устройството, от което се разпечатва документът. Въззивният състав счита, че дори и елементите от договора да са с минимални отклонения от шрифт 12, това не представлява съществено нарушение, което да бъде санкционирано с обявяване на целия договор за недействителен. В конкретния случай това отклонение не е довело до неясен и неразбираем текст. Намира, че с въведеното от българския законодател изискване в чл.10, ал.1 ЗПК са транспонирани разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. /Директивата/ относно договорите за потребителски кредити и по-конкретно чл.10 от същата /Информация, която следва да се съдържа в договорите за кредит/, който въвежда изискванията за формата и съдържанието на договорите за потребителски кредит. Съдът съобразява, че с Директивата европейският законодател не е предвидил изискване за размера на шрифта, аналогично на чл.10, ал.1 ЗПК, което не води до противоречие на разпоредбата на чл.10, ал.1 ЗПК с Директивата, тъй като съгласно практиката на СЕС се допуска национална правна уредба, налагаща всички елементи да договора за потребителски кредит да бъдат представени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12. В същото време обаче, решаващият състав намира, че следва да се съобрази чл.23 от Директивата, с която на държавите - членки е делегирана възможност да определят правилата относно санкциите, приложими при нарушения на националните разпоредби, като е поставено изискването същите да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи. Счита, че признаването на договора за кредит за нищожен на основание чл.22 ЗПК, респ. отпадането на правото на кредитора да получи лихвите и таксите по договора /чл.23 ЗПК/, е санкция, която не е в съответствие с тежестта на нарушението /решение на СЕС по дело C‑565/12/ и не е пропорционална. Стига до извод, че дори и да се приеме нарушение на изискването на чл.10, ал.1 ЗПК, изразяващо се в изписване текста на договора с шрифт незначително по-малък от 12 /11.5 pt; 11.6 pt; 11.7 pt/, то това нарушение не е съществено и не следва да води до най-тежките правни санкционни последици, предвидени в разпоредбите на чл.22 и чл.23 ЗПК. Съдът акцентира, че не може да се приеме, че минималното отклонение от шрифт 12 пойнта е довело до неясен и неразбираем текст, в резултат на което потребителят не е могъл да се запознае със съдържанието на договора. Този извод се налага с оглед предвидения в чл.23 от Директивата принцип за пропорционалност на санкциите, като санкцията - обявяване на договора за недействителен, е с най - тежки последици, а изписването на елементите от договора с шрифт незначително по-малък от 12 е с характер на формално неизпълнение на изискването за минимален размер на шрифта, без същото да се е отразило на възможността на потребителя да се запознае без особени усилия със съдържанието му /Определение от 14.01.2021 г. по дело С-535/20 на СЕС и решение на СЕС от 09.11.2016 г. по дело С-42/15/. Въззивният съд намира, че процесният договор не съдържа неравноправни клаузи по смисъла на ЗЗП, не е сключен в нарушение на принципа на добросъвестността; не е налице значителна неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията им, нито клаузи във вреда на потребителя. Счита, че съгласно Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори не следва да се прави преценка за това дали дадена клауза е неравноправна, ако тя се отнася до основния предмет на договора и е написана по ясен и разбираем начин, като, според българското законодателство и постановената съдебна практика, преценката следва да се отнася до това дали клаузите, касаещи основния предмет на договора, противоречат на добрите нрави и съответно са нищожни. С оглед изложеното, съдът стига до извод, че относно елементите от основния предмет на договора /възнаградителна лихва; ред и начин на погасяване на кредита и ГПР/ не може да се приеме, че договорът съдържа клаузи, противоречащи на добрите нрави или такива с неравноправен характер по смисъла на чл.143 и чл.145 ЗЗП. Воден от горното, въззивният съд намира, че първоинстанционният съд правилно е уважил установителния иск за съществуване на вземания на банката-ищец по отношение на ответницата за следните суми: главница в размер на 19 008.87 лева, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението - 25.08.2022 г. до окончателното плащане на вземането; просрочена договорна лихва в размер на 2 012.98 лева за периода от 05.09.2021 г. до 19.05.2022 г., обезщетение за забава за периода от 02.12.2021 г. до 24.08.2022 г. в размер на 765.22 лева и разноски за уведомяване за настъпилата предсрочна изискуемост в размер 192 лева. Въззивното решение е валидно, като няма основания за допускане до касационно обжалване за проверка за вероятна недопустимост. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Поставеният в изложението правен въпрос, уточнен от съда с оглед правомощията му- „За значението на размера на шрифта на договора за потребителски кредит и последиците от неспазването на изискването, въведено с разпоредбата на чл.10, ал.1 ЗПК?“, е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и изхода на спора и отговаря на общия критерий за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.1 ГПК. Касаторът обосновава и допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Настоящият състав на ВКС констатира, че по този въпрос е налице съдебна практика на ВКС, както посоченото от касатора решение №50084/09.01.2024 г., т.д. №875/2022 г., ТК, І т.о.; така и служебно известните на съда решение №288/16.10.2025 г., т.д. №21/25 г., ТК, І т.о.; решение №221/28.07.2025 г., т.д. №951/24 г., ТК, ІІ т.о. и др., като въззивното решение следва да се допусне до касационен контрол за проверка за съответствие с практиката на ВКС. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 133.25 лева. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд