Определение № 878 от 26.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 2548/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Енте 2017“ ООД срещу Решение № 402/10.08.2022 г., постановено по в. т. д. № 134/2022 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, Трети граждански състав, с което е потвърдено Решение № 260013/14.01.2021 г. на Окръжен съд-Пловдив, постановено по т. д. № 810/2020 г., с което са отхвърлени предявените от „Енте 2017“ срещу „Елит- 2095“ ЕООД кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 330, ал. 1 ТЗ и чл. 92 ЗЗД по договор за несъщинска дистанционна продажба на угоени патици мюлари-хайтоп, сключен на 10.07.2019 г., както следва: 1) за заплащане на разликата над присъдената сума от 50400,42 лв. до пълния предявен размер от 118332 лв. (по фактура № 348/13.05.2020 г.) - разходи за транспорт по договора, ведно със законната лихва върху тази сума от подаване на исковата молба - 15.12.2020 г., до окончателното ѝ плащане и 2) за заплащане на разликата над присъдената за периода от 15.07.2020 г. до 15.12.2020 г. сума от 7761,66 лв. до пълния предявен размер от 25441,38 лв. и за периода от 17.05.2020 г. до 14.07.2020 г. - неустойка по чл. 2.7 от договора. В частта, в която тези осъдителни искове са уважени, първоинстанционното решение – като необжалвано, е влязло в сила. Касаторът поддържа, че въззивното решение е незаконосъобразно, тъй като е постановено при неправилно приложение на материалния закон и при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила (несъобразяване с релевирания въззивната жалба правния довод за неправилно допускане и изслушване на допълнителна ССчЕ при настъпила процесуална преклузия по отношение на доказателствените искания, като въззивният съд не се е произнесъл по всички оплаквания във въззивната жалба и не е обсъдил всички доказателства по делото), което е довело до неговата необоснованост. Твърди, че вследствие нарушение на нормативните правила, уредени в чл. 20 ЗЗД, апелативният съд не е изяснил действителната воля на страните по процесното продажбено правоотношение, поради което е достигнал до неправилния правен извод, че купувачът се е задължил да заплати действителните транспортни разходи само за превоз на угоените патици от мястото на товарене (базата на продавача-ищец) до местоназначението им (базата на купувача-ответник), но не и тези, които допълнително са извършени от превозвача и поети от доставчика на стоката – от автобазата на превозвача до местоизпълнението по договора за търговска продажба (базата на продавача). Счита, че при изследване на действително постигнатото в договора за търговска продажба съгласие за дължимия размер на извършените транспортни разноски трябва да се вземат предвид и всички последващи фактури, издадени между страните за направени разходи за транспорт на патиците – в тях е удостоверена същата цена, по същия маршрут, като тя е заплатена без възражения от ответника. В случай че бе анализирал в съвкупност и тези факти, въззивният съд би достигнал до правния извод, че клаузата на чл. 2.2 от договора за търговска продажба задължава купувача да заплати изцяло удостовереното във фактурата превозно възнаграждение. Касаторът поддържа своето правно съждение, че по сключения договор за превоз превозвачът не е фактурирал превоза от собствения си гараж до мястото на товарене, тъй като той се е задължил да превози процесните стоки от местоизпълнението до местодоставянето им по договора за търговска продажба, поради което му се дължи заплащане на превозно възнаграждение именно за извършване на този превоз. В този смисъл, твърди, че е ирелевантно както обстоятелството откъде превозвачът е пристигнал в мястото на товарене, така и фактът каква е средната пазарна единична цена на километър превоз, включваща и разстоянието от автобазата на превозвача до мястото на товарене. Счита, че въззивният съд не е упражнил своето процесуално правомощие служебно да даде правилна правна квалификация на фактическите твърдения, обосноваващи предявения иск и наведените от ответника материалноправни възражения и оспорвания, а именно да подведе постигнатата уговорка по чл. 2.2. от процесния договор, съгласно която продавачът трябва да организира за сметка на купувача транспорта на патиците франко животновъдния обект на ответника, под хипотезиса на правната норма, уреждаща договора за поръчка по чл. 280 ЗЗД. Бланкетно, без да излага конкретни правни съображения, релевира довод за очевидна неправилност на обжалваното решение. Обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, със специалните предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поставя следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1. „Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички оплаквания във въззивната жалба, доводи и възражения?“; 2. „От какви критерии следва да се ръководи съдът при тълкуване на договора и за точния смисъл на неговите клаузи?“; 3. „Реален или консенсуален е договорът за превоз?“; 4. „Длъжен ли е въззивният съд да даде самостоятелна квалификация на иска?“ и 5. „Може ли съдът да основе решението си въз основа на доказателствено искане, направено след настъпилата преклузия по чл. 146, ал. 3, изр. 2 ГПК?“. По тези въпроси твърди противоречие с т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС; Решение № 112/02.05.2017 г. постановено по г. д. № 3356/2016 г. на ІV ГО на ВКС; Решение № 52/10.06.2020 г. по т. д. № 920/19 г. ІІ ТО на ВКС; Решение № 60/07.05.2012 г. по т. д. № 241/2011 г. на ВКС, ІІ ТО; Решение № 45/20.04.2010 г. по т. д. № 516/2009 г. на ВКС, ІІ ТО и Решение № 32/10.03.2016 г. по г. д. № 4741/2015 г. на ВКС, ІІ ГО; За да обоснове допускането на въззивното решение до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – поставените правни въпроси да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, касаторът е поставил следните правни въпроси: 1. „Как се определя цената по договор за превоз и дължи ли се плащане за общо определената цена от превозвача, включваща и движението на превозното средство от неговата база до мястото на предаване на товара, или се дължи заплащане само за извършения превоз на конкретно уговорените и предадени на превозвача товари до базата на получателя при липса на единично определени цени за превоз в товарителницата и договора за превоз?“ и 2. „При положение че нито в договора за превоз, нито в товарителницата е посочена превозна цена, самият договор действителен ли е и обвързва ли товародателя да заплати впоследствие определената от превозвача цена?“. Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в която развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че между страните в настоящото съдебно производство са възникнали търговски отношения по силата на сключени договори от 10.07.2019 г. за продажба на патици „мюлари“, като по силата на единия от тях „Елит-2095“ ЕООД е продавало на „Енте 2017“ ООД еднодневни патета „мюлари-хайтоп“ на договорените цени, франко базата на ответника, които са били транспортирани за сметка на ищеца-купувач от люпилнята до базата на ищеца- купувач, а с другия - от същата дата, „Енте 2017“ ООД се е задължило да произвежда и продава на „Елит - 2095“ ЕООД угоени патици от същия вид - „мюлари-хайтоп“, като предаването им е уговорено да се извършва франко животновъдните обекти на продавача, а разходите по транспортирането на патиците се поемали от купувача. С Анекс № 1 към този договора, страните са се уговорили за продължаване на срока на действието му до 31.12.2020 г. Страните са постигнали съгласие товаренето и транспортирането на патиците да се извършва с организиран от продавача „Енте 2017“ ООД транспорт - чл.2.2 от договора. Те не спорят и относно твърденията в исковата молба, че в периода от 07.11.2019 г. до 05.05.2020 г. ищецът е доставил на ответника 197 797 бр. патици, с организиран от него транспорт, който е бил извършен от трето за спора лице - „Ники транс 2006“ ООД, както и, че ответникът е заплатил стойността на патиците, но не и разходите по транспортирането им, извършени от продавача „Енте 2017“ ООД. Апелативният съд е изяснил, че основният спор се съсредоточава върху правнорелевантното обстоятелство дали стойността на процесната фактура, с която е префактурирана стойността на извършените разходи за превозите по доставките на 197 797 бр. патици, през периода от 07.11.2019 г. до 05.05.2020 г., за които превозвачът е издал описаните в исковата молба 42 броя фактури, а ищецът е заплатил стойността на фактурираните с тях превози, включва само стойността на превоза, заплащането на който се поема от купувача-ответник съгласно чл. 2.2 от договора, или включва и други разходи. След като е извършил самостоятелен анализ на събраните в процеса доказателствени средства и способи за изясняване на истината - относно този релевантен факт (фактури, товарителници, ветеринарно-медицински свидетелства и пътни листове, както и от първоначалното заключение на ССчЕ), въззивният съд е достигнал до фактическото заключение, че в стойността на фактурираните с процесните фактури превози превозвачът е начислил възнаграждение за превоз за по-голямо разстояние от това, за което реално са извършвани превозите на предадените му товари. Изяснил е, че възнаграждение се дължи само за извършения превоз на конкретно уговорените и предадени на превозвача товари, в какъвто смисъл са и клаузите, уговорени в чл. 5 и чл. 14 от сключения между продавача и превозвача Договор за превоз на товари от 08.05.2017 г. При тълкуване на постигнатото между страните съгласие в чл. 2.2. от договора за търговска продажба съдът е достигнал до правния извод, че, макар и извършените транспортни разходи да са за сметка на купувача, съгласно действителната воля на страните той не е поел правно задължение да заплаща разходите по движението на товарните автомобили по целия маршрут и то по единични цени за превоз на товара. Именно според тази уговорка ответникът дължи заплащането на възнаграждение за превозване на натоварената стока само от базите на ответника до неговите ферми, като конкретният размер на тези възнаграждения се установява от допълнителното заключение на ССЕ - техният сбор е 50400,42 лв., за която сума предявеният главен иск е уважен. При изхода на правния спор по този иск апелативният съд е уважил и акцесорния – за заплащане на уговорената в чл. 2.7. от договора мораторна неустойка - за 154 дни забава, възлизаща на сумата от 7761,66 лева. Настоящият състав на ВКС счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Първият въпрос е от значение за установяване на действителните правнорелевантните факти по делото и за издирване на истината – чрез събраните по делото доказателствени средства, при съобразяване с наведените правни и фактически доводи във въззивната жалба и нейния писмен отговор. Именно вследствие на тази мисловна логическа дейност въззивният съд трябва да формира своето вътрешно убеждение и да приложи правилно материалния закон – арг. чл. 12 ГПК, във вр. с чл. 235, ал. 2 ГПК. Апелативният съд е извършил самостоятелна преценка на всички относими по делото доказателства, като се е произнесъл по релевираните във въззивната жалба правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, както предписват процесуалните правила, уредени в ГПК, и установената задължителна (т. 2 от ТР № № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК) и каузална съдебна практика на ВКС (посеченото от касатора Решение № 112/02.05.2017 г. постановено по г. д. № 3356/2016 г. на ІV ГО на ВКС). При обсъждане на основния правен спор, пренесен пред въззивната инстанция с въззивната жалба, съдът е достигнал до правния извод, че, макар да е извършен превоз на конкретно уговорените и предадени на превозвача товари – от базата на продавача до фермите на купувача, необосновано продавачът е начислил възнаграждение за превоз за по-голямо разстояние от това, за което реално са извършвани превозите на процесните товари. Именно тълкувайки постигнатото между страните съгласие в клаузата на чл. 2.2. от договора, апелативният съд е достигнал до правното съждение, че, дори и извършените транспортни разходи да са за сметка на купувача, съгласно действителната воля на страните той не е поел правно задължение да заплаща разходите по движението на товарните автомобили по целия маршрут и то по единични цени за превоз на товара. Дали при осъщественото от него тълкуване на волята на страните, обективирана в договора за несъщинска дистанционна продажба, въззивният съд е допуснал твърдяната в касационната жалба правна грешка, касационният съд може да се произнесе само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след установяване на обстоятелството, че въззивното решение подлежи на касационен контрол при общата и специалните предпоставки, уредени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК. Следователно, въззивното решение не трябва да бъде допускано по втория поставен правен въпрос. Апелативният съд не е основал своя решаващ правен извод за недължимост на заплатените транспортни разходи от продавача (над размера от тези, които са били необходими за доставката на процесните стоки от базата на продавача до фермите на купувача) на правното съждение, че договорът за автомобилен превоз е бил реална, а не консенсуална сделка. Дори и неправилно да е счел, че този двустранен възмезден договор е реален, въззивният съд е приел, че същественият факт за правилното решаване на правния спор, предмет на делото, е въпросът къде е предаден товарът, по какъв маршрут и на какво разстояние реално е извършен превозът, поради което третият поставен в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК въпрос не е включен в предмета на спора и не е обусловил съществените правни съждения на съда, поради което не е от значение за изхода по настоящото дело (съобразно тълкувателните разяснения, дадени по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК). Четвъртият въпрос също не е от значение за правилното решаване на правния спор, предмет на настоящото исково производство, тъй като между страните не е съществувала неяснота относно подвеждането на правопораждащите юридически факти под диспозицията на правните норми, уреждащи търговската продажба, вкл. и на несъщинската дистанционна продажба по смисъла на чл. 330, ал. 1 ТЗ, при която разноските от местоизпълнението до местодоставянето на стоките, предмет на търговската продажба, са за сметка на купувача. В мотивите на въззивното решение съдът изрично е изяснил, че между страните са възникнали търговски отношения по силата на сключени договори за продажба на птици, а не е приел, че уговорката по чл. 2.2. от процесния договор разкрива правната характеристика на мандатния договор по чл. 280 ЗЗД. Петият въпрос е твърде общ и не е свързан с конкретните факти по делото. Въззивният съд не е отрекъл принципното правно съждение, че би се достигнало до процесуално нарушение, в случай че първоинстанционният съд е основал своето вътрешно убеждение въз основа на недопустими доказателствени средства, вкл. и поради настъпване на процесуална преклузия за тяхното събиране. Но освен на допълнителната ССчЕ апелативният съд е изградил своите фактически и правни изводи въз основа на останалите събрани по делото доказателства, които изрично е изброил – фактури, товарителници, ветеринарно-медицински свидетелства и пътни листове, както и на първоначалната ССчЕ. Именно след съвкупната преценка на тези писмени доказателствени средства и способи за установяване на взаимовръзките между фактите в обективната действителност съдът е достигнал до фактическото заключение, че в стойността на фактурираните с процесните фактури превози превозвачът е начислил възнаграждение за превоз за по-голямо разстояние от това, за което реално са извършени превозите на предадените товари. С допълнителната ССчЕ единствено се установява средният пазарен размер на навлото (по средната единична пазарна цена за един километър осъществен превоз на процесните стоки от базата на продавача до фермите на купувача) - съгласно правния извод на съда, че именно за този маршрут купувачът по процесния договор за автомобилен превоз на товари дължи транспортните разноски. Тъй като тази допълнителна експертиза е била необходима за правилното решаване на правния спор, предмет на делото (тя би могла и да бъде служебно допусната от първоинстанционния съд, вкл. и когато предявеният иск е бил установен по своето основание, но по делото да не са се съдържали данни за неговия размер – арг. чл. 195, ал. 1, предл. 2 ГПК и чл. 162 ГПК), въззивното решение не е постановено в противоречие с тълкувателните разяснения, дадени в ТР № 1/9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, и с каузалната практика на ВКС, формирана с Решение № 32/10.03.2016 г. по г. д. № 4741/2015 г. на ІІ ГО. Следователно, този процесуалноправен въпрос не отговаря на специалната процесуална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Касационно обжалване на въззивното решение не трябва да се допуска и на уреденото в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК основание, тъй като както в правната доктрина, така и в съдебната практика на ВКС е изяснено, че правните норми, уреждащи размера и дължимостта на навлото по договора за автомобилен превоз на товари, който е възмезден, са от диспозитивно естество, поради което страните са свободни да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави – арг. чл. 9 ЗЗД. Следователно, произнасянето по тези въпроси от настоящия състав на ВКС не би допринесло за промяна на създадената съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването на съответните правни норми, респ. за развитие на правото - разпоредбите, които уреждат възмездността на договора за автомобилен превоз на товари, както и свободата на договарянето, са ясни и непротиворечиви. Обжалваното решение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния и процесуалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба има право на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на разноски в размер на сумата от 500 лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговора на касационната жалба. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд