Определение № 1233 от 13.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 2140/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на “ПРОДЖЕКТ МЕНАДЖЕР” ЕООД, ЕИК[ЕИК], против решение № 538/02.08.2023 г. по в.т.д. № 995/2022 г. по описа на Апелативен съд – София, с което след отмяна на решение № 260551/09.08.2022 г. по т.д. № 104/2021 г. по описа на Софийски градски съд в обжалваната уважителна част, са отхвърлени предявените от ищеца и настоящ касатор срещу “ГАЛЧЕВ ИНЖЕНЕРИНГ” ООД, ЕИК[ЕИК], осъдителни искове, както следва: 1) на основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД за сумата от 57 178,20 лева - неизплатена част от възнаграждение по договор от 03.05.2017 г. съгласно фактури №№ 155/22.12.2017 г., 156/22.12.2017 г., 158/29.01.2018 г. и 159/28.02.2018 г., ведно със законната лихва на основание чл. 86 ЗЗД при условията на чл. 214, ал. 2 ГПК, считано от 18.01.2021 г. до окончателно погасяване на главницата; 2) на основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД за 3600 лева – възнаграждение за изготвена оферта “Изпълнение на инженеринг-проектиране, авторски надзор и СМР за изпълнение инфраструктура за обекти за “Национална компания “Индустриални зони” ЕАД”, за която сума е издадена фактура № 173/19.11.2018 г., ведно със законната лихва на основание чл. 86 ЗЗД при условията на чл. 214, ал. 2 ГПК, считано от 04.02.2021 г., и 3) на основание чл. 92 ЗЗД за сумата от 6 298,92 лева – неустойка на основание чл. 21 от договор от 03.05.2017 г. досежно вземанията по фактури №№ 155/22.12.2017 г., 156/22.12.2017 г., 158/29.01.2018 г. и 159/28.02.2018 г.

С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Оспорват се решаващите мотиви на въззивния съд за отхвърляне на предявените искове. Сочи се, че въззивният съд е преценил, че по делото липсват доказателства, че възложените от ответника и изпълнена от “ПРОДЖЕКТ МЕНАДЖЕР” ЕООД строителни и ремонтни работи по договора от 03.05.2017 г. били приети от възложителя ответник. Поддържа се, че този извод противоречи на константната практика на ВКС, съгласно която установяването на приемането на изпълнената работа може да бъде извършено с различни доказателствени средства – чрез писмени доказателства (приемо-предавателни протоколи за конкретно извършени работи, двустранно подписан протокол), като при оспорване на този частен свидетелстващ документ тежестта на доказване следва да се понесе от оспорилия го възложител, т.е. “ГАЛЧЕВ ИНЖЕНЕРИНГ” ООД. Акцентира се, че още с исковата молба, наред с фактурите, са представени двустранно подписани от страните протоколи образец 19, придружени с подробна сметка - приложение. От изслушаното пред първа инстанция заключение на съдебно-икономическата експертиза (отговори на въпроси №№ 10-12) се установява, че страните по делото са осчетоводили всяка от четирите фактури, следващият се ДДС е платен от ищеца като данък за внасяне и ответникът е упражнил правото си на данъчен кредит по тези доставки. Добавя се, че отговорите на вещото лице се основават на прегледаните счетоводни записвания, като коректността на информацията е потвърдена от ТД на НАП – София. Обобщава се, че наличието на тези доказателства водят до обоснован извод за основателност на предявения главен иск по чл. 266, ал.1 ЗЗД. Изтъква се, че поради това основателен се явява и искът за неустойка за забава при плащането на уговореното възнаграждение съгласно чл. 21 от горепосочения договор, начислявана след изтичането на 45-дневен срок от приемането на съответната фактура (чл. 9, ал. 1). Допълва се, че доколкото същата е продължила повече от 100 дни, неустойката се дължи в максималния размер от 10% върху неплатената сума. Навеждат се доводи за извършени процесуални нарушения от въззивния съд, който се е произнесъл по защитните възражения на ответника, незаявени нито с отговора на исковата молба, нито с допълнителния отговор. Конкретизира се, че първоначално ответникът не е направил никакви материалноправни възражения срещу ищцовата претенция от 3 600 лева за извършена услуга, приета без забележки от възложителя с протокол от 19.11.2018 г. и за която е издадена фактура от същата дата (представени с исковата молба). Едва със становище от 26.10.2021 г., поддържано и в проведеното на 24.11.2021 г. открито съдебно заседание, ответникът релевира оспорвания, че услугата не е извършена, както и че той не е знаел за съставените документи. От касатора се въвеждат оплаквания и за необоснованост на решението, като се счита, че апелативният съд е анализирал едностранно и превратно събрание доказателствен материал, напълно е игнорирал аргументите на ищеца, поддържани в процеса. Част от доказателствата са изключени при обосноваване на съдебния акт. Оспорва се приетото от решаващия състав, че във връзка с претенцията по договора от 03.05.2017 г. ищецът не бил представил подробна количествено-стойността сметка, декларации за съответствие и сертификати за качество на вложените материали, сметка образец 22. Сочи се, че не са обсъдени аргументите на ищеца, че всяка от фактурите е придружена с двустранно подписани протоколи и приложения, в които са отразени извършените и подлежащи на заплащане работи; че задължението за представяне на декларации за съответствие и сертификати за качество е подчинено на искане от страна на възложителя (чл. 7, ал .1, т. 2 от договора), каквото не е твърдяно в хода на процеса пред първа инстанция, а с въззивната жалба е въведено, но недоказано; че искане за плащане (сметка обр. 22) по чл. 7, ал.1, т. 3 от договора трябва да бъде по образец на възложителя, но ответникът не е предоставял подобен документ-бланка, а всички плащания по процесния договор са извършвани без подобна форма. Като неясни се определят доводите на въззивната инстанция относно изпълнение на условия за плащане по чл. 8 от договора, тъй като тази разпоредба не съдържа такива, а въвежда срок за “ГАЛЧЕВ ИНЖЕНЕРИНГ” ООД да прегледа работата и ако няма забележки – да подпише протокола за приемането й, т.е. представените по делото протоколи образец 19 за извършени СМР. Изтъкнато е, че по време на действие на договора не са съставяни други документи, удостоверяващи неговото изпълнение, освен акт-образец 19 и подробно приложение към него. Релевира се, че не са обсъдени от въззивната инстанция аргументите на “ПРОДЖЕКТ МЕНАДЖЕР” ЕООД относно падежа на задължението за плащане – 45 дни от приемане на фактурата, която удостоверява доставянето на стоката/извършването на услугата. Не се споделят съображенията на апелативния съд относно недължимостта на сумата по фактура № 156/22.12.2017 г., отразяваща допълнително установените като извършени дейности през м. юни 2017 г., тъй като това не е повторно актуване, а реално изпълнени работи в по-голям размер, за което е постигнато съгласие между страните в съставените на 22.12.2017 г. документи. Добавя се, че тази фактура не е оспорена извънсъдебно от ответника, осчетоводена е от него и е ползван данъчен кредит. Навеждат се аргументи за противоречие на мотивите на въззивния съд, че макар фактурите да имат характер на извънсъдебно признание за приемане на работата, те не били основание за плащане, позовавайки се на несъответствието им с условията на чл. 9 от договора. Според касатора, такива изисквания към фактурата не са предвидени в договора. Иска се да бъде отменено решението на апелативния съд и да бъдат уважени ищцовите претенции в обжалваната част.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като са поставени следните въпроси:

1. “Длъжен ли е (разполага ли с правомощие) съдът да се произнася по защитни възражения, които не са направени с отговора на исковата молба, респ. и с отговора на допълнителната искова молба?”.

По този въпрос касаторът се позовава на противоречие на даденото от въззивния съд разрешение с разясненията, дадени в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

2. “Осчетоводяването на фактура от получателя и упражняването на право на пълен данъчен кредит по нея съставлява ли форма на потвърждаване на действията по смисъла на чл. 301 ТЗ и представлява ли приемане от поръчващия на действително извършените работи?”.

По така формулирания въпрос се сочи несъответствие на въззивното решение с практиката на ВКС, намерила израз в решение № 42/19.04.2010 г. по т.д. № 539/2009 г., II т.о., решение № 138/17.10.2011 г. по т.д. № 728/2010 г., II т.о., решение № 166/26.10.2010 г., II т.о., решение № 65/16.07.2012 г. по т.д. № 333/2011 г., II т.о. на ВКС.

3. “Как следва да бъде документирано и доказано приемането на изпълнената работа от поръчващия възложител и кому е доказателствената тежест при оспорване на съдържанието на двустранно подписани актове за извършени СМР?”.

Касаторът поддържа, че третият въпрос е разрешен в противоречие с практиката на касационната инстанция – решение № 65/24.04.2012 г. по т.д. № 333/2011 г. на ВКС, II т.о., решение № 97/22.12.2020 г. по т.д. № 1955/2019 г. на ВКС.

4. “Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни? Следва ли да обсъди всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните и да отговори на всички възражения в жалбата?”.

По този въпрос се обосновава противоречие с формираната практика на ВКС, обективирана в решение № 92/16.03.2012 г. по гр.д. № 980/2011 г. на ВКС, II г.о., решение № 323/27.09.2012 г. по гр.д. № 408/2011 г. на ВКС, I г.о., решение № 480/07.11.2011 г. по гр.д. № 1347/2010 г. на ВКС, I г.о.

Ответникът по касация “ГАЛЧЕВ ИНЖЕНЕРИНГ” ООД възразява по основателността на искането за достъп до касационен контрол и оспорва подадената жалба като неоснователна.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК от обхвата на касационния контрол са изключени решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лева – за граждански дела и до 20 000 лева – за търговски дела, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. В Тълкувателно решение от 23.02.2022 г. по тълк. дело № 3/2019 г. на ОСГТК на ВКС е разяснена разликата между гражданско и търговско дело. Търговски са делата, които имат за предмет търговски спор, или спор, произтичащ от търговска сделка, определена по един от двата критерия, регулирани от чл. 286, ал. 1 и ал. 2 ТЗ - обективен и субективен, както и споровете, които имат за предмет обезпечителни права, отнасящи се до търговска сделка, както и тези, при които е налице функционална обвързаност между предмета на правния спор и търговското качество на страните или сключена от тях търговска сделка.

В случая производството по делото е образувано по обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 266, ал.1, чл. 92, ал. 1 и чл. 86 ЗЗД. Ищцовата претенция за сумата от 3 600 лева произтича от неформален договор за извършване на услуга, сключен между страните по делото – търговски дружества. С оглед на това спорът е търговски, доколкото се отнася до неизпълнение на задължение по сделка, определена като търговска съгласно субективния критерий по чл.286, ал. 1 вр. с ал. 3 от ТЗ. Цената на този иск е под законоустановения праг за касационно обжалване за търговски дела от 20 000 лева, посочен в чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 2 от ГПК. Поради това настоящият състав намира, че подадената касационна жалба против въззивното решение в тази част е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане.

В останалата част касационната жалба е допустима.

В случая въззивният съд, за да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и да отхвърли предявените от “ПРОДЖЕКТ МЕНАДЖЕР” ЕООД против “ГАЛЧЕВ ИНЖЕНЕРИНГ” ООД искове, е приел, че по делото не е спорно и се установява наличие на валидно облигационно правоотношение между страните, възникнало въз основа на сключения между ищеца като изпълнител и ответника като възложител договор от 03.05.2017 г. за изпълнение на строително-монтажни работи с предмет: възстановяване на пътни настилки след отстраняване на аварии на територията на Столична община (чл. 1, ал. 1). Посочил е, че по иска с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. ІІ-ро вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 62 989,24 лева спорни въпроси се явяват, в контекста на претендираното от ищеца заплащане на възнаграждения по договора съгласно фактури № 155/22.12.2017 г., № 156/22.12.2017 г., № 158/29.01.2018 г. и № 159/28.02.2018 г., дали същият в качеството му на изпълнител е осъществил възложената му работа в съответствие със заложения в договора обхват, съответно дали последната е приета от ответника възложител. Преценил е, че в разглеждания случай, освен законовата регламентация относно приемането на работата от възложителя, страните по договора изрично са уговорили в чл. 7, ал. 1 от същия, че изпълненият и подлежащ на плащане обем строително-монтажни работи ще се отчита и заплаща въз основа на следните документи: 1. протокол за установяване и заплащане на действително извършените видове строително-монтажни работи от началото на изпълнението – акт обр. 19, придружен с двустранно подписана, подробна количествена сметка, подписани от представители на възложителя и изпълнителя; 2. декларация за съответствие и сертификати за качество на всички материали, вложени в строителството, които да отразяват цялото количество вложен материал в обекта – при поискване; 3. искане за плащане (сметка обр. 22 по образец на възложителя). Допълнил е, че клаузата по чл. 8 от договора предвижда, че в срок от 20 дни след получаване на протокол за установяване и заплащане на извършените видове строително-монтажни работи, но не по-късно от края на месеца, следващ месеца на изпълнение на работите, възложителят е длъжен да направи оглед на представените за приемане работи, да изготви протокол за приетата работа и в случай, че няма забележки и работите са приети от възложителя на проекта “Софийска вода” АД да ги подпише, както и че възложителят има право да не приеме работата при всички случаи на неточно, некачествено или забавено изпълнение. Апелативният съд е намерил, че по делото не са представени доказателства относно надлежното отчитане на работите при условията на чл. 7 от договора, а именно: подробна количествена сметка, подписана от представители на двете страни, декларации за съответствие и сертификати за качеството на вложените материали, сметка образец 22. Преценил е също, че не е установено осъществяването на условията по чл. 8 от договора – извършване на оглед на представените за приемане работи и изготвяне на протокол за това, най-вече изискването за липса на забележки и приемане на работите от възложителя на проекта “Софийска вода” АД, тъй като процесният договор е сключен във връзка с този с № 7231/25.01.2017 г. между ответното дружество и ВиК оператора, с предмет: “Извършване на аварийна поддръжка, строително-ремонтни и строително-монтажни работи на около 30 % от водопроводната мрежа, на територията на Столична община”. Акцентирал е, че поради изложеното, макар издадените от ищеца четири фактури да са осчетоводени от ответника, което се явява извънсъдебно признание за приемане на работата и дължимост на плащането, това следва да бъде преценявано с оглед всички доказателства по делото и установени други обстоятелства, а в случая процесните фактури не са основание за плащане на сумите по тях, доколкото не съответстват на условията на договора. Добавил е, че по отношение на претендираната за плащане сума по фактура № 156/22.12.2017 г. и съответно протокол № 57 от 22.12.2017 г. претенцията е неоснователна и поради това, че се касае за строително-монтажни работи, които са били извършени в предходен период – м. юни 2017 г., и вече заплатени на ищеца, съгласно заключението на вещото лице по въпрос № 13 от съдебно-счетоводната експертиза (видно от приложението към горепосочения протокол и от представените от ответника фактура № 146/28.07.2017 г., протокол № 50 от 28.07.2017 г. с приложение). Поради това и не може да се приеме, че са извършени допълни строително-монтажни работи, които са останали неплатени от страна на ответника, още повече, че не е налице и условието за това съгласно клаузата по чл. 10 от процесния договор, предвиждаща при допълнителни работи същите да се изпълняват след подписване на анекс.

Въззивната инстанция е отбелязала, че поради неоснователността на иска с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. ІІ-ро вр. чл.266, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 62 989,24 лева, неоснователен се явява и предявеният акцесорен такъв по чл. 92 ЗЗД за сумата от 6 658,92 лева - неустойка съгласно чл. 21 от договор от 03.05.2017 г. за забавено плащане на вземанията по процесните четири фактури.

За недоказана и поради това неоснователна е приета от апелативния съд ищцовата претенция по чл. 79, ал. 1, пр. ІІ-ро вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД за сумата от 3 600 лева – възнаграждение по фактура № 173/19.11.2018 г. за изготвена оферта “Изпълнение на инженеринг-проектиране, авторски надзор и СМР за изпълнение инфраструктура за обекти за “Национална компания “Индустриални зони” ЕАД”.

Поради неоснователността на главните искове, са отхвърлени от решаващия състав и акцесорните искания, предявени от ищеца при условията на чл. 214, ал. 2 ГПК за заплащане на законната лихва върху претендираните главници, считано от датата на подаване на исковата молба - 18.01.2021 г., до окончателното им издължаване. Апелативният съд е приел, че с оглед неоснователността на ищцовите претенции, не следва да се разглеждат направените от ответника при условията на евентуалност възражения за прихващане.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 от ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допуск се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Поставеният от касатора първи въпрос се отнася до разглеждане от съда на възражения, направени извън срока за отговора на исковата молба, респ. допълнителния отговор. В случая доводите на страната касаят претенцията по чл. 266, ал. 1 ЗЗД за сумата от 3 600 лева - възнаграждение по фактура № 173/19.11.2018 г. за изготвена оферта, в която част касационната жалба е приета за недопустима, за което са изложени по-горе съображения. Това не е обусловило решаващия извод на въззивния съд за отхвърляне на останалите ищцови претенции, подлежащи на касационно обжалване. С оглед на горното по този въпрос не се обосновава наличие на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС – поставеният правен въпрос да е от значение за изхода по конкретното дело.

Вторият въпрос касае значение на осчетоводяването на фактурата за доказване на съществуването и размера на възникналото вземане. Същият не може да се приеме като обуславящ за решаващата воля на въззивната инстанция, доколкото не отговаря на приетото в обжалваното решение. В случая апелативният съд не е отрекъл ролята на осчетоводяването при възложителя на издадена от изпълнителя фактура. Противно на соченото от касатора, в обжалвания съдебен акт е релевирано изрично, че това се явява извънсъдебно признание за приемане на работата и дължимост на плащането. Акцентирано е обаче, че същото следва да бъде преценявано с оглед всички доказателства по делото и установени други обстоятелства, като въззивният съд е стигнал до извод, че тези фактури не са основание за плащане на сумите по тях, доколкото не са издадени в съответствие с условията му - чл. 9 от сключения между страните договор. Поради горното и по така поставения втори въпрос не се обосновава наличие на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК.

Втората част от третия въпрос, свързана с доказателствената тежест при оспорване на двустранно подписани актове за извършени СМР, няма характер на правно запитване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото такива съображения не са излагани от въззивната инстанция и съответно не може да се приеме за обуславящо за решаващите мотиви на съда.

Липсата на обосноваването на общата селективна предпоставка по първите два въпроса и втората част на третия изключва необходимостта от обсъждане на поддържаното от касатора допълнително основание по чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК за допуск до касация.

Поставеният от касатора трети въпрос в частта, касаеща доказване приемането на изпълнената работа от поръчващия възложител, е правен и отговаря на общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. В константната практика на ВКС, обективирана в цитираните от касатора решения, както и в служебно известни на настоящия състав съдебни актове (така в решение № 9/05.06.2017 г. по т.д. № 2690/2015 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 50149/06.04.2023 г. по т.д. № 640/2021 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 138/17.10.2011 г. по т.д. № 728/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о.), е прието, че по иск с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД фактът на приемане на работата може да бъде установен с допустимите по ГПК доказателствени средства – писмени доказателства, съдебно-техническа експертиза, гласни доказателства. В случая въззивният съд е акцентирал на изрично уговорените от страните в чл. 7, ал. 1 от договора документи, които според него обосновават отчитането и заплащането на изпълнените строително-монтажни работи. Като е счел, че същите не са представени в цялост, е приел главният иск на ищеца за недоказан и поради това неоснователен. С оглед на формираната практика на ВКС по поставения трети въпрос в първата му част, следва да бъде проверено съответствието на даденото от въззивния съд разрешение. Поради горното се обосновава наличие на соченото от касатора ищец допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол на въззивното решение по следния въпрос: “Как следва да бъде документирано и доказано приемането на изпълнената работа от поръчващия възложител?”.

Поставеният от касатора четвърти въпрос е процесуалноправен и е относим към задълженията на въззивния съд като втора инстанция по същество и съгласно правомощията по чл. 269 ГПК да обсъди оплакванията и доводите на страните, които имат отношение към предмета на спора, да извърши собствена преценка на доказателствата по делото в тяхната съвкупност. Същият се явява релевантен и отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно приетото в задължителната практика на касационната инстанция - Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 от Тълкувателно решение от 04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, и в константната такава, обективирана в цитираните от касаторите решения, както и в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (така в решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. по описа на ВКС, ТК, І т.о., решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т.д. № 3734/2013 г. по описа на ВКС, ТК, І т.о., решение № 180/11.01.2016 г. по т.д. № 1618/2014 г. по описа на ВКС, ТК, ІI т.о., решение № 209/20.02.2018 г. по т.д. № 1096/2017 г. по описа на ВКС, ТК, І т.о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т.д. № 2705/2021 г. по описа на ВКС, ТК, ІI т.о., решение № 50075/21.02.2024 г. по т.д. № 843/2022 г. по описа на ВКС, ТК, ІI т.о., и др.), непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните съобразно оплакванията в жалбата и отговора към нея. Съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. С оглед въведените от касатора доводи, в случая се налага извършването на преценка за съответствието на решението на въззивния съд с така формираната практика на ВКС, поради което се обосновава допуск до касация на соченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по отношение на поставения процесуалноправен въпрос: “Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни? Следва ли да обсъди всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните и да отговори на всички възражения в жалбата?”.

По изложените съображения настоящият състав намира, че е налице основание за допускане до касация на въззивното решение на Апелативен съд – София в обжалваната част по претенциите, произтичащи от сключения между страните договор от 03.05.2017 г.

Държавна такса за разглеждане на касационната жалба се дължи от касатора, за което следва да му бъдат дадени указания.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,