Определение № 447 от 29.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 2585/2019 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

С. Й. К. и М. Й. С. чрез своя процесуален представител адв. К. Л. обжалват с касационна жалба решението на Апелативен съд – Пловдив, с което е отменено решението на Окръжен съд – Пловдив по иска с правно основание чл. 432 от КЗ за разликата над 75 000 лв до 105 000 лв, и е отхвърлен иска за този размер обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на тяхната майка в резултат на ПТП от 13.01.2017 г. и в частта относно следващите се разноски и държавна такса, и е потвърдил решението, с което са осъдени С. и М. да заплатят разноски.

Излагат съображения, че решението е необосновано, постановено при нарушение на процесуалния и материалния закон – основания по чл. 281 т.3 от ГПК. Основното оплакване е относно определения от съда размер на съпричиняване от 50 %. Излагат подробни съображения.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите релевират доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Сочат следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:

1.Следва ли при възражение за съпричиняване на вредоносния резултат същото да бъде доказано по безспорен и категоричен начин? Сочи противоречие с ППВ 17/63 г., т. 7, както и решение по т.д. 35/09 г., 2 ТО, т.д. 596/12 г., 2 ТО, т.д. 1140/11 г. 2 ТО.

2. Всяко констатирано нарушение на ЗДвП ли съставлява съпричиняване на вредата или следва между нарушението и резултата да е налице пряка причинно-следствена връзка? Препраща към посочените решения в първия правен въпрос.

3. Следва ли при определяне размера на съпричиняването да бъдат съпоставени нарушенията на ЗДвП, извършени, както от виновния водач, така и от пътника? - противоречие с решение по т.д. № 3871/2013 г. на ВКС, І т.о.?

4. Следва ли да се вземат предвид от съда при постановяване на съдебното решение материали, които са събрани по реда на НПК, а именно в хода на досъдебното производство? – противоречие с решение № 43 от 16.04.2009 г. по т.д. № 648/2008 г. на ВКС, ІІ т.о.?

5. Следва ли съдът да изследва и други нарушения извършени от виновния водач, извън онези, установени с влязла в сила присъда, които са в причинна връзка с ПТП? – противоречие с решение по гр.д. № 5839/2014 г. на ВКС, ІV гр.о.?

6. Следва ли съдът на основание чл. 235, ал. 2 от ГПК да обсъди всички факти и обстоятелства събрани по реда на ГПК?

7. Следва ли пострадалият пешеходец да удължава ненужно престоя си на пътното платно след като безспорно е установено, че водачът се е намирал на отстояние повече от два пъти по-голямо от опасната му зона? – противоречие с ТР № 28 от 1984 г. на ОСНК на ВС?

Молят да се отмени въззивното решение в обжалваната част. Молят да се присъдят разноски на основание чл. 38 ЗА на адвоката за производството пред въззивния съд и касационната инстанция.

Застрахователно дружество „Бул Инс“ АД, [населено място], чрез адв. Н. Ш., обжалва решение № 200 от 19.06.2019 г. по в.т.дело № 268/2019 г. на Апелативен съд - Пловдив, с което, е потвърдено решението в частта, с която е осъден да заплати на С. Й. К. сумата от 75 000 лв и на М. Й. С. сумата от 75 000 лв. както и законна лихва от увреждането Излага съображения за неправилност на въззивното решение. Излага съображения, че приносът за настъпване на пътно-транспортното произшествие е съществен. Подробно аргументи всички установени в процеса според него факти относно съпричиняването. Освен това оспорва и правилното приложение на чл. 52 от ЗЗД. Моли да се отмени решението

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

На основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК дружеството - касатор е поставило следните въпроси:

1.Как следва да се намали застрахователното обезщетение в хипотезата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД и следва ли да се направи комплексна преценка като се вземе предвид как действията на увредения се отнасят към увреждането?

2.Каква е степента, в която действията на увредения обективно допринасят за настъпването на вредата при доказан съществен и преобладаващ принос на пострадалия за причиняване на противоправния резултат?

3.При доказан съществен и преобладаващ принос на пострадалия за причиняване на противоправния резултат - следва ли обезщетението да бъде намалено в такава степен, че в негова тежест да останат по-голям процент от неблагоприятните последици?

Счита, че решението е поставено в противоречие с решение № 18 от 17.09.2018 г. по гр.д. № 60304/2016 г. на ВКС, IV ГО

На основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК дружеството - касатор е поставило следните въпроси:

1.Критериите, вложени в понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД задължават ли съда да извърши оценка на всички установени по делото обективно съществуващи факти и обстоятелства, имащи отношение при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди?

2.Следва ли като водещ критерий при определянето на справедлив размер на дължимото обезщетение за причинени неимуществени вреди да се отчита това, че вредите са настъпили в резултат на причинно-следствена връзка на виновно противоправно поведение на застрахован водач на МПС, респ. да се отчита обстоятелството, че отговорността му за вреди е покрита от задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“?

3.Какви са обективните критерии, които налагат обезщетението за причинени неимуществени вреди да бъде в значително по-висок размер, в случаите когато същите са настъпили в резултат и в причинно-следствена връзка на виновно противоправно поведение на застрахован водач на МПС в сравнение със случаите, когато неимуществените вреди са настъпили в резултат и в причинно-следствена връзка с други противоправни деяния на прекия им причинител, различни от нарушения на правилата за движение и предизвикано вследствие на това ПТП – като пример обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от причинени идентични травматични увреждания, настъпили вследствие на трудова злополука, битови инциденти, хулигански прояви и други, респ. от противоправни деяния, отговорността за които не е покрита от задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“.

4. Как следва да се намали застрахователното обезщетение в хипотезата на чл. 51, ал.2 ЗЗД и следва ли да се направи комплексна преценка като се вземе предвид как действията на увредения се отнасят към увреждането.

5. Каква е степента, в която действията на увредения обективно допринасят за насътпване на вредата при доказан съществен и преобладаващ принос на пострадалия за причиняване на противоправния резултат.

6. При доказан съществен и преобладаващ принос на пострадалия за причиняване на противоправния резултат – следва ли обезщетението да бъде намалено в такава степен, че негова тежест да останат по-голям процент от неблагоприятните последици.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото, приема следното:

Касационните жалби са редовни – подадени са от легитимирани страни в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочени са срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 25.10.2016 г. С. А. – майка на касационните жалбоподатели С. К. и М. С., е претърпяла пътно-транспортно произшествие, в резултат на което са й нанесени такива по вид и тежест травматични увреждания, които са довели до нейната смърт. Към момента на настъпване на процесното пътно-транспортно произшествие, ЗД „Бул Инс“ АД е застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, сключена за лек автомобил марка „Форд“, модел „Фокус“ с рег. [рег.номер на МПС] по валидна застрахователна полица за периода от 1.6.2016 г. до 31.5.2017 г. Според въззивния състав, справедливият размер на обезщетението по смисъла на чл. 52 от ЗЗД за причинени на жалбоподателките неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от смъртта на тяхната майка е по 150 000 лв. За да определи обезщетение в такъв размер, въззивният състав е съобразил събраните по делото доказателства, от които, според съда, се установило, че жалбоподателките са били много близки с майка си, поддържали са непрекъснати контакти и нейната внезапна смърт им е причинила силни като интензитет и продължителни негативни емоции, продължаващи и към настоящия момент. Съдът е съобразил и икономическата конюнктура в страната и общественото възприемане на критерия за справедливост, което намира израз в нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Въззивният състав се е позовал на действащия Кодекс за застраховането, влязъл в сила на 01.01.2016 година и приложим в процесния случай, в който се предвижда лимит за неимуществени и имуществени вреди вследствие на телесно увреждане или смърт - 10 000 000 лв. /а след изменението с ДВ бр. 101/2018 година - 10 420 000 лева/ за всяко събитие, независимо от броя на пострадалите лица. Относно съпричиняването на резултата с действия на пострадалата наследодателка на жалбоподателите, въззивният съд е приел, че от страна на пострадалата то е 50 %. Въззивният съд, обсъждайки подробно доказателствата по делото е преценил, че вина за настъпване на пътно-транспортното произшествие има водачът на автомобила, но е налице съпричиняване от страна на пострадалата пешеходка, което е преценено в размер на 50 %. Съображенията на съда за приемането на този принос се изразявал в следното: пострадалата е предприела пресичане на лентата, в която е станал удара, без да се съобрази с приближаващия се лек автомобил и да изчака преминаването му, което е било възможно на разделителната линия между двете ленти / нарушение на чл. 113 ал. 1 т. 1 от ЗДвП/; противоправното поведение на водача на лекия автомобил е установено с влязлата в сила присъда и се изразява в нарушаване на чл. 20 ал. 2 от ЗДвП, доколкото е установено, че ако е реагирал веднага с натискане на спирачката в момента, в който е било възможно да възприеме пешеходката, а именно когато тя е преминала през спрелите отсреща автомобили, ударът е щял да бъде предотвратен. Въззивният съд поддържа в своето решение, че и пострадалата, и водачът на МПС са допуснали описаните по-горе нарушения на правилата за движение, като и двамата са имали еднаква възможност да предотвратят ПТП - пострадалата като спре на разделителната линия и изчака, а шофьорът - като предприеме спиране в момента, в който му е било възможно да я възприеме. С оглед на изложените съображения, въззивният съд е приел, предвид приетото съпричиняване, че справедливото обезщетение от 150 000 лв. следва да бъде редуцирано до 75 000 лв. Поради това, съдът е отменил първоинстанционното решение в частта, с която е присъдено обезщетение за разликата над 75 000 лв. до 105 000 лв. за всяка една от жалбоподателките и е отхвърлил предявените искове в тази им част. А в останалата обжалвана част е потвърдил решението, с което исковете на ищците са отхвърлени за разликата над 105 000 лв. следователно е потвърдено решението за отхвърляне на иска до напълно предявения размер от 150 000 лв и в останалите части относно обезщетение за забава и разноски.

Допускането касационно обжалване на въззивното решение, на основание чл. 280 от ГПК, се извършва само на основанията, предвидени в закона. Съдът може да допусне касационно обжалване служебно, ако е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно – основание по чл. 280, ал. 2, пр. 1 от ГПК или е налице вероятност въззивното решение да е недопустимо – чл. 280, ал. 2, пр. 2. Освен това следва да се допусне касационно обжалване когато касаторът е обосновал наличие на основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК или е обосновал основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 от ГПК.

В разглеждания случай при извършената служебна проверка не се установи да са налице основания по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 от ГПК. В правната теория и съдебна практика се приема, че нищожно е съдебното решение, когато е постановено от незаконен състав, произнесено е извън пределите на правораздавателната власт на съда или не може да се направи извод за наличие на волеизявление, защото не е изразено в писмена форма, липсват подпис или подписи на съдебния състав под съдебния акт или пък решението е неразбираемо и неговият смисъл не би могъл да се извлече дори при тълкуване, както и ако заповядва нещо невъзможно. В случая не се установява да е налице вероятност съдебното решение да е нищожно и това изключва допускане касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 2, пр. 1 от ГПК.

По отношение основанието по чл. 280, ал.2, пр. 2 от ГПК настоящият съдебен състав намира, че не е налице вероятност да е налице недопустимост на съдебното решение и поради това липсва основание за допускане касационно обжалване. Решението би било недопустимо, ако е постановено, без да са налице основания за разрешаване на спора по същество като липса или ненадлежно упражняване правото на иск или ненадлежно сезиране на съда, или след десезиране на съда. В случая не се установява да е налице вероятност съдебното решение да е недопустимо.

По отношение на касационната жалба на С. Й. К. и М. Й. С., настоящият състав намира, че поставените в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси № 4,5,6 и 7 не са разрешени от въззивния съд и поради тази причина, същите не представляват основание за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване.

По отношение правен въпрос 4 – въззивният съд не е основал решението си на актове, събрани по реда на НПК, които да не са приобщени по реда на ГПК. Въззивният съд е основал решението си на заключението на вещото лице от Авто-техническата експертиза и присъдата като е зачел действието й на основание чл. 300 от ГПК. Ползваният протокол за пътно-транспортно произшествие, съставен от КАТ-МВР е представен по делото, както е представена и присъдата, и те са послужили за изготвяне заключението на вещото лице. Съответно с оглед тези данни е обоснован и изводът на въззивния съд относно противоправността на поведението на водача на застрахованото МПС, както и съпричиняването от страна на пострадалата. Поради това няма данни въззивният съд да е разрешил посочения правен въпрос.

По отношение правен въпрос 5 – Въззивният съд е изследвал налице ли са и други нарушения, извън тези, за които е прието, че са осъществени в присъдата като е посочил, че с оглед конкретно установените факти по делото, а именно липса на спрял автобус на означената в констативния протокол скица на местопроизшествието, не е налице неспазване изискванията на чл. 65 ЗДвП. Релевираните от касаторите нарушения в качеството им на въззивни жалбоподатели по насрещна въззивна жалба, са обсъдени и е преценено, че с оглед влязлата в сила присъда, както и механизма на пътно-транспортно произшествие, релевантни за причиняването са нарушенията, които са предмет на присъдата. Въззивният съд е обсъдил задължението на водача на автомобила, обсъдил е всички доказателства и е приел, че нарушението на водача на автомобила се състои именно в противорпавното деяние, за което е налице влязла в сила присъда. Но това е станало след анализ на всички доказателства по делото. Така поставеният правен въпрос в конкретния случай не може да съставлява общо основание за допускане касационно обжалване. Правният въпрос, сочен от касатора, може да съставлява общо основание за достъп до касационно обжалване, само когато е свързан с разрешаването му от въззивния съд. Но не може да бъде свързан с анализ на доказателствата и конкретните изводи, които въззивният съд е направил. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение 1/ 19.02.2010 г. по тълк. д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС поставеният правен въпрос не може да е свързан с обсъждане на доказателствата по делото или възприемане на фактите от въззивния съд. В случая са изследвани и други нарушения на правилата за движение по пътищата и е достигнат извод, че няма такива. Соченото от касаторите решение на ВКС не може да обоснове разкриване на общо основание за допускане касационно обжалване. Смисълът на това решение е за задължението на съда да основе решението си на основание непосредствено възприемане на доказателствата и след техния анализ на установяване на фактите. Ето защо не може да съставлява общо основание поставеният правен въпрос.

По отношение правен въпрос 6 – Така поставеният правен въпрос е свързан със задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото, така както са установени чрез допустимите доказателствени средства. Но в случая дали е обоснован изводът на съда относно наличието на колона от чакащи автомобили, е въпрос на обоснованост на въззивното решение. А не правен въпрос, разрешен от въззивния съд в противоречие с някое от основанията, включени в хипотезата на чл. 280, ал.1, т. 1-3 от ГПК. Поради това така поставеният правен въпрос не може да съставлява общо основание за допускане касационно обжалване.

По отношение на правен въпрос 7 – В случая поставеният правен въпрос е конкретен и засяга конкретно установени обстоятелства по делото относно местонахождение на пешеходеца спрямо автомобила. Въззивният съд е приел, че е налице нарушение на чл. 113 от ЗДвП от страна на пешеходеца с оглед конкретно обсъдените установени факти по делото. Както бе посочено въззивният съд въз основа на анализ на доказателствата е посочил какъв е механизмът на ПТП, какво е било поведението на пешеходеца, какви са конкретно извършените от него нарушения, за да стигне до извода, че е налице противоправност и да определи конкретния обем на поведението в причиняването на пътно-транспортното произшествие. Поради това не може да се приеме, че поставеният правен въпрос е такъв, съставляващ общо основание за допускане касационно обжалване. Поради това не следва да се обсъжда и допълнително соченото основание.

По отношение на въпросите – 1, 2 и 3, засягащи основен правен въпрос, въведен в спора чрез възражението на застрахователя за наличие на съпричиняване,, разрешени от въззивния съд и са обусловили изхода на спора чрез решението по делото. Поради това тези правни въпроси съставляват всеки от тях общо основание за допускане касационно обжалване.

Но разрешението не е станало в противоречие със задължителната практика на ВКС, изразена в ППВС 17/63 г., както и с трайната практика, израз на която са посочените съдебни решения. Съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пострадалата в приетия от съда размер от 50 % е доказано по категоричен и несъмнен начин. Същото се отнася и за нарушението, извършено от пострадалата – да не спре на разделителната линия и да изчака и настъпилия вредоносен резултат, между които е налице причинно-следствена връзка. Въззивният съд е определил размера на съпричиняването като е взел предвид обективното поведение на пострадалата, нейните действия, които са приети с оглед установените факти по делото и е приел, че самото поведение, е допринесло за резултата. Поради това липсва разрешение във въззивното решение, различно от тълкуването, дадено в т. 7 от ППВС 17/63 г. Установена е пряката причинно-следствена връзка между поведението на пострадалата, предприела пресичане и настъпилото пътно-транспортно произшествие. Пострадалата наследодателка на касаторите е предприела пресичане при наличие на движещ се автомобил, при предприето пресичане извън пешеходната пътека, при установена такава в близост и нарушение на задължението й да извърши такова на пешеходната пътека. Това е обусловило извод за наличие на пряка причинно-следствена връзка между поведението на пострадалата и настъпилото ПТП. При определяне конкретния обем на съпричиняване, въззивният съд без отклонение от практиката на ВКС, е определил степента на съпричиняване чрез съпоставка тежестта на нарушението на деликвента и поведението на пострадалия и е приел, че при съпоставката на нарушение на правилата и обективното движение на пешеходеца, е налице равен обем за причиняване на резултата. Съразмерно участниците в произшествието са се движили към критичната точка. Този извод е в съответствие с разрешението, определено в решение № 118 от 27.06.2014 г. по т.д. 3871/13 г.1 ТО на ВКС. Разрешението е в съответствие с разрешенията, дадени в посочените от касаторите решения и не може да се приеме наличие на соченото допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК.

При този изход на спора разноски на касаторите Застрахователно дружество „Бул Инс“ АД, [населено място] и на С. Й. К. и М. Й. С. не следва да се присъждат. Освен това не са налице и предпоставките на чл. 38 от ЗАдв. Не е установено основание, предвидено в чл. 38 от ЗАдв. Ето защо ще следва да се остави без уважение искането за присъждане на разноски.

По отношение на касационната жалба на Застрахователно дружество „Бул Инс“ АД, [населено място], настоящият съдебен състав намира следното:

По отношение на първия поставен правен въпрос от касатора ЗД „Бул инс“ АД.

Така поставеният правен въпрос е включен в предмета на делото чрез предявения иск и е разрешен от въззивния съд като разрешението е обусловило изхода на делото. Въззивният съд в съответствие с разрешението, дадено в практиката на ВКС, Постановление на Пленума на ВС - 4/68 г. е определил на основание чл. 52 от ЗЗД обезщетението, което е способно да възмезди причинените на децата на починалото лице при пътно-транспортно произшествие вреди. Взети са предвид конкретните обективни факти, факта на смъртта, начинът на извършването, обстоятелствата, при които е извършено, възрастта на починалата, отношенията между нея и децата й, обстоятелството, че смъртта й е настъпила внезапно и е причинила на децата й силни като интезитет и продължителни негативни емоции, които не са отшумели. Поради това не може да се приеме, че е налице несъответствие на даденото разрешение със задължителната и трайна практика на ВКС. Не е налице допълнително основание за допускане касационно обжалване по поставения правен въпрос.

По отношение на втория поставен правен въпрос от касатора „Бул инс“ АД

Настоящият съдебен състав намира, че отговорността по чл. 432 от КЗ е отговорност на застрахователя за противоправните действия на водач на автомобил, чиято отговорност е застраховал. Тя възниква само, ако е установено основанието на иска, очертано чрез всички факти, включени в тази норма. Определянето на обезщетението се преценява с оглед конкретните факти на осъществяване на деликта. Наличието на отговорност на застрахователя е определена за налична именно поради застраховката „Гражданска отговорност“. При определяне отговорността на застрахователя с оглед фактите, включени в основанието на иска, е определен размер на обезщетението с конкретно настъпилите за ищците неимуществени вреди в резултат на конкретното поведение на деликвента, за чийто действия отговаря застрахователя по силата на чл. 429 от КЗ. В този смисъл така поставеният правен въпрос не е разрешаван от въззивния съд, по начина, по който е формулиран. Използваният термин „водещ критерий“ не е част от мотивите на въззивния съд. Решението съдържа отговор на всички релевантни въпроси, но не определя само един критерий спрямо, който определя по размер същото. Основавайки се на тълкуването на чл. 52 от ЗЗД в задължителната и константа практика на ВКС, въззивният съд, обсъждайки всички факти спрямо предвиденото в тази норма е определил конкретен размер на обезщетението. Ето защо този правен въпрос не може да съставлява общо основание за допускане касационно обжалване.

По отношение на третия посочения правен въпрос 3

Така формулиран правният въпрос не е разрешаван от въззивния съд. Не може да се приеме, че в предмета на делото се включва сравнение между обезщетенията, определени на различни основания. Както бе посочено разрешаването на правния въпрос относно размера на обезщетението съгласно критериите, определени в чл. 52 от ЗЗД е разрешен в съответствие със задължителната и трайна практика на ВКС. Но поставеният правен въпрос не е разрешен от въззивния съд, поради това касаторът не е обосновал приложението на чл. 280, ал. 21 от ГПК.

По отношение на четвъртия, петия и шестия правни въпроси

На основание чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК са поставени въпросите как следва да се намали застрахователното обезщетение в хипотезата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД и следва ли да се направи комплексна преценка като се вземе предвид как действията на увредения се отнасят към увреждането; каква е степента, в която действията на увредения обективно допринасят за настъпването на вредата при доказан съществен и преобладаващ принос на пострадалия за причиняване на противоправния резултат; при доказан съществен и преобладаващ принос на пострадалия за причиняване на противоправния резултат - следва ли обезщетението да бъде намалено в такава степен, че в негова тежест да останат по-голям процент от неблагоприятните последици ?

Въззивният съд е дал разрешение на основание чл. 51, ал.2 от ЗЗД, така както съответства на задължителната практика и на постоянната практика на ВКС, подробно обсъдено по-горе. Цитираната практика от касатора „Бул инс“ АД, изразена в решение № 18 от 17.09.2018 г. по гр.д. 60 304/16 г. ВКС, 4 ГО не е нарушена от въззивния съд. Въззивният съд е обсъдил всички критерии, релевантни за определяне на обема на съпричиняване като е взел предвид степента на причиняване от страна на действията на участниците и тяхното съотношение. Преценка е направена какво конкретно правонарушение е извършил всеки от участниците. След анализ на всички релевантни факти е определил, че следва да се намали размерът на обезщетението и е налице равна степен на причиняване на резултата от страна на двете страни. Разрешението на въззивния съд е дало отговор на всички релевантни факти и не е в противоречие с цитираната от касатора практика.

По отношение на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, поддържано от Застрахователно дружество „Бул Инс“ АД, [населено място], настоящият състав намира, че това основание предполага доводи за това, че конкретно формулираните правни въпроси са от значение за точното прилагане на закона /когато разглеждането им допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на това тълкуване/ и за развитие на правото /когато законите са непълни, неясни или противоречиви/, като приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите, така както е разяснено в т. 4 Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК. По формулираните от дружеството - касатор въпроси на това основание не са налице предпоставките да се допусне въззивното решение до касационно обжалване.

По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че по подадената от Застрахователно дружество „Бул Инс“ АД, [населено място] касационна жалба не са налице основания за допускане до касационно обжалване.

Върховният касационен съд на Р. България