Определение № 2036 от 08.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 430/2026 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО ДРУЖЕСТВО ЕВРОИНС“ АД, ЕИК:[ЕИК], срещу въззивно решение № 294 от 03.11.2025 г., постановено от Апелативен съд – Пловдив по в.т.д. № 399 по описа на съда за 2025 г., в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно решение № 212 от 14.05.2025 г., постановено по описа на Окръжен съд - Пловдив, в неговите части, с които на ищеца Д. С. В. е присъдено обезщетение за претърпени неимуществени вреди за сумата над 7 500 лв. до присъдения му размер от 15 000 лв., както и за присъденото му обезщетение за имуществени вреди за сумата над 4 147,38 лв. до присъдения му размер от 8 294,75 лв., както в частта, в която е присъдена законна лихва върху обезщетението за имуществени вреди - стойността на погиналия автомобил, считано от 29.07.2021 г., със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение, като постановено в нарушение на материалния закон.

Твърди се, че от приетата по делото комплексна експертиза се установява по безспорен начин, че водачът на лек автомобил марка „Тойота“ е пренебрегнал чл. 15, ал. 1 и чл. 44, ал. 1 от ЗДвП, тъй като не се е движил възможно най-вдясно по отредената му лента за движение и по този начин е създал опасност за движението, като не е осигурил достатъчно странично разстояние между управлявания от него автомобил и автомобила, управляван от А. А.. Според касатора това негово поведение е допринесло съществено за възникването на произшествието и последвалите го вреди - извод, който се подкрепя от направено уточнение от инж. С. в проведеното на 14.04.2025 г. в развилото се пред първоинстанционния съд производство открито съдебно заседание, а именно - че ако ищецът Д. В. се бе движил с около 30-40 см. по-вдясно по своята лента за движение, то до съприкосновение между автомобилите не би се стигнало. Това уточнение на вещото лице, подкрепящо своевременно въведеното правопогасяващо възражение на касатора, според него, освен че не е оспорено, но и не е в противоречие с останалия доказателствен материал.

Сочи се, че въпреки изложеното съдът е приел, че пострадалият няма принос за настъпването на произшествието, което води до заключението, че така направеният извод на въззивната инстанция не се основава на достатъчен анализ и оценка на установените по делото факти и техните взаимовръзки, в което се изразява и порокът на обжалвания акт.

Предвид обвързващата сила на мотивите в отношенията между подпомагаща и подпомагана страна, касаторът моли в крайния съдебен акт, касационният състав да приеме за безспорно установено също така, че именно водачът, чиято гражданска отговорност е била застрахована от третото лице помагач – „Дженерали Застраховане“ АД, чрез своето неправомерно поведение е допринесъл съществено за получаването на травмите на останалите двама ищци, с оглед на което той и А. С. А. следва да отговарят солидарно за причинените на А. Е. В. и С. Д. В. вреди.

Като втори порок на обжалваното решение се сочи несъблюдаването на материалния закон и по-специално чл. 390, ал. 1 от Кодекса за застраховането, който въвежда изискване в случаите на тотална щета на МПС като условие за плащане да бъдат представени доказателства за прекратяване на регистрацията му - задължението е въведено ех lege. Поддържа се, че съгласно практиката на ВКС инициирането на административната процедура не е поставено в зависимост от това дали застрахователят е изискал документа за дерегистрация или не - предприемането й е в правомощията на потребителя на застрахователна услуга и в негова тежест е ангажирането на предвидените в закона доказателства с оглед интереса му от поставяне на длъжника в забава. Заявява се, че в настоящия случай доказателства за прекратяване на регистрацията на превозното средство, собственост на Д. В., не са представени, поради което обезщетение за забава ще следва да се дължи считано от датата на представяне на застрахователя на доказателства за настъпване на това обстоятелство, а не както е приела въззивната инстанция - считано от 29.07.2021 г.

Иска се отмяна на въззивното решение в обжалваната му част и по същество – отхвърляне на предявените срещу касатора искове в съответните им части.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Поставят се въпросите:

1. Ако в хода на производството по несъмнен начин бъдат доказани конкретни действия на пострадалия, с които той е допринесъл за механизма на увреждането, то следва ли съдът да намали размера на дължимото обезщетение, отчитайки степента на съпричиняване? По въпроса се поддържа противоречие с решение № 60126 от 19.11.2021 г. по т.д. № 1999/2020 г. на ВКС, I Т.О.

2. Представянето на доказателства за прекратяването на регистрацията на превозното средство явява ли се предпоставка за поставяне на застрахователя в забава в случаите на изплащане на обезщетение, определено като тотална щета? Поддържа се противоречие с решение № 44/02.06.2015 по т.д. № 775/2014 г. на ВКС, I Т.О.

Ответникът по жалбата не взема становище по същата.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставката на чл. 280, ал. 1 ГПК.

За да постанови обжалваното съдебно решение въззивният съд е приел в относимата им към оплакванията в касационната жалба и твърденията в изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното въззивно решение, че:

С частично обжалваното пред въззивната инстанция първоинстанционно решение № 212 от 14.05.2025 г., окръжният съд е приел за доказани по основание всички предявени от Д. С. В. осъдителни искове, като исковете за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в съответен размер от 294,75 лв. и 8000 лв. е уважил изцяло - в пълните им предявени размери, а искът за заплащане на застрахователно обезщетение за неимуществени вреди е счел за частично основателен по размер и съответно на това го е уважил до размера от 15 000 лв., и за разликата до пълния предявен размер от 28 000 лв. го е отхвърлил като неоснователен. Относно законната лихва върху обезщетенията първоинстанционният съд е приел, че тя се дължи от 29.07.2021 г. - датата, на която ищецът е предявил застрахователната си претенция пред застрахователя и считано от тази дата я е присъдил върху обезщетенията в уважените им размери. Намаляване на размерите на обезщетенията на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД не е извършено с първоинстанционното решение, тъй като са приети за неоснователни и двете заявени от ответника възражения за съпричиняване на вредоносния резултат.

По подробно изложени в решението си съображения, въззивният съд е приел, както това е прието и от първоинстанционния, че справедливият размер на търсеното от ищеца Д. В. застрахователно обезщетение за неимуществени вреди възлиза на сумата от 15 000 лв. и съответно на това е счел за неоснователно поддържаното във въззивната жалба на този ищец оплакване за занижен и несъобразен с разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД размер на същото обезщетение.

По отношение на поддържаното от застрахователя възражение за съпричиняване, основано на твърдението, че водачът на лек автомобил „Тойота“ – ищецът В., не се е движил възможно най-вдясно по отредената му пътна лента за движение и с това е създал опасност за движението, въззивният състав е изложил, че видно от заключението на комплексната експертиза, неоспорено от страните и кредитирано от съда, като професионално, обосновано и безпристрастно извършено, процесното произшествие от 16.07.2021 г. е станало при участието на лек автомобил „Тойота Корола Версо“, управляван от ищеца В., и лек автомобил „Мицубиши Колт“ с рег. [рег.номер на МПС], управляван от водача А. С. А., по платното за движение на път 1-6, в местност „Стражата“. На мястото на произшествието пътното платно е съставено от три пътни ленти - две за движение в посоката на движение на лекия автомобил „Тойота Корола Версо“, разделени с единична прекъсната линия – М3, и една в посока на движение на л.а. „Мицубиши Колт“, разделена от средната пътна линия с единична прекъсната линия - М1. Водачът А. е управлявал автомобила „Мицубиши Колт“ по дясната за него пътна лента на платното за движение на път I-6 в посока от югозапад на североизток, след което в зоната на ляв завой е навлязъл частично в насрещната за движение /средната/ пътна лента. По същото време водачът на л.а. „Тойота Корола Версо“ - Д. В., е управлявал по средната за него пътна лента на платното за движение на същия път в посока от североизток на югозапад, като е изпреварвал неизвестен товарен автомобил. Според експертното заключение, в резултат на скоростта и пресичане на траектории е настъпил неизбежен удар в предната лява част на л.а. „Мицубиши Колт“ и в предната лява част на л.а. „Тойота Корола Версо“.

От техническа гледна точка, съгласно комплексната експертиза, причината за настъпилото произшествие е, че водачът на л.а. „Мицубиши Колт“ - А. С. А., е навлязъл в средната пътна лента /за насрещно движение/ на платното за движение на място, по начин и в момент, когато това не е било безопасно, т.е. когато там насрещно се е движел л.а. „Тойота Корола Версо“.

Що се отнася до съпричиняването на вредоносния резултат от ищеца Д. В. като водач на лекия автомобил „Тойота Корола Версо“, според въззивния състав същото остава недоказано. От страна на съда е прието, както това е прието и от комплексната експертиза, че единствената доказана причина за настъпване на процесното ПТП е навлизането на лекия автомобил „Мицубиши Колт“ в платното за насрещното движение. Ищецът Д. В. като водач на лекия автомобил „Тойота Корола Версо“ преди настъпване на процесното ПТП е изпреварвал неизвестно МПС - товарен автомобил и се е движил в този момент изцяло в средната лента на движение - една от двете ленти в неговата посока на движение, и според съда това му поведение е съвсем правомерно и допустимо с оглед разпоредбата на чл. 16, ал. 1, т. 2 от ЗДвП, като се има предвид, че движението му се е осъществявало по пътно платно с три пътни ленти. Този извод според съда не се променя и от даденото в откритото съдебно заседание на 14.04.2025 г. обяснение от вещото лице С., че ако л.а. „Тойота“ се е движел малко по-вдясно в своята лента за движение, то е нямало да настъпи удар между двата автомобила, участвали в произшествието. Според съда същественото в случая е обстоятелството, че за водача на л.а. „Мицубиши Колт“ е съществувало задължение да се движи вдясно - в своята пътна лента и да не навлиза в лентата за насрещно движение предвид пътната маркировка, докато водача на л.а. „Тойота Корола Версо“ предвид извършваното от него изпреварване и пътната маркировка се е движил правомерно в средната пътна лента. По тези съображения въззивният съд е намерил за неоснователно поддържаното от ответника-застраховател възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от ищеца Д. В., като водач на лекия автомобил „Тойна Корола Версо“.

Въззивният съд е приел за неоснователна жалбата на застрахователя и в частта й срещу първоинстанционното решение в неговата част, с която законната лихва върху присъденото обезщетение от 8000 лв. за имуществени вреди, представляващи стойността на погиналия лек автомобил „Тойота Корола Версо“, е начислена от датата на уведомяването на застрахователя - 29.07.2021 г. Според дружеството - жалбоподател лихвата върху това обезщетение не се дължи от посочената дата, а се дължи, считано от датата на представяне пред застрахователя на доказателства за прекратяване регистрацията на погиналото превозно средство, защото при тотална щета разпоредбата на чл. 390, ал. 1 от КЗ изисква представянето на такива доказателства като условие за плащане на обезщетение.

Според въззивния състав установеното в чл. 390, ал. 1 от КЗ изискване няма отношение към изпадането в забава на застрахователя спрямо изплащането на застрахователно обезщетение, още повече в хипотезата на отказ за плащане и съдебно предявена претенция, какъвто е настоящия случай, като съставът е изложил, че не споделя изразените становища в обратен смисъл в част от съдебната практика. Според съда разпоредбата на чл. 390, ал. 1 от КЗ предвижда, че преди изплащане на обезщетение, определено като тотална щета на МПС, регистрирано в Република България, застрахователят изисква от ползвателя на застрахователна услуга удостоверение от компетентните регистрационни органи за прекратяване на регистрацията на МПС, в което е отбелязано, че прекратяването на регистрацията е поради настъпила тотална щета. Съдът посочва, че това изискване има отношение към административното задължение за дерегистрация на тотално увредено МПС и е неотносимо към изискуемостта на застрахователното обезщетение, както и към изпадането в забава на застрахователя. Освен това, според съда, посочената разпоредба е относима само към хипотеза, при която застрахователят е взел решение за изплащане на обезщетение в определен размер и в това решение е посочил, че обезщетението ще се изплати при условията на тотална щета по смисъла на чл. 390, ал. 2 от КЗ. Само тогава застрахованият би могъл да дерегистрира автомобила „поради настъпила тотална щета“. При липса на такова решение на застрахователя не може да се иска от застрахования да дерегистрира автомобила, а след това да не получи обезщетението. Поради това, според въззивния състав, е очевидно, че изискването на чл. 390, ал. 1 КЗ е относимо само към случаите на доброволно плащане от застрахователя на обезщетение при условията на тотална щета, какъвто обаче не е настоящият случай. На следващо място, според съда, дори и да се приеме, че изискването на чл. 390, ал. 1 от КЗ има отношение към срока за изпълнение на задължението на застрахователя по чл. 405, ал. 1 КЗ, то настъпването на неговата забава може да се предотврати, само ако по реда на чл. 106, ал. 4 от КЗ от застрахователя са били дадени указания на застрахования да представи доказателства за прекратяване на регистрацията на МПС. В случая не се установява даването на подобни указания от ответника като застраховател. Такива не се съдържат в приложените по първоинстанционното дело уведомления, адресирани до ищеца Д. В. - собственик на увредения вследствие на процесното ПТП лек автомобил „Тойота Корола Версо“. С оглед на всички тези съображения въззивният съд е счел за неоснователно поддържаното в жалбата на застрахователя становище, че изпадането му в забава по отношение изплащане на обезщетението за имуществени вреди, представляващо стойността на погиналия автомобил, е зависимо от установяване спазване на изискването по чл. 390, ал. 1 от КЗ.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

В случая не е налице заявеното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Първият въпрос на касатора не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване, като несъответен на действителните, решаващи за изхода на делото във въззивната инстанция, изводи на въззивния съд, обективирани в мотивите към решението му. Въпросът предпоставя по делото по несъмнен начин да бъдат доказани конкретни действия на пострадалия, с които той е допринесъл за увреждането, докато в случая, с оглед конкретните обстоятелства по делото, и въз основа на събраните по същото доказателства, въззивният съд еднозначно и ясно е приел обратното - че такива действия от страна на пострадалия въобще не са установени в производството.

Вторият въпрос на застрахователя – касатор може да се приеме за годно общо основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на същия не е налице претендираното основание за допускане на такова обжалване – противоречие на въззивното решение с цитираното решение на ВКС. Последното е постановено по друг въпрос - „Има ли решаващо значение прекратяването на регистрацията на притежавано от застрахования увредено при тотална щета МПС, съгласно изискването на чл. 193, ал. 3 КЗ /отм./, за евентуална основателност на иска срещу застрахователя?”, на който въпрос касационният състав, с оглед конкретните обстоятелства по делото, което е разрешил, е дал отрицателен отговор. В настоящия случай въззивният съд не е отговорил по начин, противоречащ на приетото от състава на ВКС в посоченото решение, напротив – възприел е същото становище по отношение дължимостта въобще на обезщетението, като е изложил и подробни съображения в подкрепа на тезата си, че зависимостта на плащането, при условията на чл. 390 от действащия КЗ, от представянето на удостоверение за прекратяване регистрацията на МПС, е приложимо само в случаите на доброволно плащане и след дадени от страна на застрахователя на потребителя на застрахователна услуга, указания в изложената насока, но не и в случаите, като процесния, в които поради отказ на застрахователя да плати, обезщетението се претендира по съдебен ред.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение