Определение № 2590 от 28.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 901/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. №16265/22.12.2023г. на Ц. П. Г. срещу решение №363/09.11.2023г., постановено по въззивно гр. дело №557 по описа за 2023 година на Окръжен съд – Стара Загора, с което е потвърдено решение №379 от 04.05.2023г. по гр.д. №3908/2022г., с което е допусната делба на съсобствения между страните имот при квоти: по 1/18 ид.част за всеки от наследниците на С. П. И. - съделителите С. Д. И., С. С. П. и М. С. С.; по 6/18 ид.части за П. Ц. Г. и Д. Ц. Г. и 3/18 ид.части за Ц. П. Г.. Касаторът счита, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Твърди, че изводът, че не е придобил по давност идеалната част, принадлежала на починалия му брат, не съответства на събраните по делото доказателства. Излага, че от анализа на всички косвени доказателства се установява, че волята на двамата братя С. и Ц., и тяхната майка М. С. е била, след смъртта на последната, имотът да остане в дял на брата Ц. Г. и неговите наследници. В изложението по чл. 284, ал.1, т. 3 ГПК касаторът посочва, че са налице основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК за допускане до касационно обжалване, като формулира следните въпроси: 1. В случаите, при които имотът е съсобствен между повече от две лица /по наследяване/ и единият от съсобствениците е отстранен от владението върху имота, съществува ли пречка притежаваната от отстранения от владение ид.част от имота, да бъде придобита по давностно владение, само от единия от останалите съсобственици, упражняващи фактическата власт върху имота, щом като само този съсобственик е заявил намерението да свои ид.част на отстранения, а другите съсобственици не са обективирали такова намерение и не са заявявали претенции върху ид.част от имота, която е била на отстранения от владението съсобственик? Счита, че така поставеният въпрос попада в хипотезата на чл.280 ал.1 т.З от ГПК - с оглед на точното приложение на закона и за развитието на правото, ще е от значение да му бъде отговорено в производството пред касационната инстанция. Следващият въпрос също е поставен във връзка с основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК: 2. Подмяната на ключалките на входната врата в жилищния имот /апартамент/ от страна на владеещия имота съсобственик и непредоставянето на ключ от същите на останалите съсобственици, съчетано с факта на обитаване на жилището и подобряване на същото, извършвано в дълъг период от време, само от страна на този съсобственик, не е ли сам по себе си достатъчен аргумент да се приеме, че с тези си действия - по подмяната на ключалките на входната врата в жилищния имот и непредоставянето на ключ от същите на останалите съсобственици, владеещият съсобственик, освен, че е демонстрирал пред останалите съсобственици намерението си да свои имота само за себе си, също е и отблъснал владението на останалите съсобственици /наследници/, като е отрекъл по този начин правата на останалите сънаследници върху имота. По следващия въпрос: 3. Допустимо ли е пълното доказване в хода на процеса да бъде осъществено само чрез косвени доказателства, или е необходимо ангажирането и на преки такива? касаторът счита, че съдът се е произнесъл в противоречие с решение №81 от 19.07.2022г. по гр. д. №2536/2021г., решение №80/03.05.2018год. по гр.дело №2560/2017год. и други, което е основание за допускане до касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Следващият въпрос също се поставя в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като според касатора по въпроса: 4.Следва ли да се приеме, че по отношение на придобития в наследство имот е налице установяване на самостоятелно владение от страна на единия от съсобствениците, в хипотезата, при която още при установяването на фактическата власт върху наследствен имот единият от наследниците владее само за себе си, по изрично съгласие с другия наследник, който счита, че собствеността на имота следва да остане само за владеещия. Според касатора съдът се е произнесъл в противоречие с Решение №19 от 28.01.2019г. по гр. д. №1298/2018г. По изложените съображения се моли въззивното решение на ОС Стара Загора да бъде допуснато до касационно обжалване. Чрез постъпилия писмен отговор, ответниците по касационната жалба – С. Д. И., С. С. П. и М. С. С. оспорват същата като недопустима. Считат, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване, визирани в чл.280 ал.1 т.1 и т.З ГПК, поради което молят да не се допуска такова. Излагат, че по първите два въпроса не се обосновава наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 т.З ГПК, поради което основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ не е налице, тъй като не се твърди да има неправилна, създадена поради неточно тълкуване съдебна, нито се поддържа да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. По следващите два въпроса ответниците считат, че не е налице основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, тъй като освен че не са ясно и точно формулирани като правни, то не е конкретизирано и по какъв начин са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, и какво е значението им за изхода по делото, а посочената в изложението практика не е относима към спора и не обуславя противоречие по смисъла на твърдяното основание на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Считат, че така поставените въпроси на кореспондират с фактическата обстановка по делото, нито на събраните доказателства. В случай, че същата се приеме за допустима, молят жалбата да бъде счетена за неоснователна, тъй като обжалваното решение е правилно, законосъобразно и мотивирано. Молят за присъждане на разноски. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Във връзка с предпоставките за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното: Производство е образувано по иск за делба. Ищците С. Д. И., С. С. П. и М. С. С. твърдят, че са наследници по закон /съпруга и деца/ на С. П. И., починал на 21.08.2013г., който бил син на П. И. Г., починал на 04.06.1994г. и М. С. Г., починала на 25.09.2021г. Двамата родители придобили в режим на СИО апартамент ап.8 в сграда с идентификатор 68850.514.27.3.16, находящ се в [населено място], на адрес: ул.“12-ти пехотен полк“ №8, вх.Б, ет.4, с площ от 81,99 кв.метра и прилежащите му избено и таванско помещение. След смъртта на съпруга си П. И. Г. и сина си С. П. И., М. С. Г. прехвърлила на внуците си П. Ц. Г. и Д. Ц. Г. собствените 4/6 ид.части. с договор за прехвърляне на имот срещу задължение за гледане и издръжка. Предвид изложеното, молят процесният апартамент да бъде допуснат до делба при квоти – по 1/18 ид.част за всеки от ищците - С. Д. И., С. С. П. и М. С. С.; 3/18 ид.части за Ц. П. Г. /брат на починалия им баща/ и по 6/18 ид.части за П. Ц. Г. и Д. Ц. Г.. Ответниците П. Ц. Г. и Д. Ц. Г. не са представили отговор. Ответникът Ц. П. Г. оспорва иска, като твърди, че с покойния си брат С. П. И. постигнали уговорка, според която този имот щял да остане изцяло за него. Излага, че за времето от 1994г. и досега владее имота като свой, спокойно и явно, като е извършил редица подобрения, заплащал дължимите данъци и такси смет, разходите за ремонт на общите части, застраховки, грижел се за майка си, която живеела в апартамента. Твърди, че е придобил собствеността на идеалната част на покойния си брат С. П. И. по давност, предвид което счита, че ищците не са собственици в процесния имот, поради което техният иск е недопустим. От фактическа страна, въззивният съд е приел, че ищците са наследници на С. П. И., починал на 21.08.2013г. както следва: С. Д. И.- съпруга, С. С. П. и М. С. С. –негови деца. Ответникът Ц. П. Г. е негов брат. Баща им П. И. Г. починал на 04.06.1994г., а майка им - М. С. Г. – на 25.09.2021г. Приживе те придобили в режим на СИО апартамент №8, находящ на адрес: [населено място], ул.12-ти пехотен полк, № 18, вх. Б, ет.4. Наследници на П. И. Г., починал на 04.06.1994г. са съпругата му М. С. Г. – с 4/6 ид.части, и синовете му Ц. П. Г. и С. П. Г. – всеки от тях с по 1/6 ид.част. От показанията на разпитаните свидетели, съдът е приел за установено, че след смъртта на бащата им, в имота останали да живеят съпругата му М. С. Г. и синът Ц. П. Г. със семейството му. Другият син С. и семейството му /ищците/ живеели в друг апартамент. След смъртта на С. П. Г., настъпила на 21.08.2013г., неговите наследници – съпругата С. Д. И. и децата С. С. П. и М. С. С., наследяват неговата наследствена част при равни квоти – по 1/18 ид.част за всеки от тях. Видно от н.а. № 3, т.ІІІ, рег. № 3104, дело № 213/2016г. на 24.10.2016г. общата наследодателка М. С. Г. прехвърлила на всеки от внуците си П. Ц. Г. и Д. Ц. Г. по 2/6 ид.части от собствената си част в апартамента – за грижите, които приобретателите и тяхната майка П. Д. Г. са полагали за прехвърлителката през последните пет години, както и срещу задължението им за в бъдеще за цялостната издръжка и гледане на прехвърлителката, която си запазила право на пожизнено и безвъзмедно ползване върху имот. Съдът е приел за установено, че ответниците са живели в апартамента. Свидетелят Т. С. С. – съпруг на ищцата М. С. С., ходел заедно с тъста си С. Г. в апартамента за да извършват дребни ремонти, за които ги молила М. Г.. С. Г. имал собствен ключ от жилището и отключвал с него, а в жилището имал оставени собствени дрехи. Ищецът С. С. Г. също ходел в апартамента заедно със свидетеля З. З. Ж., за да види баба си и за да извършва дребни ремонти. От показанията на свидетеля Х. Т. П. е прието за установено, че Ц. и жена му плащали вноските за поддържане на входа и за ремонти, а след като М. Г. си счупила крака през 2012г. и до смъртта й, свидетелката П. Д. Г. се грижила до нея. В данъчна декларация с вх.№ от 24.01.1998г., подадена от М. С. Г. процесният апартамент е деклариран като съсобствен с квоти 4/6 ид.части за нея и по 1/6 ид.част за всеки от синовете й С. П. Г. и Ц. П. Г.. С данъчна декларация от 29.08.2013г. ищцата С. Д. И. декларирала като съсобствениците на процесния имот – наследниците на С. П. Г. - М. С. Г. и Ц. П. Г.. Установено е, че всеки от ищците е заплащал данък за имота за периода от 2014г. до 2022г. включително. Показанията на свидетелката П. Г. не са кредитирани в частта относно постигнато между съпруга й и брат му споразумение, че наследствената част на С. П. Г. след смъртта на баща им П. Г. остава за Ц. П. Г., като съдът е изложил, че в тази част показанията кореспондират само с твърденията на съпруга й Ц. Г., поради което и на осн. чл.172 ГПК е счел, че не установяват манифестиране на такава уговорка извън кръга на постигналите я. Съдът е отхвърлил като неоснователно възражението на ответника Ц. Г., че е придобил по давност 1/6 ид. част, принадлежала на брат му С., упражнявайки владение върху нея за периода от смъртта на баща им П. И. Г. -04.06.1994г. до смъртта на С. П. И. – 21.08.2013г. На първо място съдът е посочил, че придобиване по давност на идеалната част на брат му е правно невъзможна при положение, че процесният имот е бил съсобствен не само между двамата, но и с майка им М. С. Г., тъй като упражняване на фактическа власт е възможно върху цяла вещ. Изложил е, че Ц. Г. не може да упражнява фактическа власт точно върху идеалната част на брат си, тъй като тя няма реално измерение. Посочено е, че при наследяване, когато съвладелците са само двама, след като единият отнеме владението на другия, започва да упражнява фактическа власт върху цялата вещ. Ако съвладелците обаче са повече от двама, след като на един от тях бъде отнето владението, останалите продължават общо да упражняват фактическата власт върху вещта. Доколкото в случая, съсобственици са три лица, като по отношение на майката М. С. Г. не се твърди ответникът да е завладял и нейната част, то не може да се приеме, че той е придобил по давностно владение целия апартамент, още по-малко само идеалната част на брат му. На следващо място въззивният съд е посочил, че когато един от наследниците упражнява фактическа власт върху наследствен имот, той е владелец само на наследената си идеална част и държател на идеалните части на останалите сънаследници. За да се приеме, че този наследник е установил владение и върху притежаваните от другите наследници идеални части, не е достатъчно той да упражнява фактическа власт върху целия наследствен имот, а е необходимо и да е отблъснал владението на останалите наследници, като е манифестирал ясно пред тях намерението си да владее целия наследствен имот само за себе си. Посочено е, че плащането на данъци и консумативни разноски, и извършването на ремонти в имота и в етажната собственост не са такива действия, защото съгласно чл. 31 ЗС всеки съсобственик е длъжен да участва в ползите и тежестите за общата вещ съобразно дела си, а когато сам е поел целите разноски за съсобствената вещ може да иска от останалите съсобственици да му заплатят такава част от тези разноски, която съответства на техния дял в съсобствеността. Съдът е счел, че като е живял в апартамента, извършвал е ремонти и поддръжка, заплащал е разходите по ремонтите на общите части и е полагал грижи за майка си, ответникът не е демонстрирал промяна в намерението си да свои имота. За недоказано е счетено и твърдението, че починалият брат на ответника и наследодател на ищците се е отказал от получената в наследство 1/6 ид.ч. тъй като липсва отказ от право на собственост, който да е в писмена форма с нотариално заверен подпис и да е бил вписан в имотния регистър, като свидетелски показания за доказване на такава уговорка между двамата братя са приети за недопустими с оглед разпоредбата чл.164, ал.1, т.1 ГПК. Предвид изложеното, въззивният съд е приел за недоказано възражението на Ц. Г., че е придобил едната шеста идеална част на брат си С. П. И. по давностно владение, осъществявано от него през периода след смъртта на баща им П. И. Г. през 1994г. до смъртта на С. П. И. през 2013г. Счетено е, че предявеният иск за делба е основателен доколкото се установява наличието на съсобственост между страните по делото, основана на наследствено правоприемство и сделка. За ирелевантно е преценено обстоятелството, че искът за делба е предявен 10 години след смъртта на наследодателя на ищците, тъй като този иск не се погасява с давност. По изложените съображения, съдът е счел, че делбата следва да бъде допусната между страните при квоти – по 1/18 ид.част за всеки от ищците - С. Д. И., С. С. П. и М. С. С.; 3/18 ид.части за Ц. П. Г. и по 6/18 ид.части за П. Ц. Г. и Д. Ц. Г.. При така изложените мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод, че не са налице основания за касационно обжалване. Допускането до такова на въззивното решение е обусловено от посочването от касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК / ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, като основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Първите два поставени въпроса не обуславят приложението на чл. 280, ал.1 ГПК, защото не са основани на данните по конкретното дело и не са изведени от решаващите мотиви на съда в обжалваното решение. По делото не са събрани доказателства за отблъскване владението на ищците, съответно на техния праводател от ответника по делото – касатор. От анализа на свидетелските показания се установява, че Ц. Г. е живял в наследствения апартамент към датата на смъртта на баща си-04.06.1994г., към датата на смъртта на брат си - 21.08.2013г. и към настоящия момент, но липсват доказателства, от които да се направи извод, че той е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, както и тези действия са били доведени до знанието на брат му, съответно неговите наследници. От показанията на св. П. Г. /съпруга на ответника/ се установява, че е сменяна както бравата, така и самата входна врата, като причината е била, че са имали проблеми с бравата. От друга страна, свидетелите Т. С. и З. Ж. излагат, че както С., така и неговият син С. са имали ключ за апартамента и са влизали в него за да извършват дребни поправки по молба на тяхната майка/ баба М.. С оглед на което не може да се направи извод, че смяната на бравата и вратата са били извършени с цел да препятстват достъпа до апартамента на останалите наследници, т.е. по делото липсват доказателства, че ответникът Цв. Г. е завладял частите на останалите съсобственици и е манифестирал промяната чрез осъществяване на действия, отблъскващи владението им и установяващи своене. Следва да се посочи също, че според трайната съдебна практика заплащането на данъци и консумативни разноски за имота, извършването на ремонти в имота и в етажната собственост не са такива действия, защото съгласно чл. 31 ЗС всеки съсобственик е длъжен да участва в ползите и тежестите за общата вещ съобразно дела си, а когато е поел изцяло разноски за съсобствената вещ може да претендира от останалите съсобственици заплащането на част от тях, съответстваща на техния дял. Ето защо по първите два въпроса като изведени въз основа на факти, които не са доказани по делото не е налице общото основание на чл. 280, ал.1 ГПК и касационното обжалване не следва да се допуска. Не се установява и наличието на соченото от касатора основание по т.3 от чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като според разясненията, съдържащи се в т. 4 на ТР №1/19.02.2010г. по т. дело № 1/2009г., за да е налице същото следва да се посочи текст на законова разпоредба, както и аргументирано изложение на съображенията поради които касатора счита, че повдигнатият въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, каквито мотиви и аргументи в касационната жалба липсват. Третият и четвъртият въпрос се поставят във връзка с твърдението на ответника, че между общите наследодатели е била постигната уговорка след смъртта на двамата родители, имотът да остане на Ц. Г. и неговите деца. Настоящият състав счита, че по тези въпрос не е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като съдът не се е произнесъл в противоречие с цитираната от касатора съдебна практика. Твърдения за наличието на такава уговорка са наведени своевременно, още с писмения отговор, но по делото доказателства в тази насока не са събрани. Съпругата на ответника П. Г., разпитана като свидетелка, посочва, че през 1990-1991г., с Ц. са изтеглили младоженчески заем, който са предоставили на С.. Самата свидетелка не излага никакви твърдения, че знае за подобна уговорка между страните. Единственото изложено от нея в тази връзка е: „Батко /предполага се С./ беше категоричен, че апартаментът ще остане на Ц.“, но от това изявление не може да се направи категоричен извод, че това ще стане безвъзмездно, а не след изплащане на неговия дял в съсобствеността. Напротив- от нейните показания се установява също, че през 2009г. баба М. е искала да прехвърли на ищцата М. /дъщеря на С./ нейната идеална част. На така изложеното кореспондира и казаното от св. Т. С., който също знае, че през 2010г. С. е искал да прехвърли своите ид. части от апартамента на дъщеря си М., но последната преценила, че по-добре да си ги разделят с брат си С., който обаче по това време бил в чужбина. Същият свидетел е присъствал по време на проведен телефонен разговор между С. /преживялата съпруга на С./ и Ц., по време на който последният ѝ предложил да изкупи дела на брат си по пазарни цени, но след това повече не се обадил за да се разберат. Предвид изложеното се налага извода, че по делото не са налични нито преки, нито косвени доказателства, от които да се направи извод за наличието на подобна уговорка. Безспорно е, че съпругата на ответника е полагала грижи за М. Г., но в тази връзка следва да се отбележи, че последната на 24.10.2016г. е прехвърлила своите 4/6 ид. части от процесния имот на децата на Ц. Г. - П. Ц. Г. и Д. Ц. Г. с договор за издръжка и гледане, обективиран в н.а. № 3, т.ІІІ, рег. № 3104, дело №213/2016г., в който изрично е посочено, че е за грижите, които приобретателите и тяхната майка П. Д. Г. са полагали за прехвърлителката през последните пет години, както и срещу задължението им за в бъдеще за цялостната издръжка и гледане на прехвърлителката. В цитираното от касатора решение №19 от 28.01.2019г. по гр. д. №1298/2018г. на ВКС е разгледана хипотеза на установяване на самостоятелно владение – когато собственикът на вещта предава владението на един от бъдещите си наследници чрез изрична уговорка или чрез конклудентни действия. Посочено е, че подобна хипотеза на установяване на самостоятелно владение ще има в случая, когато още при установяването на фактическата власт върху наследствен имот единият от наследниците владее само за себе си по изрично съгласие с другия наследник, който счита, че собствеността на имота следва да остане само за владеещия. Такава хипотезата по настоящото дело обаче не се установява, тъй като от събраните по делото доказателства не може да се направи извод за наличието на такава воля нито на П. И. Г., починал на 04.06.1994г., нито на С. П. И. – 21.08.2013г. Предвид изложеното, в заключение следва да се посочи, че не се констатира въззивният съд да е допуснал нарушение, изпълнявайки своята правораздавателна дейност в противоречие с цитираната от касатора съдебна практика, поради което по тези въпроси не са налице основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане до касационно обжалване. Не се установява и наличието на друго от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Няма вероятност решението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт. Не се установява и очевидна неправилност на решението, тъй като това е такъв порок на решението, който може да бъде констатиран без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т.3 ГПК, каквато се извършва само при допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Въззивният съд е изложил мотиви, в които подробно е обсъдил доказателствата, събрани по делото по отделно и в тяхната цялост, без да нарушава правилата на логическото мислене, изводите за установените по делото факти се явяват обосновани. Не са налице допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма или на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, нито е налице грубо нарушаване на основните логически, опитни и общо приложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти. В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване. С оглед изхода на спора, на ответниците, направили такова искане следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение за производството във Върховния касационен съд в размер на 1500 лева, определен съобразно представеното пълномощно и списък. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о.