Определение № 291 от 09.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 352/2012 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано по касационната жалба вх. Nо 877/21.02.2012 година на Е. Щ. П. от [населено място], област П., чрез адв.Н. М. АК-С. срещу Решение Nо 267 от 18.01.2012 година по гр.възз.д. Nо 498/2011 година на ОС-Смолян, постановено по чл. 53 ал.2 ЗКИР. С касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно, поради допуснати съществени нарушения на материалния и процесуален закон и необоснованост, основания за отмяна по см. на чл. 281 т.3 ГПК. Допустимостта на касационното обжалване се поддържа на основание чл. 280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК, с довод, че с решението си въззивният съд се е произнесъл по въпроса за придобиване на реална част от недвижим имот на основание придобивна давност и по процесуалния въпрос за приложението на чл. 236 ал.2 ГПК в противоречие с задължителна и незадължителна практика на ВКС, като тези въпроси се нуждаят от произнасяне тъй като от значение за точното приложение на закона и за развитие на правото. Позовава се на Решение Nо 186 от 19.02.1987 год. по гр.д. Nо 154/86 год. на ОСГК на ВС за недопустимост на придобиване по давност на реална част от парцел, Решение Nо 1257 от 11.12.2008 год. по гр.д. No 49454/2007 год. на ВКС-I отд. за допустимостта да се придобие по давност реална част и в хипотезите, когато тя може да бъде обособена в самостоятелен урегулиран парцел; Решения на ВКС на отделни състави на ГК и ТК, квалифициращи нарушението на чл. 188 ГПК/ отм./ като съществени нарушение на процесуалните правила. В срока по чл.287 ал.1 ГПК е подаден писмен отговор от ответниците по касация,чре адв.Г.- АК С. с който се оспорва наличието на основания за допускане на касационното обжалване поради липсата на противоречие със задължителна съдебна практика или незадължителна съдебна практика, както и се прави възражения по чл. 280 ал.2 ГПК за недопустимост на касационното обжалване поради цена на иска под 5000 лв. Състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания по чл. 280 ал. 1 ГПК и чл. 280 ал. 2 ГПК, намира: Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е спазен срока по чл. 283 ГПК, а спорът за собственост на 42 кв.м. макар и да е в рамката на предмета на спора е преюдициален, а самият иск по чл. 53 ал.2 ЗКИР по същество касае установяване на грешка в заснемането в КК/ респ. кадастрален план / на границите на поземлен имот и доколкото се защитава вещно право, то се има предвид данъчната оценка на целия недвижим имот, която в случая е над 5000 лв. С посоченото решение, окръжният съд в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 и сл.ГПК е потвърдил решението на районния съд по чл. 53 ал.2 ЗКИР, с което е уважен иска срещу Е. Щ. П. ,С. Щ. И. и К. Щ. Б. като е прието за установено, че ищците- К. Г. С., И. Г. С. и М. Г. Ц. са собственици на имот, повдигнат със жълт цвят на скица Nо 2 към заключението на вл.л.М., представляващ част от имот с идентификатор * по КК на [населено място] от 2004 година, която част с площ от 39 кв.м. неправилно не е заснета към имот с проктен Nо *, а е заснета към имота, собственост на ответницата. Прието е, че процесните 39 кв.м. са част от имота, владян, ползван и собственост на ищците по делото като наследници на Г. И. С., след като към 1965 година процесните около 50 кв.м са заснети в КП като самостоятелен имот пл. Nо *, отразен по констативния нотариален акт за собственост НА Nо * / 1974 година, поради което е прието, отчитайки частта отнета за улична регулация, че заснемането на тези кв.м. към имота на ответницата / след извършените в нейна полза прехвърлителни сделки/ с идентификатор * по КК на [населено място] от 2004 година, е погрешно. След преценка на поставените въпроси и представените решения на ВКС, ВС и отделни състави на съдилищата, настоящият състав намира, че касационното обжалване не може да бъде допуснато. Съгласно ТР 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС изрично се сочи, че под въпрос по см. на чл. 280 ал.1 ГПК следва да се разбира правен проблем в рамките на предмета на спора, чието разрешение има обуславящо за изхода на делото значение и което разрешение, дадено от въззивния съд по конкретното делото, е в противоречие със задължителни разяснения на ТР на ОСГК на ВС, ВКС или на Решение по чл. 290 ГПК,чиито обобщаващи мотиви са източник на задължителна практика за долните съдебни инстанции, или като правен проблем се разрешава противоречиво от съдилищата, който довод се илюстрира с представяне на съответни решения на съдилищата или е проблем, който при липса на богата съдебна практика, или поради новост на правния институт изисква произнасянето на ВКС с цел уеднаквяване на съдебната практика и развитие на правото. Поставеният материално-правен въпрос за придобиване на реална част от недвижим имот на основание придобивна давност и по процесуалния въпрос за приложението на чл. 236 ал.2 ГПК, при данните по делото, не могат да обусловят селекция до касационно обжалване, тъй като не може да бъде констатирано соченото противоречие със задължителна / т.1./ и незадължителна практика / т.2./, нито да се направи извод, че тези въпроси се нуждаят от произнасяне с оглед значението им за точното приложение на закона и за развитие на правото. Позоваването на Решение Nо 186 от 19.02.1987 год. по гр.д. Nо 154/86 год. на ОСГК на ВС за недопустимост на придобиване по давност на реална част от парцел и Решение Nо 1257 от 11.12.2008 год. по гр.д. No 49454/2007 год. на ВКС-I отд. за допустимостта да се придобие по давност реална част само в хипотезите, когато тя може да бъде обособена в самостоятелен урегулиран парцел, са неотносими към правния спор по настоящото дело. По делото ищците твърдят, поддържат и доказват, че процесните неправилно заснети към чуждия недвижим имот 42 кв.м./ доказано в обем на 39 кв.м./ са съставлявали самостоятелен имот пл. Nо *, отразен като собствен на праводателя им по констативния нотариален акт за собственост НА Nо * / 1974 година, като имотната граница между двата имота- двуметров дувар, никога не е променяна т.е. касае до хипотеза от гл.т. на фактите, напълно различна от тази по делото. Поставеният процесуално-правен въпрос за приложението на чл. 236 ал.2 ГПК, също не може да обуслови извод за допускане на касационното обжалване, тъй като се касае до ясно и безпротиворечиво прилагано процесуално правило, а доколкото същото не се съблюдава в хода на постановяване на съдебния акт, то обуславящият му ефект може да бъде ценен само и единствено при преценката на законосъобразността на съдебното решение, но не и като основание за допустимост на касационното обжалване. По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК във вр. с чл. 280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК, състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия