Определение № 3173 от 28.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 1592/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Соната-К.Ф.С” ООД, чрез адв. Ст. А. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 182/19.03.2024 г., постановено по в. т. д. № 921/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд, ТО, 13 състав, с което е потвърдено решение № 836/30.06.2023 г., постановено по т. д. № 1004/2022 г. по описа на СГС, ТО, VI-2 състав, с което е уважен предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Ламо Трейд” ЕООД срещу „Соната-К.Ф.С” ООД положителен установителен иск с правно основание чл. 535 ТЗ за установяване със сила на пресъдено нещо съществуването на паричното притезание в размер на 150000 евро, обективирано в Заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, издадена по гр. д. № 12321/2021 г. по описа на СРС, ГО, 31 с-в, представляващо част от материализираното в запис на заповед от 11.10.2018 г. парично вземане (цялото в размер на 300000 евро), издаден от „Соната-К.Ф.С” ООД, с падеж на определен ден – 15.01.2019 г., ведно със законната мораторна лихва от 01.03.2021 г. до окончателното ѝ заплащане. Касаторът поддържа, че въззивното решение е незаконосъобразно, тъй като поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – необсъждане на релевираните във въззивната жалба правни доводи за неправилност на обжалваното първоинстанционно решение и липса на разпределение на доказателствената тежест за подлежащите на доказване от страните във въззивното производство правнорелевантни факти, апелативният съд е достигнал до необоснования извод, че процесният запис на заповед не е издаден в обезпечение на твърдяното от ответника каузално правоотношение, породено от бъдещ договор за заем между Т. Г. и М. З. К., от една страна, и „Соната-К.Ф.С” ООД, от друга, а житейската причина (каузата) за поемане на това едностранно абстрактно задължение представлява насрещната парична престация на издателя на процесния менителничен ефект по договор за заем, сключен на 11.10.2018 г. между „Ламо Трейд” ЕООД (заемодател) и „Соната-К.Ф.С” ООД (заемополучател). Счита, че в противоречие с правилата, уреждащи доказателствената тежест, въззивният съд е приел, че на ответника принадлежи процесуалното задължение за установяване на фактическите твърдения, че не е получил заемната сума. Поддържа, че между упълномощения представител на ищцовото търговско дружество – М. З. К., и „Соната-К.Ф.С” ООД са съществували и предходни отношения по предоставянето на заеми, като договорите били сключвани с различни подставени лица с посредническа дейност на М. К., а заемите действително са предоставяни на „Соната-К.Ф.С” ООД от банковата сметка на „Ламо Трейд” ЕООД, а не от лицата, вписани в договорите като заемодатели, като след това парите отново са връщани по сметка на „Ламо Трейд” ЕООД. В този смисъл, с документите, които незаконосъобразно не били приети като относими за правилното решаване на правния спор, се установявало именно тази персонална симулация, чрез която се изяснявала твърдяната от ответника връзка между тази кауза и релевантния запис на заповед. Поддържа довод за необоснованост на фактическия извод на въззивния съд, че в процеса на доказване е установено, че между страните в настоящото исково производство е породена твърдяната от ищеца кауза – поето задължение от ответника по договор за паричен заем от 11.10.2018 г., в обезпечение на която е издаден процесният запис на заповед - не било доказано реалното предаване на заемната сума. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, със специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поставя следните процесуалноправни въпроса: 1. „Подлежи ли на доказване направеното от издателя на запис на заповед възражение, че не е получил паричната сума, за обезпечаването на която е издадена ценната книга, при въведена от него кауза за издаване на записа на заповед по повод на нефинализирано преддоговорно отношение по сключването на договор за заем? Как се разпределя в този случай доказателствената тежест в процеса при предявен от поемателя по записа на заповед установителен иск по реда чл. 422 ГПК в хипотеза на издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на записа на заповед и направено от длъжника възражение за издаване на записа на заповед по повод на бъдещ договор за заем?” (по тези въпроси се твърди противоречие с решение № 38/07.04.2015 г. по т. д. № 1008/2014 г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 20/19.06.2018 г. по т. д. № 1151/2017 г. на ВКС, ТК, I т. о.) и 2. „Длъжен ли е въззивният съд в мотивите на въззивното решение да разгледа всички наведени от страната (жалбоподател) доводи, аргументи и възражения и ако ги намери за неоснователни, да обоснове защо отхвърля същите и съответно ако не е сторил това, дали решението е постановено при процесуални нарушения? Може ли съдът да основе своите изводи само на избрани доказателства и доказателствени средства, без да обсъди същите в тяхната цялост и пълнота и без да изложи съображения защо възприема едни, а отхвърля други?” (по тези процесуалноправни въпроси се твърди противоречие с решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о.; решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о.; решение № 164/04.06.2014 г. по гр. д. № 196/2014 г. на ВКС, ГК, III т. о.; решение № 228/01.10.2014 г. по гр. д. № 1060/2014 г. на ВКС, ГК, I т. о. и решение № 15/30.01.2015 г. по гр. дело № 4604/2014 г. на ВКС, ГК, IV гр. о.). Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в която развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, IІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, апелативният съд е приел за безспорно между страните в настоящото исково производство, че с процесния запис на заповед „Соната-К.Ф.С” ООД е поело безусловно правно задължение да заплати на „Ламо трейд” ООД на 15.01.2019 г. сумата от 300000 евро. Съобразил е, че съгласно тълкувателните разяснения по т. 17 от ТР № 4/2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС при предявен менителничен иск, вкл. и по чл. 422, ал. 1 ГПК ищецът – кредитор, доказва вземането си, основано на менителничния ефект, а именно съществуването на редовен от външна страна и действителен запис на заповед, подлежащ на изпълнение. При въведени твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което ценната книга е издадена, всяка от страните доказва фактите, на които са основани твърденията и възраженията, и са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право за съществуването, съответно несъществуването на вземането. Ако страните спорят относно конкретното каузално правоотношение и връзката му със записа на заповед, като сочат различни каузални правоотношения, по повод или във връзка, с които е издаден менителничният ефект, съдът е длъжен да ги обсъди в мотивите си и при доказана връзка между него и конкретното каузалното правоотношение, независимо коя от страните го е въвела, съдът е длъжен да разгледа и заявените от длъжника релативни възражения, относими към погасяване на вземането по издадения като гаранция запис на заповед. Апелативният съд е счел, че според приетото в това тълкувателно решение ищецът не е задължен да разкрива съществуващо между страните каузално правоотношение за обезпечение, на което е издаден от ответника записът на заповед. При въведено твърдение на ищеца с исковата молба по чл. 422, ал. 1 ГПК, че вземането му по издадената заповед за изпълнение произтича от конкретно каузално правоотношение, изпълнението по което е било обезпечено с издадения запис на заповед, не се променя предметът на делото. Той следва да установи вземането си, основано именно на менителничния ефект, а при заявени релативни възражения от ответника се прилагат правилата за разпределение на доказателствената тежест. С въвеждането на такова твърдение от някоя от страните, то подлежи на доказване, но по правилото на чл. 154 ГПК всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си, обуславящи претендираното, съответно отричаното право. Ищецът и в хипотеза, в която сочи обезпечителна функция на записа на заповед, спрямо каузално правоотношение, доказва вземането си основано на менителничния ефект. В този смисъл ищецът носи доказателствената тежест да установи само редовен от външна страна запис на заповед (решение № 248/23.01.2015 г. по т. д. № 3437/2013 г. на ВКС, I т.о.). След анализ на предметното съдържание на процесния запис на заповед апелативният съд е достигнал до правния извод, че той материализира всички необходими клаузи, като от външна страна е редовен, поради което този менителничен ефект удостоверява действително поето от ответника правно задължение за заплащане на определена сума с уговорен падеж на определен ден - 15.01.2019 г. Приел е за неустановено в процеса на доказване релевираното от издателя на тази ценна книга на заповед лично възражение за наличие на водени преговори и въвеждането му в заблуждение, че ще получи сумата по каузалното правоотношение, в случай че подпише процесния запис на заповед. Квалифицирал е този защитен правен довод като възражение за унищожаемост на процесния менителничния ефект поради измама. Счел е, че „рамковият договор”, на който ответникът основава каузалното правоотношение, по повод на което е издаден релевантният запис на заповед, е неподписан, поради което той не се ползва с формална доказателствена сила, а именно че волеизявленията, материализирани в него, изхождат от лицата, които са посочени за издатели на този документ. Позовавайки се на решение № 202/9.12.2014 г. по т. д. № 600/2012 г. на ВКС, ТК, I т. о., е приел, че при въведена от ответника кауза с поддържане на твърдението, че не е получил договорената по заема сума, тази страна носи доказателствената тежест за установяване на тези факти. Счел е, че и това правнорелевантно обстоятелство е останало недоказано. От друга страна, ищецът е установил разкритата от него кауза, по повод на която е издаден процесният запис на заповед - договор за заем, съпроводен с издадена разписка от органния представител на ответното дружество, удостоверяваща предаване на исковата сума в размер на 150000 евро по твърдяното заемно правоотношение. Тъй като оспорването на автентичността на тези документи не било успешно проведено от издателя на менителничния ефект, апелативният съд е приел за доказано заявеното от ищеца-поемател каузално правоотношение - като причина за издаване на записа на заповед. Изяснил е, че, дори с оглед датата на разписката процесният менителничен ефект да не е издаден по повод на твърдяното от ищеца каузално правоотношение, то константна била практиката на ВКС, че когато по делото нито поемателят, нито издателят на записа на заповед не докажат твърдяното от тях каузално правоотношение и връзката му със записа на заповед, това обстоятелство не представлява основание да се откаже плащане по менителничния ефект, респ. не е основание да се отхвърли искът с правно основание чл. 422 ГПК, тъй като предмет на иска е вземането по менителничния ефект. Според въззивния съд релевираните от издателя на записа на заповед възражения следвало да се квалифицират като правен довод за безпаричност на процесната ценна книга на заповед, като тежестта за доказване на това правно твърдение принадлежи на ответника - записът на заповед е абстрактна сделка, която при редовност от външна страна установява съществуването на валидно менителнично правоотношение и освобождава ищеца-поемател от задължението да доказва основанието за съществуването му (решение № 17/16.02.2015 г. по т. д. № 116/2014 г. на ВКС, II т.о.). При така приетите за изяснени правнорелевантни факти и изложените правни доводи и въззивният съд е достигнал до правния извод, че в процеса на доказване е установено съществуването на ликвидни и изискуеми парични задължения на ответника за сумата, за която е издадена заповедта за незабавно изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 12321/2021 година по описа на СРС, 31 състав, поради което предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК положителен установителен иск се явява основателен. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Първата група процесуалноправни въпроси не отговарят на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като те не са от значение за изхода на настоящото дело и не са обусловил съществените правни съждения на въззивния съд (съобразно тълкувателните разяснения, дадени по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК). Наистина, апелативният съд е счел, че при въведена от ответника кауза с поддържане на твърдението, че не е получил договорената по заема сума, тази страна носи доказателствената тежест за установяване на тези факти, но същевременно е обосновал правното съждение, че в процеса на доказване издателят на процесната ценна книга на заповед, на когото принадлежи процесуалното задължение (доказателствената тежест), не е установил релевираното лично възражение за наличие на водени преговори и въвеждането му в заблуждение, че ще получи сумата по каузалното правоотношение, в случай че подпише процесния запис на заповед. В този смисъл, счел е, че „рамковият договор”, на който ответникът основава твърдяното каузално правоотношение, по повод на което е бил издаден релевантният запис на заповед, е неподписан, поради което той не се ползва с формална доказателствена сила, а именно не установява, че волеизявленията, материализирани в него, изхождат от лицата, които са посочени за издатели на този документ. От друга страна, приел е за изяснено правнорелевантното обстоятелство, че ищецът е доказал съществуването на разкритата от него кауза (причината), по повод на която е издаден процесният запис на заповед - договор за заем, съпроводен с издадена разписка от органния представител на ответното дружество, удостоверяваща предаване на исковата сума в размер на 150000 евро по твърдяното заемно правоотношение - оспорването на автентичността на тези документи не било установено в процеса на доказване. Апелативният съд е изяснил, че, дори с оглед датата на разписката процесният менителничен ефект да не е издаден по повод на твърдяното от ищеца каузално правоотношение, следва да се приеме, че, когато по делото нито поемателят, нито издателят на записа на заповед не докажат твърдяното от тях каузално правоотношение и връзката му със записа на заповед, това обстоятелство не представлява основание да се откаже плащане по менителничния ефект, респ. не е основание да се отхвърли искът по чл. 422, ал. 1 ГПК, тъй като негов предмет представлява вземането по менителничния ефект. Само за пълнота трябва да се изясни, че както в задължителната (т. 17 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК), така и в казуалната практика, формирана по реда на чл. 290 ГПК, е прието, че легитимираният приносител на менителничния ефект е длъжен да докаже, че предявеното менителнично притезание е породено от действителна ценна книга на заповед, както и че то е изискуемо, а в тежест на длъжника по този менителничен ефект е да установи по несъмнен начин както връзката между абстрактната и каузалната сделка, така и непораждането или прекратяването на породеното каузално правоотношение, в обезпечение на което е поето абстрактното правно задължение. В този смисъл е и решение № 20/19.06.2018 г. на ВКС по т. д. № 1151/2017 г., I т. о., ТК: „С въвеждането на твърдения или възражения от поемателя или от издателя за наличието на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден редовният запис на заповед, се разкрива основанието на ценната книга…В този случай всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си, обуславящи съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед. Съгласно решение № 248/23.01.2015 г. по т. д. № 3437/2013 г. на ВКС, I т. о. в производството по чл. 422 ГПК ищецът носи тежестта да установи редовен от външна страна запис на заповед. Интерес, но не и задължение за установяване на каузална причина на издаване на запис на заповед, ищецът би имал само с цел преодоляване защитата на ответника. За посочването на кауза и недоказването й ищецът не може да бъде санкциониран с отхвърляне на иска, освен ако ответникът не докаже въведените от него възражения… Недоказването и от двете страни на поддържаните от тях конкретни каузални правоотношения, съответно на връзката им със записа на заповед, няма за последица погасяване/несъществуване на вземането по менителничния ефект, тъй като при неоснователност на релативното възражение на ответника ищецът не дължи доказване на възникване/съществуване на каузално правоотношение, по повод на което е издадена ценната книга, така както не дължи установяването му в хипотеза на липса на относително възражение на длъжника”. Въззивният съд не се е отклонил от тази съдебна практика, а напротив, неговите решаващи правни съждения са изцяло съобразени с нея. Втората група процесуалноправни въпроси са от значение за установяване на действителните правнорелевантни обстоятелства по делото и изграждането на правилни фактически изводи при формиране на вътрешното убеждение на съда (арг. чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК) – чрез съвкупната преценка на всички събрани по делото годни доказателствени средства (съобразно тяхната действителна доказателствена сила) и при съобразяване с наведените правни и фактически доводи във въззивната жалба и нейния писмен отговор. Именно вследствие на тази мисловна логическа дейност въззивният съд трябва да подведе приетите от него за установени по делото факти под диспозицията на приложимата материалноправна норма, за да реши правилно правния спор, предмет на исковото производство. Апелативният съд е извършил самостоятелна преценка на всички относими по делото доказателства, като се е произнесъл по релевираните във въззивната жалба правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение поради необоснованост (макар и процесната сума от 294150 лв., с равностойност на 150000 евро, да била отразена в счетоводните записи на ищеца, тя не била посочена като вземане в ГФО за периода от 2018-2021 г., поради което се доказвало твърдяното от ответника обстоятелство, че процесната сума от 150000 евро не е била реално предоставена в заем от ищеца на ответника), както предписват процесуалните правила, уредени в ГПК, и установената задължителна и казуална съдебна практика на ВКС, вкл. посечената от касатора. При разглеждане на това оплакване на въззивника съдът е приел за установено, че в счетоводството на ищцовото дружество е заведена счетоводна операция за 294000 лв., като е дебитирана счетоводна сметка 522 „Краткосрочни вземания от нефинансови предприятия” - „Соната-К.Ф.С.” ООД, а е кредитирана сметка 502 „Каса във валута”, т.е. намаляла е касовата наличност във валута. Видът на документа по операцията е разходен касов ордер, а основанието „разписка за получена сума от „Соната-К.Ф.С.” ООД. Осчетоводеното възникване на вземане за „Ламо трейд“ ООД от „Соната-К.Ф.С.” ООД за 294000 лв. съответства на сумата 150000 евро. В хронологията на сметка 502 има заведена още една счетоводна операция отново от 10.10.2018 г. - дебит сметка 502, кредит сметка 422 „Разчети с подотчетни лица”, с основание „покупка на валута”, а сумата на валутата е 150000 евро. Във връзка тази операция е представено копие от приходен касов ордер от лице с име - Рая В., която следва да е подотчетно лице на дружеството, предвид взетите счетоводни операции. Подотчетното лице е разполагало със сумата, като същата е получила на каса разходен касов ордер от счетоводна сметка 501 „Каса в лева“ за сумата от 294000 лв., отново на 10.10.2018 г., като основанието е било превалутиране. Началното салдо в каса е 407599,20 лв., т.е. това е касовата наличност в началото на 2018 г. Съгласно началните и крайните салда, както и оборотите по счетоводна сметка 501 „Каса в лева” „Ламо Трейд” ООД е следвало счетоводно да разполага със сумата от 294000 лв., като за този извод е направена проверка и с други счетоводни документи на дружеството. При съпоставка на тези правнорелевантни обстоятелства с останалите установени по делото факти, вкл. и с подписаните от органния представител на ответното търговско дружество договор за паричен заем и разписка за получена сума в размер на 150000 евро по релевантното заемно правоотношение, въззивният съд е обосновал правния извод, че е доказана разкритата от ищеца кауза, по повод на която е издаден процесният запис на заповед – за обезпечение на изпълнението на предоставен от ищеца на ответника паричен заем, възлизащ на сумата от 150000 евро. Дали при осъществения анализ на събраните по делото доказателства и на изложените във въззивната жалба правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение апелативният съд е допуснал твърдяната в касационната жалба правна грешка, обуславяща необосноваността на въззивното решение, касационният съд може да се произнесе само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след установяване на обстоятелството, че въззивното решение подлежи на касационен контрол при общата и специалните предпоставки, уредени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК. По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба има право на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на разноски в размер на сумата от 4000 лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд