Определение № 165 от 11.04.2016 г. на ВКС по т. д. № 150/2016 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу определение № 459 от 02.11.2015 г. по ч. т. д. № 681/2015 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е оставена без уважение въззивната частна жалба на дружеството против определение № 1556 от 30.07.2015 г. по т. д. № 112/2014 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е прекратено производството по делото, поради недопустимост на предявения иск. Оплакванията на жалбоподателя са за незаконосъобразност, необоснованост и неправилност на обжалвания съдебен акт, като се претендира отмяната му. Ответниците по частната касационна жалба - В. К. З. и К. В. З. от [населено място] са на становище, че не са налице основания за допускане на определението до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Частната жалба е процесуално допустима, подадена от надлежна страна срещу акт, подлежащ на обжалване при спазване на срока по чл. 275, ал. 1 ГПК. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел за правилен извода на първостепенния съд за това, че едномесечният срок за предявяване на иск по чл. 464 ГПК не е спазен, тъй като разпределението е извършено и предявено на взискателите на 10.12.2013г., а иска е предявен на 12.02.2014г. Съдът е приел, още, че макар и производството по делото да е по иск, предявен от взискател по изпълнението срещу друг взискател не е типичният иск по чл.464 ГПК, тъй като ищецът не оспорва вземането на взискателя В. З., с което същият е включен в разпределението, а твърди несъществуване на вземането на цесионера- К. З., поради нищожност на цесионния договор. Съдът е отчел, също така, липса на правен интерес от предявения иск и поради това, че вземането на ищеца е удовлетворено в проведеното изпълнително производство и наличието или липсата на други вземания не засягат интереса на ищеца. Прието е още, че не е установен правен интерес от жалбоподателя и с твърденията му, че против цедента са образувани други изпълнителни производства, тъй като той не е взискател по тези производства, а мотивира правния си интерес единствено с изпълнението по изп. дело на ЧСИ Г., вземането му, по което вече е удовлетворено. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК, приложима с оглед препращането по чл. 274, ал. 3 ГПК, касационното производство е допустимо при наличието на едно от изброените в чл. 280, ал.1, т. 1 - 3 ГПК основания. В изложението по чл. 280, ал. 1 ГПК, касаторът е заявил, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с две определения на ВКС, с които било прието че иска по чл.464 ГПК бил установителен, преди предаване на сумите на кредиторите с оспорено вземане и осъдителен, ако сумата е вече предадена, докато въззивният съд, според страната, приел че иска по чл.464 ГПК е винаги установителен. Касаторът е поставил въпроса - „Следва ли съдът да счита едномесечния срок за предявяване на иска по чл. 464 ГПК за преклузивен и дали кредитор може да оспори с иск правата на друг кредитор и след изтичане на едномесечния срок, предвиден в чл. 464 ГПК?“ Възпроизвел е оплакванията си изложени в касационната жалба, свързани с разбирането, че съдът неправилно е определил началния момент на срока от разпределението на сумите, като е развил оплакване и за това, че сумата по разпределението предназначена за ответника В. З. не била изплатена и към настоящия момент от ЧСИ. Поставил е въпроса - „Съществува ли правен интерес за кредитор с погасено вземане по разпределение по изпълнително дело да оспори с иск по чл. 464 ГПК вземането на друг кредитор, чието вземане също ще се погаси със същото”.Отново са възпроизведени оплакванията във въззивната жалба, като в заключение е възпроизведена и част от основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Дори и поставените въпроси да бъдат възприети като релевантни по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК то налице би било само общото основание за допускане на касационно обжалване. За да е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, касаторът следва да установи, че поставения от него въпрос е разрешен от въззивния съд в отклонение от задължителна за съдилищата практика. Страната е сочила две определения на ВКС, за които е поддържала противоречие с акта на въззивния съд, като във връзка с тях не е поставила правен въпрос. Противоречието, според касатора се изразявало в това, че съдът приел, че иска по чл.464 ГПК е винаги установителен за разлика от мотивираното с цитираните актове на ВКС. Този извод е фактически неверен, тъй като не съответства на мотивите на състава, разгледани по-горе, като съдът не е приемал изобщо поддържаното от касатора. Извън тази липса на противоречие и актовете на ВКС са ирелевантни за наличие на основанието. Определение № 479/29.12.2008 г. на ВКС е неотносимо, тъй като с този акт касационната инстанция се е произнесла във връзка с предявяване на искове за попълване масата на несъстоятелността, а в настоящото производство се касае за индивидуално принудително изпълнение, в което настоящият жалбоподател е взискател. Или разгледаните въпроси в този съдебен акт са извън предмета на настоящия спор. Изводите, направени в обжалваното определение, са в съответствие с цитираното определение № 756/22.12.2011 г. на ВКС, поради което не се установява основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Соченото в изложението решение на Варненски окръжен съд не е приложено, а това както и доказването, че е влязло в сила е задължение за касатора по установяване на основанието за допускане на касационно обжалване. Или не е установено и основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК предполага доводи за това, че конкретно формулирания правния въпрос е от значение за точното прилагане на закона /когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на това тълкуване/ и за развитие на правото /когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите - т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009 г. С оглед тези предпоставки страната не е изложила каквито и да било доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба. Извън това основанието е неприложимо и поради обстоятелството, че по поставените от касатора въпроси е налице практика на ВКС -определение № 756 от 22.12.2011 г. по гр. д. №671/11г. на ВКС ІV г.о., определение № 350 от 7.05.2012 г. на ВКС, ІV г.о., определение № 159/31.03.2009 г. на ВКС на І г.о. и др. и доколкото не е налице противоречие, между обжалваното въззивно определение и тази практика, то не следва да бъде допуснато касационно обжалване. Този извод произтича от това, че с цитираната практика по процесуалноправния въпрос за правното значение на визирания в разпоредбата на чл. 464, ал. 1 от ГПК едномесечен срок по отношение допустимостта на иска за оспорване на вземането на присъединен кредитор е прието, че исковата защита е допустима и извън този едномесечен срок, но както следва: когато срокът е спазен, е допустим установителен иск (какъвто отрицателен установителен иск е предявен и в случая от жалбоподателя, но след едномесечния срок), а когато срокът не е спазен, защитата следва да се проведе чрез осъдителен иск, какъвто не е бил предявен. С постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК, определение № 159/31.03.2009 г. на ВКС е дадено разрешение и на процесуалноправния въпрос относно началния момент, от който възниква правният интерес за взискателя да предяви отрицателен установителен иск по чл. 464 от ГПК, с който да оспори вземането на друг присъединен взискател срещу същия длъжник, като е прието, че този правен интерес възниква още от момента на присъединяването на новия взискател, а не едва от момента на разпределението, поради което искът може да се предяви и преди да е извършено разпределението, като считано от последното тече краен срок за предявяването на иска. С оглед гореизложеното, не се обосновава приложното поле на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Основателно е искането на ответниците по частната касационна жалба за присъждане на разноски на основание чл.78, ал.3 ГПК. Страната е установила с оглед на приложените доказателства към отговора на жалбата - договори за процесуално представителство, защита и съдействие, списъци по чл. 80 ГПК, фактура № 180/01.12.2015 г. и фактура № 181/01.12.2015 г. заплащането на разноските, поради което същите следва да бъдат присъдени на всеки един от тях по 720лв. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение