Определение № 60227 от 03.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1954/2021 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на П. П. М. срещу определение № 2310 от 19.10.2020 г. по ч. гр. д. № 3180 по описа за 2020 г. на Софийския апелативен съд, ТО, 3 състав, с което е потвърдено определение № 9000 от 15.6.2020 г. по гр. д. №11250 по описа за 2019 г. на Софийския градски съд I ГО, първи брачен състав, за изменение на определението по делото в частта за разноските и за осъждане на частния жалбоподател да заплати на К. А. Д. на основание чл.38 от Закона за адвокатурата 250 лв. адвокатско възнаграждение. Частният жалбоподател твърди, че определението е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Желае да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 от ГПК по поставения въпрос, да бъде отменено и вместо него да бъде постановено определение, с което искането на другата страна за присъждане на адвокатско възнаграждение да бъде отхвърлено. Ответниците по частната жалба Н. А. А. и А. П. М. не са подали отговор. Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид становището на частния жалбоподател, приема следното: Производството по предявения от П. М. иск по чл.61 от СК за оспорване на бащинството срещу Н. А. А. и А. П. М. е било прекратено с определение № 26789 от 4.11.2019 г. по гр. д. №11250 по описа за 2019 г. на Софийския градски съд, ГО, първи брачен състав. Прекратителното определение е било изменено в частта за разноските с определение № 9000 от 15.06.2020 г. по същото дело, като ищецът е бил осъден да заплати на пълномощника на ответниците адвокат К. Д. 250 лв. адвокатско възнаграждение, тъй като тя ги е защитавала безплатно на основание чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата. П. М. е обжалвал това определение с довода, че ответниците не са установили обстоятелството по чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата-наличието на материално затруднение, обуславящо безплатната правна помощ, за което те носят доказателствената тежест. За да потвърди първоинстанционното определение, въззивният съд е счел този довод за несъстоятелен. Приел е, че ответниците са представили договор за правна защита и съдействие, в който е конкретизирано, че договореното възнаграждение е по чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата. Според трайната практика на ВКС това е достатъчно за присъждане на адвокатското възнаграждение, без да е необходимо страната да установява съответното основание за предоставяне на правна помощ. Добавил е, че частният жалбоподател не е представил доказателства, опровергаващи основанието по чл.38, ал.1, ал.2 от Закона за адвокатурата. Във връзка с тези мотиви на обжалваното определение частният жалбоподател поставя въпроса върху кого е доказателствената тежест да установи, че е налице основанието по чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата. Според него съществуващата практика, че възражението трябва да се повдигне и докаже от другата страна е погрешна и противоречи на чл.154, ал.1 от ГПК. Затова следва да се допусне касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 от ГПК и да се приеме обратното: че страната, която ползва безплатната помощ трябва да докаже материалното си затруднение. Настоящият състав обаче изцяло споделя съществуващата последователна и непротиворечива практика на ВКС, която се съдържа както в цитираните от въззивния съд определения, така и в определения № 283 от 22.07.2020 г. по ч. т. д. № 872/2020 г. на II ТО на ТК, № 229 от 5.06.2019 г. по гр. д. № 3085/2018 г.на III ГО, № 242 от 10.04.2019 г. по ч. т. д. № 610/2019 г. на II ТО на ТК, № 665 от 5.12.2018 г. по к. ч. т. д. № 2467/2018 г. и много други. Тази практика отрича необходимостта съдът да преценява и страната да доказва, че е налице някое от основанията по т. 1 - 3 на чл. 38, ал. 1 от Закона за адвокатурата. Достатъчно е да се представи договор за защита и съдействие, в който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от тези основания. Касае се за вътрешни отношения между страните, в които съдът не може се намесва, за разлика от хипотезата при освобождаване от публични държавни вземания по чл.83 от ГПК. Възражението на другата страна, че ползващият безплатна правна помощ не е материално затруднен по смисъла на чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатура всъщност не е основание тази страна да се освободи от разноски. Адвокатът вече е осъществил действията по защитата на страната, следователно разноските са реално извършени и заплащането им се дължи съгласно разпоредбите на чл.78 от ГПК. Именно тези разпоредби са приложими по отношение на отговорността за разноски, а не общото правило на чл.154, ал.1 от ГПК, което касае установяването на фактите, свързани с предмета на спора. По тези съображения настоящата инстанция приема, че определението на Софийския апелативен съд не следва да се допуска до касационно обжалване. Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение