Определение № 2162 от 09.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 1742/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на „Транспрес Грийн“ ЕООД, [населено място] и „Марс Армор“ ООД, [населено място] срещу решение № 131 от 02.04.2024 г. по в. т. д. № 548/2023 г. на Пловдивски апелативен съд, ТО, 2 състав. С него, след частични отмяна и потвърждаване на решение № 24 от 05.05.2023 г. по т. д. № 4/2022 г. на Смолянски окръжен съд, „Транспрес грийн“ ЕООД е осъдено да заплати на „Марс Армор“ ООД сумата от 624 684,63 лв., представляваща обезщетение за причинените имуществени вреди от неизпълнение на договорните задължения на ответниците „Транспрес Грийн“ ЕООД и „Жельо Войвода – 52“ ЕООД, [населено място] като превозвачи по възложен международен автомобилен превоз на стоки, за който са издадени международна товарителница (СМR) от 02.12.2021 г. и износни митнически декларации от 02.12.2021 г., ведно с лихва в размер на 5% годишно върху сумата от 624 684, 63 лв., считано от датата на подаване на исковата молба в съда - 27.01.2022 г. до окончателното й изплащане и са отхвърлени предявените от „Марс Армор“ ООД срещу „Жельо Войвода – 52“ ООД главен иск за заплащане на сумата от 624 684, 63 лв., представляваща обезщетение за причинените имуществени вреди на „Марс Армор“ ООД от неизпълнение на договорните задължения на ответното дружество „Жельо Войвода – 52“ ООД като превозвач по възложен международен автомобилен превоз на стоки, за който са издадени посочената международна товарителница (СМR) и износни митнически декларации, от които 604 401,70 лв., представляващи левовата равностойност на 2 268 339, 63 хърватски куни, заплатени на 10.12.2021 г. от „Марс Армор“ ООД за откупуване на стоката от Република Хърватия, която е равна на стойността на стоката към датата на експедирането й от склада в [населено място], сумата от 566 лв. - заплатени такси за нареден валутен превод, сумата от 19 833 лв., представляваща левовата равностойност на 76 050, 17 хърватски куни - заплатено адвокатско възнаграждение за представителство на дружеството в производството по откупуване на отнетата стока и за услуги, свързани с повторната експедиция на товара, ведно с лихва в размер на 5 % годишно върху сумата 624 684, 63 лв., считано от датата на подаване на исковата молба в съда - 27.01.2022 г. до окончателното й изплащане и евентуален иск за заплащане на сумата от сумата 656 577, 37 лв., представляваща – обезщетение за претърпените от ищеца имуществени вреди, на деликтно основание, причинени от действията на служителя на „Жельо войвода“ ООД – шофьора И. П., на когото е била възложена работата по осъществяване на превоза на стоките на „Марс Армор“ ООД, а именно: промяна на указания маршрут без знанието и съгласието на товародателя, използване на транзитна митническа декларация с различен вид на товара и изпращач, непредставяне пред митническите власти износните митнически декларации и другите документи относно стоката от страна на шофьора при проверката на ГКПП Товарник, непосочване на действителния изпращач и собственик на стоката пред митницата в Хърватия, довели до задържане на превозваната стока в Република Хърватия и последвалата й конфискация, ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното заплащане на сумата. Решението е постановено при участието на третото лице помагач на страната на ищеца „Брайт Лайнс Карго“ ЕООД, [населено място]. Касаторът „Транспрес Грийн“ ЕООД обжалва въззивното решение, като оспорва изводите на въззивния съд, че предявеният срещу него иск по чл. 17, пар. 1 от Конвенция за договора за международен автомобилен превоз на стоки (CMR) /по-нататък в изложението Конвенция CMR/ е основателен, както и заключението на съда, че не са налице основания за солидарното му осъждане заедно с ответника „Жельо Войвода – 52“ ООД, срещу когото исковете са отхвърлени. В касационната жалба на „Транспрес Грийн“ ЕООД се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила и необоснованост. Касационният жалбоподател счита, че въззивният съд неправилно е приел, че правоотношенията между третото лице помагач „Брайт Ланс Карго“ ЕООД и касатора „Транспрес Грийн“ ЕООД са такива по съществуващ договор за международен превоз на стоки, по който „Транспрес Грийн“ ЕООД се явява превозвач, а „Жельо Войвода – 52“ ЕООД - негов изпълнител. Аргументира становище, че по делото е установено, че между третото лице помагач и касатора е сключен същински спедиционен договор, който поражда ефект в патримониума на товародателя ищец „Марс Армор“ ООД. Излага доводи, че апелативният съд не е приложил правилно нормата на чл. 29, пар. 1 Конвенция CMR. Изразява разбиране, че небрежността, включително грубата небрежност са изключени от обхвата на чл. 29, пар. 1 Конвенция CMR, като грубо небрежният превозвач отговаря по Конвенцията пред товародателя, но в условията на ограничена отговорност. Твърди, че по делото не е доказано, че са извършени умишлени действия от страна на „Транспрес Грийн“ ЕООД или от превозвача „Жельо Войвода – 52“ ООД. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилно отхвърляне на исковете срещу „Жельо Войвода – 52“ ООД, тъй като дори да се приеме, че касаторът „Транспрес Грийн“ ЕООД е превозвач, то ответните дружества са солидарно отговорни на основание чл. 374, ал. 2 ТЗ, който се прилага субсидиарно за неуредени от Конвенцията въпроси. Моли обжалваното решение да бъде отменено. Допускането на касационно обжалване касаторът „Транспрес Грийн“ ЕООД основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК следните въпроси: „1. Допустимо ли е субсидиарното прилагане на чл. 374. ал. 2 ТЗ при осъществяване на международен автомобилен превоз на стоки, подчинен на Конвенция за договора за международен автомобилен превоз на стоки (CMR)?; 2. Следва ли понятията „измама“ и „грешка, която според закона на сезирания съд се приравнява на измама“ по смисъла на чл. 29, пар. 1 от Конвенция за договора за международен автомобилен превоз на стоки (CMR), да се тълкуват като действия, извършени при умисъл или груба небрежност, в контекста на българското гражданско право?“. При аргументиране на значението на въпросите за точното прилагане на закона и за развитието на правото и за целите на допускането на касационното обжалване се излагат алтернативни формулировки на въпроса по т. 1 – „Налице ли е пасивна солидарност между превозвач - възложител на превоза и фактическия превозвач съобразно чл. 374, ал. 2 ТЗ и може ли изпращач да ангажира солидарната отговорност на превозвачите на това основание, когато искът му е с правно основание чл. 17, пар. 1 от Конвенция за договора за международен автомобилен превоз на стоки (CMR)? Разпоредбата на чл. 34 от Конвенция за договора за международен автомобилен превоз на стоки (CMR) изключва ли приложението на чл. 374, ал. 2 ТЗ или двете разпоредби могат да се прилагат заедно, при наличие на визираните елементи от фактическите им състави, по отношение отговорността на превозвачи за автомобилни превози на стоки, попадащи в приложното поле на Конвенция за договора за международен автомобилен превоз на стоки (CMR)?“ и на въпроса по т. 2 – „Попада ли грубата небрежност под едно от понятията „измама“ и „грешка, която според закона, на сезирания съд се приравнява на измама“ по чл. 29, пар. 1 от Конвенция за договора за международен автомобилен превоз на стоки (CMR)? Какво е съдържанието на понятията „измама“ и „грешка, която според закона на сезирания съд се приравнява на измама“ по чл. 29, пар. 1 от Конвенция за договора за международен автомобилен превоз на стоки (CMR)?“ В изложението на основанията за достъп до касация са въведени и втора група въпроси, за които се твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС: „1. В хипотезата на извършване на превоз изцяло с участието на друг превозвач по чл. 374, ал. 1 ТЗ възниква ли пасивна солидарност за превозвачите по чл. 374, ал. 2 ТЗ, когато превозът попада в приложното поле на Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки (CMR)?; 2. Приложими ли са разпоредбите на Глава двадесет и шеста от Търговския закон спрямо автомобилен превоз на стоки, попадащи в приложното поле на Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки (CMR), които не ѝ противоречат?“. Касаторът се позовава на произнасяне на въззивния съд по тази група въпроси в противоречие с решение № 66 от 15. 04. 2011 г. по т. д. № 770/2010 г. на ВКС, II т. о. Твърди, че въззивният акт е очевидно неправилен. Ответниците по обсъдената касационна жалба „Марс Армор“ ООД и „Жельо Войвода - 52“ ООД са подали отговори на жалбата, в които изразяват становище за отсъствие на основания за достъп до касация, респ. – за неоснователност на жалбата. Касаторът ищец „Марс Армор“ ООД обжалва въззивното решение в частта, с която е отменено първоинстанционното решение за солидарно осъждане на ответниците „Транспрес Грийн“ ЕООД и „Жельо Войвода – 52“ ООД в качеството на превозвачи да заплатят на ищеца обезщетение за имуществени вреди и е отхвърлен предявеният от касатора срещу „Жельо Войвода – 52“ ООД иск за заплащане на сумата 624 684, 63 лв., представляваща обезщетение за причинените имуществени вреди от неизпълнение на договорни задължения на ответното дружество като превозвач по възложен международен автомобилен превоз на стоки, ведно с лихва в размер на 5 % годишно върху главницата. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът релевира доводи, че въззивният съд неправилно е приел, че не е налице солидарна отговорност на ответниците за причинените му вреди при международния превоз. Излага аргументи, че за да бъде едно лице превозвач по смисъла на Конвенция CMR не е необходимо ефективно, физически да осъществява превоза, а може да възложи извършването на целия превоз на трето лице. Твърди, че от събраните по делото доказателства се установява, че в случая са създадени отношения във връзка с процесния превоз, като ищецът има качеството на изпращач, а ответниците „Транспрес Грийн“ ЕООД - на главен превозвач и „Жельо Войвода – 52“ ООД - на фактически превозвач - подизпълнител. Поддържа, че с приемането на стоката и подписването на товарителницата „Жельо Войвода - 52“ ООД е встъпил като страна в договора за превоз, сключен между спедитора „Брайт Лайнс Карго“ ЕООД и главния превозвач „Транспрес Грийн“ ЕООД, поради което отговаря за причинените на ищеца вреди и отговорността му е солидарна с тази на главния превозвач. Тази теза аргументира с нормата на чл. 34 Конвенция CMR. При условие, че тезата не се възприеме, излага съображения за субсидиарно приложение на чл. 374, ал. 1 и ал. 2 ТЗ. Моли обжалваното решение да бъде отменено. Касаторът „Марс Армор“ ООД поддържа, че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя следните въпроси: „1. Намират ли субсидиарно приложение разпоредбите на глава двадесет и шеста от Търговския закон в случаите на международен автомобилен превоз на стоки, попадащ в приложното поле на Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки (CMR)?; 2. Когато международен автомобилен превоз на стоки, попадащ в приложното поле на Конвенцията за CMR е извършен изцяло с участието на друг превозвач, възниква ли на основание чл. 374, ал. 2 ТЗ пасивна солидарност между превозвачите?; 3. Намира ли субсидиарно приложение разпоредбата на чл. 374, ал. 2 ТЗ при международен автомобилен превоз на стоки, попадащ в приложното поле на Конвенцията за CMR, извършен изцяло с участието на друг превозвач?; 4. Налице ли е хипотезата на последователни превозвачи по смисъла на чл. 34 от Конвенцията за CMR, когато последващият (фактически) превозвач, извършил изцяло превоза, е приел стоката и товарителницата от изпращача, но освен главният договор за превоз е сключен и договор (заявка) за подизпълнение между него и главния превозвач? Отговаря ли в този случай фактическият превозвач пред изпращача и каква е неговата отговорност?“. Касационният жалбоподател твърди, че първи и втори въпрос са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, формирана с решение № 66 от 15.04.2011 г. по т. д. № 770/2010 г. на ВКС, II т. о. По отношение на останалите въпроси се сочи, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се излага, че въззивното решение е очевидно неправилно. Ответникът по касационната жалба „Жельо Войвода - 52“ ООД е подал отговор на касационната жалба, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на жалбата. Третото лице помагач „Брайт Лайнс Карго“ ЕООД е депозирало отговор на жалбите извън срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, поради което същият не следва да се съобразява и обсъжда. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като съобрази доводите на страните и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, прие следното: Касационните жалби са подадени от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с договор за производство и доставка ищецът „Марс Армор“ ООД, който е лицензиран да извършва износ и внос на продукти, свързани с отбраната, се е задължил да произведе и достави на търговско дружество със седалище в Колумбия – Н. Тактика С.А.С., до колумбийско пристанище средства за индивидуална балистична защита – бойни каски и балистични плочи. Констатирал е, че съгласно договор, сключен между ищеца и третото лице помагач „Брайт Лайнс Карго“ ЕООД, на последното дружество се предоставят товари за превоз от и до направления, а то организира транспорта от името и за сметка на възложителя срещу възнаграждение, като организацията на транспорта от началния до крайния пункт се осъществява по заявка на възложителя. В решението е установено, че според представените доказателства ищецът като товародател е възложил на съконтрахента си спедитора „Брайт Лайнс Карго“ ЕООД организирането на превоза на процесната стока до колумбийско пристанище, като страните са постигнали съгласие относно условията на превоза, включително товарния пункт в България – [населено място], маршрута – България – Румъния – Унгария – Словения – Италия – Колумбия и изходния митнически пункт. В решението обсъжданият договор е квалифициран като несъщински спедиционен договор, тъй като спедиторът действа от името на доверителя, поради което е прието, че страна по превозния договор е станал изпращачът „Марс Армор“ ООД, на който са прехвърлени правата и задълженията по сключения от спедитора превозен договор и който има право да претендира заплащане на обезщетение за вреди от липса или повреда на товара, на което съответства отговорността на превозвача по чл. 17 Конвенция CMR. Решаващият състав на въззивния съд е установил, че спедиторът е възложил извършването на сухоземната част от превоза на ответника „Транспрес Грийн“ ЕООД, който след преценка на събраните по делото доказателства съдът е счел, че се задължил като превозвач по договора. Изложил е съображения, че вписването в международната товарителница от 02.12.2021 г. на „Жельо Войвода – 52“ ООД като превозвач не се отразява на качеството на ответника „Транспрес Грийн“ ЕООД и на възникналото правоотношение по договор за превоз между товародателя и „Транспрес Грийн“ ЕООД с оглед извършено в случая превъзлагане на превоза и естеството на международната товарителница. В решението е прието, че от момента на натоварване на стоката до конфискуването ѝ в Република Хърватия превозът е извършен от „Жельо войвода – 52“ ООД със собствено на това дружество превозно средство – същото, което е вписано в товарителницата и за което превозвачът „Транспрес Грийн“ ЕООД е уведомил спедитора. Въз основа на събраните по делото гласни доказателства съдът е приел, че шофьорът е присъствал при натоварването на превозваната стока, бил е уведомен за съдържанието на кашоните, като са му предадени документите за международния превоз – търговска фактура, опаковъчен лист, разрешително за износ, товарителница и митническа декларация. Съдът е кредитирал показанията на разпитания шофьор И. П., че след натоварването на стоката по нареждане на началника си П. е отишъл в управлението на „Транспрес Грийн“ ЕООД, където са му предали митническа декларация за транзит Т2, която той представил при проверката от митническите органи в Република Хърватия. Въззивният съд е приел, че на 03.12.2021 г., на ГКПП Товарник, Хърватия от шофьора И. П. са представени транзитна митническа декларация, която е отразявала превозването на хидравлични помпи и резервни части, както и международна товарителница с изпращач „Транспрес“ ООД, проформа фактура, издадена от същото дружество, като това са документите предоставени на водача от ответника „Транспрес Грийн“ ЕООД, чийто оригинали са депозирани в ТД Митница – София. Съставът на апелативния съд е формирал извод, че пред митническите органи на Хърватия П. не е представил документите, които са му били предадени от изпращача и които са се отнасяли до превозваната стока. Констатирал е, че с акт за административно нарушение шофьорът И. П. е признат за виновен за извършено нарушение с оглед неподаването на митническа декларация за стоки с търговски характер, като за извършеното административно нарушение му е наложена глоба, а превозваната стока е иззета в полза на Република Хърватия. Въззивният съд е направил извод, че поради конфискуването на цялата стока тя е погинала за нейния собственик, което съответства на пълната й липса, за която на основание чл. 17 Конвенцията CMR следва да бъде ангажирана отговорността на превозвача „Транспрес Грийн“ ЕООД. В атакувания акт са изложени съображения, че превозът е извършен по различен от уговорения маршрут – не само през страни от Европейския съюз, но и през Сърбия, не са използвани предадените от изпращача митнически документи, а транзитна митническа декларация с различен вид на товара и изпращач, което е станало и основанието за задържане на стоката и за последвалата й конфискация. Решаващият състав е изтъкнал, че по силата на Глава втора „Лица, за които отговаря превозвачът“, чл. 3 Конвенция CMR превозвачът отговаря като за свои действия и пропуски за действията и пропуските на своите служители и на всички други лица, до чиито услуги е прибягнал за извършването на превоза, като в случая такова лице е ответникът „Жельо Войвода – 52“ ООД. Подчертал е, че между лицето, до чиито услуги е прибягнал превозвачът, и изпращача на стоката не съществува договорна връзка, а такава е налице между превозвача „Транспрес Грийн“ ЕООД и лицето, на което той е превъзложил превоза - „Жельо Войвода – 52“ ООД. Изяснил е, че последното дружество би могло да носи отговорност спрямо своя възложител „Транспрес Грийн“ ЕООД. В решението е достигнато до заключение, че не са налице основания за солидарното осъждане на ответниците по предявения от изпращача иск за обезщетение за имуществени вреди, тъй като не се касае за съвместно поето спрямо изпращача общо задължение за превоз на стоката. Съдът е счел, че „Жельо войвода – 52“ ООД няма качеството на „последващ превозвач“, на което ищецът основава претенциите си спрямо него, позовавайки се на разпоредбата на чл. 374, ал. 2 ТЗ, регламентираща солидарната отговорност при следващи превозвачи. Изтъкнал е, че относно това дали са налице следващи превозвачи са приложими правилата на Конвенцията, а именно чл. 34, според който когато един превоз, извършван в изпълнение на един единствен договор, се осъществява от последователни пътни превозвачи всеки от тях поема отговорността за изпълнението на цялостния превоз, като вторият и следващите превозвачи стават страна по договора с приемането на стоката и товарителницата при условията, посочени в нея. Решаващият състав на Пловдивски апелативен съд е изключил приложимостта на посоченото правило, като е съобразил, че в настоящата хипотеза не е налице един договор и ответниците не са осъществили превоза последователно като предшестващ и последващ превозвач. По изложените съображения съдът е счел, че предявеният на договорно основание иск срещу ответника „Жельо Войвода – 52“ ООД, чието осъждане се е претендирало солидарно с другия ответник, следва да бъде отхвърлен. По спорния въпрос дали отговорността на превозвача следва да бъде ограничена до размера, посочен в чл. 23, пар. 3 Конвенция CMR, съдът е приел, че посоченото ограничение е неприложимо в случая на основание чл. 29 от международния договор. Въззивният съд е тълкувал последната разпоредба, според която превозвачът не се ползва от ограничаването на размера на отговорността му по Конвенция CMR, ако щетата произлиза от измама от негова страна или грешка, която според закона на сезирания съд се приравнява на измама, включително и когато измамата или грешката са дело на служители на превозвача или на други лица, към услугите на които той е прибягнал, когато те са действали при изпълнение на своите функции. В решението е мотивирано становището на съда, че под измама или грешка, приравнена на измама, се има предвид умишлено неправомерно поведение на превозвача, респ. лицата, към услугите на които той е прибягнал, както и че под разпоредбата може да се подведе и поведение, характеризиращо се като груба небрежност и проявена изключителна недобросъвестност. Изложено е, че в конкретния случай е налице умишлено неправомерно поведение, изразяващо се в промяна на указания маршрут без знанието и съгласието на товародателя, използването на различни от предадените от изпращача митнически документи, като транзитната митническа декларация е за различен вид товар и на различен изпращач, което е станало основната причина за задържането и конфискацията на стоката в Република Хърватия. Съдът е отрекъл предаването на неправилните митнически документи да се дължи на обикновена небрежност, в какъвто смисъл са били твърденията на ответника „Транспрес Грийн“ ЕООД, тъй като на шофьора целенасочено са предоставени документите от същото дружество и П. целенасочено ги е използвал, за да премине по маршрут, който е различен от указания от изпращача.Поради гореизложеното в решението е прието, че следва да се ангажира пълната имуществена отговорност на превозвача „Транспрес Грийн“ ЕООД. Съдът е намерил, че на отхвърляне подлежи и евентуалният иск срещу превозвача „Жельо Войвода – 52“ ООД за заплащане на обезщетение на деликтно основание, доколкото в случая се установява, че липсата на стоката не е резултат от негово противоправно поведение, а от неизпълнение на обвързващия ищеца и ответника „Транспрес Грийн“ ЕООД договор за превоз. Доколкото „Жельо Войвода – 52“ ООД е изпълнявал договор за превоз, сключен с първия ответник, съдът отново е подчертал, че евентуалното неизпълнение на този договор би могло да бъде предмет на друг спор на страните по тази сделка. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Според разясненията по т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. С оглед предмета на касационните жалби и поставените от касаторите въпроси във връзка с решаващите аргументи на въззивния съд, че не са налице предпоставките по чл. 17 Конвенция CMR за ангажиране отговорността на ответника „Жельо Войвода – 52“ ООД за причинените на ищеца имуществени вреди и за солидарното осъждане на ответниците на посоченото правно основание, жалбите и изложените доводи за обосноваване приложното поле на касационния контрол следва да бъдат разгледани заедно. Първият въпрос, който се поставя от касатора „Транспрес Грийн“ ЕООД по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, двата въпроса от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на същия жалбоподател, за които се твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, както и първите три въпроса, формулирани от касатора „Марс Армор“ ООД, се отнасят до характера на правните норми на Конвенция CMR и допустимостта по отношение на отговорността на превозвача при осъществен международен автомобилен превоз на стоки, подчинен на Конвенцията, да се прилага нормата на чл. 374, ал. 2 ТЗ. Така обобщеният въпрос отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е с обуславящ решаващите изводи на въззивния съд характер. По посочения въпрос е формирана практика на ВКС, обективирана в решение № 48 от 12.06.2017 г. по т. д. № 408/2015 г. на ВКС, II т. о. и решение № 143 от 12.05.2016 г. по т. д. № 1234/2014 г. на ВКС, II т. о. В тях се приема, че разпоредбата на чл. 1, т. 1 Конвенция CMR регламентира предметния обхват на конвенцията - конвенцията се прилага за всеки договор за автомобилен превоз на товари с превозни средства срещу заплащане, когато мястото на приемане на стоката за превоз и предвиденото място за доставянето й, така, както са посочени в договора, се намират в две различни държави, от които поне една е договаряща страна, независимо от седалището и националността на страните. В цитираните актове на ВКС, както и в решение по т. д. № 1094/2009 г. на ВКС, І т. о. и решение № 127 от 5.02.2020 г. по т. д. № 2957/2018 г. на ВКС, I т. о., се приема, че нормите на Конвенция CMR са специални и като такива имат приоритетно действие спрямо нормите на вътрешното право. С решението по т. д. № 408/2015 г. на ВКС, II т. о. се дава разрешението, че когато са налице условията за нейното прилагане, отношенията между страните по договора за международен автомобилен превоз на стоки се уреждат задължително от Конвенция CMR, като страните не разполагат с възможност да уговарят други клаузи в противоречие с разпоредбите на конвенцията. Прието е, че разпоредбите в Конвенция CMR, регламентиращи отговорността на превозвача и основанията за освобождаване от нея, са специални правни норми, поради което изключват приложението на чл. 306 и чл. 373 ТЗ. От посочената практика на ВКС и от ясните правила на Конвенция CMR относно отговорността на превозвача, в частност на чл. 3 относно лицата, за които отговаря превозвачът, на чл. 34 и следващите относно превоз, извършван от последователни превозвачи, включително на чл. 37 относно регресната отговорност на участвалите в изпълнението на договора превозвачи следва, че при наличие на условията, посочени в чл. 1, § 1 Конвенция CMR, тя се прилага относно отговорността на превозвача, като приложение не намира общата уредба на превозния договор в ТЗ. В този смисъл, като е отказал да приложи разпоредбата на чл. 374, ал. 2 ТЗ, тъй като отношенията на страните се уреждат от Конвенция CMR, въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС, поради което не е налице въведеното допълнително основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ТЗ. Решението на ВКС, на което се прави позоваване при обосноваване на визираната допълнителна предпоставка, а именно решение № 66 от 15.04.2011 г. по т. д. № 720/2010 г. на ВКС, II т. о., не е относимо към поставения правен въпрос, тъй като същото е постановено по спор за заплащане на възнаграждение по договор за международен превоз на стоки. Следва да бъде изтъкнато, че отговорността на превозвача по чл. 17 Конвенция CMR в усложнен случай на превъзлагане на превоз е разгледан в решение № 98 от 22.07.2022 г. по т. д. № 904/2021 г. на ВКС, I т. о., в което е прието, че заплатилият дължимото обезщетение за повредена стока превозвач встъпва в правата на удовлетворения кредитор – товародателя по чл. 17, пар. 1 Конвенция CMR и има регресното право да претендира от превозвача, на когото е превъзложил превоза и който го е осъществил, обезщетение за повредата на товара. Съществуването на практика на ВКС, на която съответстват дадените от въззивния съд разрешения и която не се нуждае от промяна или осъвременяване, изключва значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото, съответно поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не може да се приеме за обосновано съобразно изискванията на т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и по отношение на въпросите по т. 4 на касатора „Марс Армор“ ООД, които се отнасят до тълкуването и приложението на разпоредбата на чл. 34 Конвенция CMR. Както е изяснено в посоченото тълкувателно решение формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова с оглед изменения в законодателството и обществените условия. В настоящия случай липсва непълнота или неяснота на закона, налагащи преодоляването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на обществените условия, поради което разглежданите въпроси не са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Освен, че нормата на чл. 34 от Конвенцията е ясна, смисълът на понятието „последователен пътен превозвач“ е изяснено във вече цитираното решение по т. д. № 904/2021 г., I т. о. В това решение на ВКС е прието, че за да са налице „последователни пътни превозвачи“ следва превозът да се извършва в изпълнение на един-единствен договор и да е налице приемане на стоката и товарителницата от превозвач от страна на друг превозвач. Дадено е разрешението, че не такава е хипотезата на превъзлагане на превоза, тоест на последователно сключени договори за превоз. Изводите на въззивния съд напълно кореспондират с посочената практика на ВКС. Що се касае до понятието „фактически превозвач“, използвано във формулираните въпроси, то същото не е дефинирано и използвано в приложената конвенция, а и не съответства на мотивите на въззивния съд за осъществено в случая превъзлагане на превоза с договор, сключен между ответниците. Касационното обжалване на въззивния акт не може да бъде допуснато и по втория въпрос на касатора „Транспрес Грийн“ ЕООД, който е поставен по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, и се отнася до смисъла на използваните в разпоредбата на чл. 29, пар. 1 Конвенция CMR понятия „измама“ и „грешка, която според закона на сезирания съд се приравнява на измама“. Видно от алтернативната формулировка на въпроса, а именно „Попада ли грубата небрежност под едно от понятията „измама“ и „грешка, която според закона, на сезирания съд се приравнява на измама“ по чл. 29, пар. 1 от Конвенцията?“ и от изложените в контекста на поставения въпрос доводи, касаторът счита, че посочената специална разпоредба визира само пряк и евентуален умисъл, какъвто в случая не е налице. Поддържа, че настъпилата имуществена вреда е резултат от сбъркана митническа декларация, тоест се касае до небрежни действия. Изложеното разкрива, че поставеният въпрос не държи сметка за становището на съда, че вредата в случая е следствие от умишлено поведение на превозвача, свързано с неспазване на указания маршрут и целенасочено използване на документи, включително митническа декларация, които не се отнасят до превозваната стока и нейния изпращач. Чрез формулирания въпрос се търси потвърждение на съждението, че грубата небрежност не е част от фактическия състав на чл. 29, ал. 1 от Конвенцията, какъвто правен спор с оглед мотивите на въззивния съд не е налице. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не се обосновава значимостта на въпроса за точното приложение на закона и за развитие на правото, а се изразява несъгласие с тезата на съда за умишлено поведение, водещо до отпадане на предвидените в Конвенция CMR ограничения досежно размера на отговорността на превозвача. С оглед изложеното следва да се приеме, че поради отсъствието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касационното обжалване по обсъждания правен въпрос не следва да се допуска. Настоящият състав намира, че в случая не е налице и въведеното от касаторите основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за достъп до касация – очевидна неправилност на атакувания съдебен акт. Очевидната неправилност не е тъждествена с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не разкрива никой от изброените по-горе пороци. Фактическите констатации на съда от значение за правните изводи не са направени при допуснато грубо нарушение на правилата на формалната логика, установимо от мотивите на въззивното решение, съответно не може да се приеме, че атакуваният акт е явно необоснован. Не се установява въззивното решение да е основано на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Доводите на касатора „Транспрес Грийн“ ЕООД, че съдът неправилно е приел, че жалбоподателят е действал в правоотношенията като превозвач, както и изложените от двамата касатори съображения, че в случая като субсидиарен източник на правото следва да бъде приложен ТЗ, в частност нормата на чл. 374, ал. 2 ТЗ и да бъде ангажирана солидарната отговорност на ответниците на основание чл. 17 Конвенция CMR насочват към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК – нарушение на материалния закон и необоснованост и предполагат извършване на проверка за правилност на въззивния акт, която би могла да се осъществи едва след допускането на касационния контрол с решението по чл. 290 ГПК. По изложените съображения касационното обжалване на въззивното решение не се допуска. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение