Определение № 3767 от 27.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4788/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от К. Г. Й., чрез нейния пълномощник адв.Р. Д. срещу определение № 216 от 11.08.2023 г. по възз. ч. гр. д. № 174/2023 г. на Окръжен съд- Търговище, с което е потвърдено определение № 831 от 19.06.2023 г. по гр. д. № 489/2023 г. на Районен съд- Търговище. С последното е прекратено производството по гр.дело №489/23г. по описа на Районен съд-Търговище, образувано по искова молба на К. Г. Й. срещу Ц. М. Р. с искане за ограничаване на родителските му права, промяна на режим на лични контакти с детето Д. и увеличение на издръжката и е изпратено делото за разглеждане на РС Варна по подсъдност на основание чл.118, ал.1, вр. с чл.119, ал.3 от ГПК, вр. с чл.131, ал.1 СК. Според жалбоподателката обжалваното определение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Иска се неговата отмяна. В приложеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се поставят следните въпроси във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК: 1.Следва ли делото да се разгледа от съда по местоживеенето на родител, който задържа детето неправомерно? и 2. Как би следвало съдът да определя подсъдността при противоправно задържане по местонахождението на задържаното дете или по определеното местоживеене на детето по силата на влязъл в сила съдебен акт? Счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване в предвид необходимостта от точното прилагане на закона и развитието на правото, тъй като практика по прилагането му в тази връзка не е установена. Също така сочи и че е налице противоречие между ЗГР и пар.1,т.15 от ДР на Закон за закрила на детето, съгласно който настоящ адрес на детето е този на който то пребивава и в този смисъл е практиката на ВКС- определение №187/25.03.2013г. по ч. гр.дело №1956/2013г. на IV г.о. на ВКС Смята, че определението е и очевидно неправилно. Излага съображения, че делото следва да се разгледа от РС Търговище, предвид това, че детето на страните по делото Д. Ц. Р. съгласно решение за упражняване на родителски права и издаден изпълнителен лист от РС – Търговище и с оглед на приложено удостоверение за регистриран настоящ адрес е с адрес - [населено място], община Търговище. Сочи също така, че детето е записано за новата учебна година в ОУ“Христо Ботев -гр.Търговище, а заради неправомерното му задържане от бащата и наложения психически тормоз към майката и детето в Районен съд [населено място] е образувано и производство по реда на Закона за защита от домашното насилие. Ответникът по частната касационна жалба Ц. М. Р. счита, че същата не следва да се допуска до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гражданско отделение, при данните по делото, намира следното: Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване акт и е процесуално допустима. С обжалваното определение е прието, че правилно първоинстанционният съд- РС Търговище е прекратил делото при съобразяване с чл.133, ал.1 СК, който предвижда по иск за ограничаване на родителски права специална подсъдност по настоящия адрес на детето и е постановил изпращане на делото по подсъдност на РС – Варна, след като детето пребивава в същия град. Приел е, че производството е образувано по иск по чл.133 СК за ограничаване на родителските права на бащата, определяне на ограничен режим на контакти на бащата с детето Д., както и иск за увеличение на присъдената издръжка. В срока за отговор на исковата молба ответникът Ц. М. Р. е направил възражение за липсата на местна подсъдност, с оглед на това, че детето на страните живее в [населено място]. В тази връзка ответникът е представил писмени доказателства, липсва оспорване на същите от страна на майката, както и в исковата молба не е заявено друго а в протокол от ДСП Варна е посочено, че детето учи в СУ „Кл.Охридски“- [населено място], но след като е било в дома на баща си, който живее в [населено място] не е върнато в дома на майката, с посочен адрес също в [населено място]. Приел е, че от доказателствата по делото се установява, че детето на страните от месец февруари 2023 г. е с местопребиваване при неговия баща с адрес в [населено място], независимо, че е приложено удостоверение за регистриран като настоящ адрес за него в [населено място], общ. Търговище. Обосновал е извод, че извършената регистрация по смисъла на ЗГР сама по себе си не е предпоставка за определяне на настоящия адрес на детето, а с оглед на трайно установената съдебна практика за настоящ адрес на детето се приема неговото фактическо местопребиваване към момента на предявяване на исковете по чл.127, ал.2 и чл.133 СК. С оглед на което е приел, че о пределената специална местна подсъдност по тези спорове, изключва общата такава по чл.105 ГПК, респ. чл.112 ГПК, което е обусловено именно от необходимостта от защита интересите на самото дете, поради което и при изясняване на понятието настоящ адрес на детето следва да се има в предвид именно неговото фактическо пребиваване, което е свързано и с последващите процесуални действия по разглеждането на спора. Настоящият състав на ВКС счита, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване поради следното: Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение или касационната инстанция констатира, че определението е вероятно нищожно, недопустимо или очевидно неправилно. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. В случая и двата поставени въпроса в изложението не са обусловили волята на съда, за да приеме, че местно компетентен съд да разгледа спора между страните не е РС -Търговище, а е РС- Варна, в района на който пребивава детето на страните. За да определи, че РС Варна е местно компетентен съд да разгледа спора с искане по чл.133 СК за ограничаване на родителски права, а и по искането по чл.127, ал.2, вр. с чл. 59, ал.9 СК за изменение на режим на лични контакти въззивният съд е съобразил цитираните разпоредби и определената с тях специална местна подсъдност по тези спорове, свързана с това да се разглеждат от районния съд по настоящия адрес на детето. Именно изследвайки обстоятелствата къде фактически пребивава детето на страните, кое е мястото, където е неговата обичайна среда на живот, както и че настоящ адрес на дете по смисъла на пар.1,т.15 ЗЗДетето е адресът, на който детето пребивава, а не заявения в регистъра е приел, че след като то живее и учи в [населено място], независимо, че пребивава на друг административен адрес и в дома на баща си, а не на този на майка си, на която обаче са предоставени за упражняване родителските права и при която е определено да живее детето, но в същия град, местно компетентен съд да разгледа спора се явява РС- Варна. Въззивният съд не е приел, че детето на страните Д. пребивава в [населено място] само поради това, че именно неговия баща го е отвел там след като е нарушил режима на лични контакти, и не го е върнал в дома на майката, но като е съобразил и че майката също е посочила за свой адрес- друг административен адрес, различен от този на бащата, но също в [населено място], където заявява и, че работи. В тази връзка в исковата молба и по делото няма и твърдения от майката, че детето живее и учи в [населено място], Търговишко, а само е представена регистрация за настоящ адрес, направена към 2020 г. Не е определящо за извода за фактическото пребиваване на детето към момента на предявяване на исковете по настоящото дело първоначалното решение на РС Търговище от 2014г. с което е утвърдено споразумение между родителите по чл.127, ал.1 СК след като самите страни са изложили твърдения, че са заживели заедно с детето си в [населено място], но от 2020г. отново са се разделили и живеят на различни адреси в същия град. С оглед изложеното не е налице общата предпоставка за допускане на жалбата до касационно обжалване, поради което не следва да се обсъжда и наличие на специалната такава по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, която също така само бланкетно е посочена, и не е и обоснована. За пълнота на изложението следва да се посочи, че в случая въззивният съд е съобразил разпоредбата на пар.1, т.15 от допълнителните разпоредби на ЗЗДетето, в която е посочено, че настоящ адрес на дете е адресът, на който детето пребивава, както и е съобразил съществуващата трайната задължителна практика, с оглед на определение №187 от 25.03.2013г., на ВКС, на IV г.о, постановено по ч. гр.дело №1956/2013 г., постановено по чл.274, ал.3 ГПК, че при спор за местна съдебна компетентност се преценява къде е било фактическото пребиваване на детето и това е мястото, където е неговата обичайна среда на живот, а не формалния акт на адресна регистрация. В подкрепа на извода, че детето има такава трайна връзка и обичайна среда на живот и учи в [населено място] са приложените доказателства към отговора на исковата молба, които не са оспорени от ищцата, че детето на страните е било ученик в училище в [населено място], изрично посочено в доклад на ДСП Варна и от където е предоставена социална услуга за подкрепа на детето при възникналия спор между родителите. Приложено е и удостоверение от самата ищца, в което не е посочено, че детето е записано в училище в [населено място] и то към момента на подаване на исковата молба от 21.04.2023 г., а че ще бъде записано за ученик в [населено място] за новата учебна година 2023/2024 г., но след като се представят документи за завършено преди това обучение на детето. Не се констатира и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Съгласно трайната практика на ВКС, за да е налице очевидна неправилност по смисъла на съдържанието на това понятие, е необходимо да е налице постановен правораздавателен акт, с който законът е приложен в неговия обратен, т. е. противоположен смисъл, или е приложена несъществуваща или отменена правна норма, или при произнасянето си съдът да е допуснал явна необоснованост на съдебния акт, вследствие на грубо явно нарушение на правилата на формалната логика. Във всички случаи, за да е очевиден подобен порок, то това следва да се установява в самия акт, без да е необходим допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите за установени факти, което в случая не е налице по отношение на въззивното решение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,